/КРОСС/ „К примеру, грязи явно многовато - Бутылки, банки, всякий прочий сор. Им наш бы снег - покроет, словно ватой, И белизна любой утешит взор", пише съветският посланик в Италия Анатолий Адамишин по време на тричасов полет до Рим през 1981 година.

Стиховете, написани на руски, са сред първите публикувани в сборника от 541 страници „Антология на руската и съветската поезия от служители на Министерството на външните работи на Русия", публикувана през 2012 година.

Коравият руски дипломатически корпус е най-известен с битките, които води в рамките на Съвета за сигурност на ООН и тежките двустранни срещи на върха, но той също така притежава и по-мека страна.

Честно казано, способността да играеш с думите е част от изискванията за работа, разказват руски дипломати в интервюта и според мнозина от начетените и отрудени руски официални лица, които работят за външното министерство, поезията е естествен начин за освобождаване на напрежение.

„Поетите и дипломатите използват едни и същи съзидателни концепции: идеята и светът", казва Владимир Казимиров, бивш съветски и руски посланик в Европа, Азия и двете Америки. Той е член на министерския кръжок по поезия „Отдушина" („Отдушник"), който е публикувал седем поетични антологии от 2001 г. насам.

Стотиците стихотворения, сред които са творби на външния министър Сергей Лавров и бившия съветски ръководител Юрий Андропов, изследват в дълбочина лични и професионални въпроси: любовта, есента, банкетите, кубинското слънце, котките, имиграцията, Дон Кихот и живота след 40... Едно от тях е озаглавено „За дипломатическия куриер". В друго, бившият домакин на недвижимото имущество на руското МВнР се събужда посред нощ и не може да заспи, което споделя с думите на „селяка и поета".

С ежедневна лекота, служители на ведомството импровизират със стихове, за да поздравят колега за повишение или професионален празник. Някои отразяват и текущите събития: един дипломат сподели вулгарно стихче, сътворено заедно с колеги, за чуждестранните официални лица, които се опитват да разгадаят посланието зад думите „ш****и кретени", измърморени от Лавров пред случайно включен микрофон, по време на пресконференция през ноември.

„Да бъдеш дипломат не означава, че спираш да бъдеш човек. Когато се занимаваш с изключително сериозни проблеми, ако потискаш човешкото в себе си, няма как да имаш обективна гледна точка за света", казва Мария Захарова, говорител на руското външно министерство, която наскоро публикува във фейсбук профила си ода за руския пилот, свален от турски изтребител в Сирия миналата година. 

Руските дипломати предявяват претенции над трима поети от ХІХ век за свои най-отличителни представители: авторът на „Евгений Онегин" - Александър Пушкин, на „От ума си тегли" - Александър Грибоедов и романтичният поет Фьодор Тютчев, автор на известната максима: „Русия не може да бъде разбрана само с ума".
В наши дни младите дипломати се прекланят пред Лавров, който често пъти е суровото лице на руската външна политика, за публикуваната от него през 2001 г. поема, превърнала се боен химн на руските дипломати, озаглавена „Посольский приказ". Тя започва с историята на специалните пратеници, работели за обединяването на руските княжества под контрола на Москва. „И служили стране, ее нерв сквозь себя пропуская, И учились искусству, как ладить и как торговать, И учились, как жить, по заслугам других уважая, И учили других, как Россию всегда уважать", пише Лавров.

„Това е лична разработка на историческа тематика: обяснява много ясно същината на професията", казва Анна Янгел, млада поетеса и дипломат в руското посолство в Пекин.

„Харесвам поезията на министъра, и не го казвам само защото е прекият ми началник", допълва Виталий Орехов, писател и аташе в руското външно министерство. Той е автор на романа „Хрониките на Ерматр", който сам описва като нещо средно между „Доктор Ху" и „Странният случай с Бенджамин Бътън". „Историята разказва как политиката действа посредством хората и как хората действат посредством политиката", разказва Орехов, като добавя, че част от персонажите са дипломати.

По-възрастни дипломати често се присъединяват към поетичния кръжок и мнозина от тях са се насочили към поезията, единствено за да се отърват от скуката, докато са били на мисии зад граница. Михаил Романов, сега 80-годишен, е работил в посолството в Непал в началото на `80-те, където пише стихове за серия детски куклени представления, основани върху традиционни руски приказки, които организирали служителите на дипломатическата мисия. „Представете си едно малко посолство, далече в чужбина, с малък стегнат колектив. Трябва да намираш начини да се развличаш ", спомня си той в едно интервю.

Владимир Мазалов, на 75, е бил генерален консул в Швейцария през 1999 г., където в един случай се скарва със съпругата си. „Тя казва, че всеки има душа", споделя Мазалов, който е учил медицина, преди да започне работа в МВнР на Русия, и сега е ръководител на „Отдушник": „Аз й казвам: Каква душа? Аз съм отварял хора с нож, мога да назова всичките органи и кости в човешкото тяло, но никога не съм виждал душа там вътре". На следващия ден седнал на бюрото си в консулската служба и написал първото си стихотворение, започващо с думите: „Какво нещо е душата?" Заедно с тези на девет други поети, включително Лавров, негови работи са включени в първия поетичен сборник на министерството, публикуван през 2001 година.

Захарова разказва, че поезията във външното министерство „нито е тайна, нито обичаме да парадираме с нея", подчертавайки, че става дума за неофициално хоби. Но поезията генерира доста публично внимание напоследък. Преди седмица Захарова публикува отговор в рима, насочен към Дмитрий Биков, поет и активист на руската опозиция, който се беше подиграл на Лавров заради включването му във футболен мач. „Вам дела нет до сути мира, А стиль вам обсуждать не лень" (Не ви интересува същината на света, но имате енергия да обсъждате нечий стил), казват стиховете на Захарова.

„Ако съм донесъл малко повече хармония на света, провокирайки Мария Захарова да говори в стихове, това просто показва, че за пореден път съм успял да обогатя човечеството", отговори й Биков.

Ендрю Рот

The Washington Post