/КРОСС/ Особено време е началото на март, магическо; в българската народна традиция това е времето, в което се извършват широк кръг обреди, чието предназначение е да бъде „измолено" хубаво време през идващите дни на усилена полска работа и да не се „разсърдят" силите, движещи съдбините на людете, особено по-злите, които в народните представи обитават във и около селищата, в горите, езерата, блатата. Всички тези магически обреди са твърде стари, много от тях са от времето преди заселването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров.

Остатък от тези прастари времена е „летник"; така в земите между Охрид и Прилеп назовават първият ден на март (Кузман Шапкарев, СбБНУ, ч. I, кн. VII, 1891). Това название е с двойно значение и отразява исторически процеси и вярвания още от времето на славянското заселване. От една страна, летникът бележи началото на лятото - първоначално славяните на Балканите, както и много други народи, разпознават само два сезона - един, в който природата замира, и друг, в който природата се възражда, него наричат „лято" и то започва именно на 1 март. Сравнително късно се обособяват междинните годишни времена пролет и есен.

Напълно справедливо произходът на „лято" („лето") се свързва с глагола „лея", т. е. с „вода", „дъжд", „река" и „море" (вж подробно Иван Добрев 1979), та поради това е добре сега да обърнем внимание на морската история на Освободителната руско-турска война; справедливо е да не пренебрегваме тази нейна част.

От друга страна, на 1 март в известен период от развитието на старобългарското общество започва годината - „лето"; в старобългарския език е отразена тази двойственост (вж. напр. Синайският псалтир, 73.17 и напр. Мариинското евангелие, евангелие от Лука 3.23.3); мартениците са остатък именно от старите новогодишни обичаи. Но във всички случаи, първият ден на март от дълбока древност обозначава новото начало; летник, в по-широк смисъл, е всяко такова ново начало.

Случвало се е тук (вж. Свързани текстове) да привеждаме едно особено устрашително средство, използвано от руската войска в Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г.; след неуспеха на мирните преговори (24-28 февруари* 1978 г.), на 1 март в 10 ч. преди обяд са събрани всички налични руски войници от Сан Стефано и от околните места, на брой около 10 хиляди, строени са с лице към Цариград и е дадена команда за настъпление. След първите неколкостотин крачки командата е отменена, но зрелището прави силно впечатление на османлиите, които още не са напуснали Сан Стефано след провала на преговорите предната вечер. Привидното настъпление на руската войска, която вече не може да си позволи да превземе Цариград поради навлизането на английския флот в Мраморно море все на същия 24 февруари, предшества връчването на руски ултиматум, който Портата няма как да отхвърли. Макар Санстефанският мирен договор да е подписан официално на 3 март вечерта, всичко изглежда вече решено 48 часа по-рано.

Българският летник през 1878 г., с неимоверните усилия и жертви на Русия най-вече и с чутовната самопожервувателност на българските опълченци, не само донесе освобождението ни от турско робство; в това време бе сложено началото на съвременна България, бе ни дадена изключителната възможност да наваксаме загубеното в тъмнината на четири и половина страшни столетия. Думите на признателност към Русия и към руския народ всеки Трети март напоследък се преплитат с горчивина - дадените ни възможности ние изглежда пропиляхме. Дали още сме достойни за свободата си . . .

След края на Кримската война (1853-1856 г.) на Русия не е позволено да има черноморски флот, останките от него, както и новостроящите се плавателни съдове „Синоп" и „Цесаревич", са преведени в Балтийско море. По Парижкия мирен договор (18 март 1856 г.) всяка от черноморските държави има право за брегова охрана на 6 плавателни съда, придвижвани с пара с дължина до 50 м, измерена по водолинията, и с водоизместимост до 800 т, а също и на четири леки плавателни съда, придвижвани с платна или с пара, с водоизместимост до 200 т. Понеже голямата част от корабите в Черноморския флот са унищожени по време на отбраната на Севастопол (1854-1855 г.), до 1871 г. Русия не успява да достигне дори до разрешената бройка плавателни съдове.

През 1871 г. Русия постига отмяна на забраната на Черноморския си флот и в кратък срок в Николаев са построени два шествинтови броненосеца за брегова охрана - „Вицеадмирал Попов" и „Новгород", въоръжени с 11 или 12-дюймови оръдия. Времето до началото на Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. обаче се оказва твърде кратко за повече попълнения, поради което на 15 май 1978 г. са военизирани търговските кораби „Аккерман", „Батюшка", „Болтун", „Голубчик", „Сестрица", „Братец", „Дочка", „Крикун", „Матушка", „Опыт", „Родимый" и „Метеор"; всички те бързо са приспособени, доколкото е възможно, за военни цели, като са съоръжени с корабни оръдия и с достатъчно мини.

Въпреки тези приготовления е било трудно да се очаква особен успех на черноморския флот срещу мощния турски флот, съставен от броненосци, който при това допълнително е усилен с плавателни съдове от Мраморно и Бяло море. Руският флот особено разчита на подривни „партизански" методи за сразяването на противника. Първа негова задача е неутрализирането на Дунавската турска флотилия за да бъде осигурено безопасното преодоляване на р. Дунав при предвижданото скорошно започване на военните действия. На 29 април руската тежка артилерия, разположена при Браила, унищожава турският броненосец „Лютфи Джелил" с целия му екипаж, от който никой не остава жив. Две седмици по-късно, на 14 май, няколко леки минни катера потопяват броненосеца „Хивзи Рахман". Взривяването на „Хивзи Рахман" е героично - използваните мини изискват плътно приближаване до неприятелския плавателен съд и възпламеняването им чрез електрически заряд. Имената на героите - лейтенант Фьодор Дубасов, лейтенант Александър Шестаков, лейтенант Иван Петров, мичман Митрофан Бал и мичман Владимир Персин, унищожили втория турски броненосец, руските и европейските вестници обсъждат с възторг, литографските им портрети са издадени и на пощенски картички.

На 8 юни 10 леки минни катера влачат на буксир мини за изграждане на минни заграждения срещу румънското селце Парапан, западно от Гюргево, на мястото, където се предполага, че ще започне прехвърлянето на руските войски на левия дунавски бряг. Срещу нападащите турски броненосци, е изпратен лекият минен катер „Шутка" (не е шега, така се е казвал катерът наистина), който почти се врязва в нападателите. Мината, която „Шутка" влачи след себе си, е повредена при маневрирането и не се взривява, но екипажът на корабчето - изранен и върху разбит катер, не отстъпва; отстъпват турските броненосци, а загражденията са довършени успешно. Пътят към България е открит.

Българската земя е осеяна с над 400 паметници на признателността на народа ни за саможертвата на 27604 убити и безследно изчезнали, 56652 ранени и 81363 умрели от болести руски воини при освобождението ни от четири и половина вековното турско робство (вж. Свързани текстове), но също и на 15 хиляди убити и ранени български опълченци, както и на 17618 убити и ранени румънски, сръбски и черногорски участници в Освободителната война.

На 26 януари (7 февруари) 1878 г. жителите на Дупнишка Джумая (дн. Благоевград) изпращат отчаяно писмо до софийския военен губернатор ген. Александър Арнолди, в което пишат между другото: „Смеем да помолим, Ваше превъзходителство, да благоволите да се помогне колкото може по-скоро на незавидното положение на отечеството ни, което, като се забавиха до сега да завземат доблестните войници на Негово И[мператорско] В[еличество] всерусийския цар и български освободител, турците се върнаха...и правят всякакви грабежи, убийства, насилства..."

Веднага след получаването на прошението руското командване съставя боен ескадрон от намиращия се в Радомирско IV Мариуполски хусарски полк. След кратко сражение в поречието на р. Рилска - крайно безславно впрочем за турската войска, която панически се разбягва, руският авангарден отряд начело с майор Иван Орлински влиза победоносно в Джумая на 12 (24) февруари 1878 г., посрещнат възторжено от цялото българско население. Почти година по-късно майор Орлински умира след заразяване от тиф, върлуващ в градчето; погребан е в двора на църквата „Въведение Богородично", надгробието му там всеки Трети март се отрупва с цветя.

Кратковременна е радостта на джумайци, безмилостни са решенията на Берлинския конгрес - границата между Княжество България и Османската империя е прокарана току над градеца. Горна Джумая ще трябва да чака още малко повече от 33 години повторното си освобождение.

Та когато оставяте днес цвете на някой от паметниците на нашата признателност към освободителите не избирайте само най-грамадните, най-лъскавите, тези с най-много бронз и позлата. Редно е да не забравяме да почетем всички паметни знаци, които бележат местата, на които оставят костите си дори незнайните ни освободители; само и единствено за нашата свобода.

* Само в този случай използваме неприетия още официално Грегориански календар, понеже става дума за годишно време и това, в случая, е същественото.

Иван Петрински

„Сега"