/КРОСС/ През 1992 г. Бил Клинтън обещаваше свят, в който материалното благополучие автоматично ще съпътства разширяването на демократичния лагер. Щял да се роди нов антропологичен тип, универсалният потребител, откъснат от всяка принадлежност, който ще постави началото на нова история. Тази утопия се разби в кулите на Световния търговски център. Самолетите на Бен Ладен припомниха на Америка и на Запада, че материалният живот не решава всичко, че милиарди човешки същества все още са обзети от религиозен възглед за живота и че печалбата никога не е премахвала конфликтите.

„Парите ме възбуждат!" - Мишел Одиар не беше Макс Вебер, но неговата прочута реплика изтрива лицемерието на нашето отношение към парите. Това отношение блестящо анализира френският писател и философ Паскал Брюкнер в последното си есе, „Мъдростта на парите" (La Sagesse de l'argent). В тази блестяща богословска, географска и парична разходка, той показва за пореден път своето майсторство да формулира - „Парите са фикция, която имаме нужда да докоснем, за да й повярваме", своя усет за композиция (всяка глава завършва с разказ, анекдот, който илюстрира темата) и своя вкус към парадокса - „Само бедността е материалистична". Независимо дали ще вземем страната на Чичо Скрудж, или тази на Солженицин, който бичуваше „благоденствието, издигнато в крайна цел на съществуването, на мястото на благородството на духа", от този стимулиращ и обогатяващ прочит излизаме с една увереност: на борсата на писателите Брюкнер е спасителна ценност.

- Какво мислите за скандала с „Панамските документи"?
- Това голямо разкритие може да породи две реакции. Едната е песимистична и вижда в него потвърждение за капиталистическата мерзост, основана на ограбването и на лъжата. Втората реакция е да се мисли, че от 2008 г. и ипотечната криза насам капиталистическият свят е предприел голяма кампания по самокоригиране. Тържествуващият неолиберализъм, който след падането на Стената вече нямаше врагове, затъна в прекаляване до кризата през 2008 година. Системата не успя да потъне: в момента тя преследва измамниците, изпъжда данъчните райски кътчета според принципите си. В името на чистите пари, тя иска да премахне епидемията на мръсните пари. Това е знак за жизненост, дори и това прочистване да рискува никога да не стигне до края на измамата.

- Обвиненията към „Сосиете женерал" поставиха отново Жером Кервиел в центъра на дебата. Какво разкрива той за нашето отношение към парите?
- Жером Кервиел е гений на символичния маркетинг. Христова фигура, той е носител едновременно на греховете на финансите и тяхното изкупление. Той знае, че в една католическа страна прощават на грешника, който са разкайва, повече отколкото на праведника, който никога не е съгрешавал. Felix culpa (щастлива вина) - откъдето и тройната подкрепа спрямо него от Националния фронт, от ултралевите и от Църквата. Лудият брокер се превърна в мъченик и каещ се грешник. Какъв талант!

- Несъразмерни ли са заплатите на босовете?
- Аристотел, първият голям мислител на парите, въвежда в човешкия обмен важното понятие съразмерност. Паричните възнаграждения трябва да бъдат в равновесие между това, което е справедливо, и онова, което е несправедливо. Всички са съгласни с йерархия на заплатите. Тя можеше да стигне от едно до десет, от едно до 20, дори от едно до 100 през `70-те години. Ние преминахме от едно до 1000 или 2000. Това създава две категории хора. Категория на средните и народните класи, които все още се разбират за цената на нещата, защото принадлежат към един общ свят. Категорията на големите ръководители, за които ориентировъчен знак вече не е обикновеният човек, а кастата на англосаксонските или китайски босове, с които те участват в зрелищно съперничество. При тази конфигурация наемният работник се чувства като земен червей, който гледа към звездите.

- Но ако резултатите са добри?
- Винаги в името на либерализма оправдават огромните заплати: но тук сме в един паричен феодализъм. Добрите резултати би трябвало да бъдат сами по себе си собствената си награда. Те с нищо не оправдават такива големи бонуси. Още повече, че успехът винаги е плод на колективен труд. Новата аристокрация на парите призовава духа на конкуренцията, но всъщност установява социализъм за богатите.

- Защо не са шокиращи безумните заплати на футболистите?
- В една страна, в която има равенство, съществуват изумителни изключения: футболните звезди, например, полубожества, чиито слабости приемаме. Вече не ги съдим според нашите критерии. На тях са им спестени потта и труда: те носят надежда за достъп до богатство единствено чрез таланта си на играчи. Мен лично ме възмущават техните хонорари, толкова колкото и другите.

- Бихте ли казали заедно с Еманюел Макрон (министър на икономиката - бел. пр.), че младите французи трябва да имат желание да станат милиардери?
- Макрон просто повтори лозунга на Франсоа Гизо от средата на ХIХ век: „Забогатявайте!" Тази формулировка на здравия разум дори се превърна в символ на буржоазната подлост. Гизо изричаше една проста истина: „Забогатявайте чрез материален и морален труд, за да можете да се ползвате от всички привилегии на гражданин!" За да постигнем минимален растеж, трябва да се ползваме от известно охолство.

- Франсоа Оланд беше казал, че не обича богатите...
- Словото на Оланд е хитро, защото среща колективната психика на французите, изправили се, поне на думи, срещу Златния телец. Но Оланд, като човек от левицата, трябваше да каже: „Мразя бедността, която разваля хората". Антифинансовата реторика цели по-малко да накаже богатите, дори и преди време да заплашваше да им наложи данък от 75 процента, отколкото да засрами средните и народните класи, за да развият по-големи амбиции. По-лесно е да проклинаш магнатите, отколкото да измъкнеш онеправданите от нуждата. В това е парадоксът: за да презираш парите, трябва да ги имаш. Когато те липсват, се превръщат в господар на нашия живот.

- Балзак описваше златото и властта като истинските двигатели на социалния живот...
- „Тайната на големите богатства без видима причина е забравено престъпление, защото е било извършено чисто", казва Вотрен в „Дядо Горио". Балзак има извинение. Той е бил свидетел на масовото ограбване на имуществото на духовенството и аристокрацията от малък брой монополисти след революцията. За него не съществува производителна класа; това, което той вижда, е финансиализацията на икономиката и повсеместната кражба. Това видение продължава да съществува във френското колективно несъзнавано.

- Защо?
- В своето отношение към парите Франция почива на три стълба. Първо, католицизмът. Трябва да се избира между Бог и Мамон. Парите са основният съперник на Бог на земята, което се доказва с осъждането на златния телец и на лихварството. Пеги, Блоа, Бернанос написаха ужасни памфлети срещу неблагородния метал: „Това, което ме отвращава, пише последният, е онова, което всички вие желаете, (...) което наричате с една отвратителна дума: охолство". Френската буржоазия и днес може да има парите за срамни. Тя на драго сърце практикува привидна пестеливост, иска да има скромен вид.

Вторият стълб е аристокрацията. Тя иска да се наслаждава на парите, без да се унижава да ги печели, неблагородна дейност, запазена за селяците и за търговците. Тя се отдава само на придворни игри, кодексите на честта и славата с риск да се окаже лишена от владение от надигащата се буржоазия.

Накрая, републиката. Републиканският идеал е егалитаризмът, ненаситна страст в най-висша степен, който смята всяка привилегия или неравенство за отживелица от Стария режим. Франция е наследница на тези три традиции, което обяснява едновременно нейното недоверие към успеха и завистливата омраза, която съпътства всеки успех.

- Има ли все още значение религията в нашите секуларизирани общества?
- Колкото и невярващо да е френското общество, то остава напоено с католическите ценности, сред които известно снизхождение спрямо греха и най-вече заблудите на любовта. Това е прочутата фраза на Ламартин, след като Виктор Юго бил хванат в очевидна изневяра със съпругата на един придворен художник: „Във Франция се изправяме от всичко, дори от канапе".
Във Франция табу са парите, в САЩ - сексът. Не поискаха ли някои коментатори по време на аферата „Клинтън" химическа кастрация на президента? Американците компенсират фалшивото целомъдрие с безграничен вкус към печалбата, който у нас се смята за вулгарен.

- Каква е разликата между долара и еврото?
- Доларът, със строгите лица на бащите-основатели и своя девиз „Ние вярваме в Бог", веднага ви поставя под божествено разпореждане. В Америка икономиката е разклонение на теологията. Обратно, еврото няма никакви арки, мостове, витражи: Съюзът е сведен до търговско пространство, до стая, където някой се разхожда безделно в очакване на нещо или някого, без да е преобразен от политически проект. В желанието си да направи безплътни нациите, които го съставляват, той направи безплътна и своята валута. Заличавайки старите лица на европейското величие, Гьоте, Сервантес, Данте, Декарт, Паскал, Да Винчи, еврото стана десакрализирано платежно средство.

- Потреблението няма ли да успокои ислямизма?
- През 1992 г. Бил Клинтън обещаваше свят, в който материалното благополучие автоматично ще съпътства разширяването на демократичния лагер. Щял да се роди нов антропологичен тип, универсалният потребител, откъснат от всяка принадлежност, който ще постави началото на нова история. Тази утопия се разби в кулите на Световния търговски център. Самолетите на Бен Ладен припомниха на Америка и на Запада, че материалният живот не решава всичко, че милиарди човешки същества все още са обзети от религиозен възглед за живота и че печалбата никога не е премахвала конфликтите.

- А „меката търговия", за която говори Монтескьо?
- Адам Смит вече критикуваше утопията на „меката търговия", в която виждаше риск от всеобщо принизяване на човешкото величие. Духът на магазина щял да премахне кодексите на честта, праволинейността на монаха и на войника. Дори днес ние сме пропити с икономизъм: във всички феномени изтъкваме единствено мотивировката на интереса, което ни прави неспособни да разберем тероризма или религиозния фанатизъм. Джихадистите ни говорят за Бог, ние им отговаряме за социалното изключване, социалните неравенства или екологичната катастрофа. Не можем и да мечтаем за по-лош диалог на глухи.

- Как гледате на защитниците на отрицателния растеж?
- Предтеча на тези движения е Русо, самият той наследник на доброволното обедняване на религиозните ордени. Когато бедността е духовен избор на живот в труд или в молитва, тя е напълно достойна за уважение. Това, което е тревожно при привържениците на отрицателния растеж, е тяхната пледоария в полза на обедняването на всички. Трябва ли да изоставим медицинските изследвания, комфорта, пътешествията и всички удобства, на които се радваме, заради едно връщане към примитивната селска общност? Не мисля.

- Какво мислите за феномена Пиер Раби и неговата защита на щастливата скромност?
- Това е човек, който изживява онова, за което говори. Трябва да му се признае тази честност. Парадоксът е, че той очарова шоубизнеса и богатите. Той, вестителят на доброволното лишаване, е идолът на нашите хипернарцистични звезди и мултимилионери. Изглежда Леонардо Ди Каприо го е поканил на яхтата си в Сен Тропе. Тъй като Пиер Раби не говори английски, нито Ди Каприо френски, разговорът трябва да е бил оскъден! Всичко това понякога се превръща в трагикомедия. Истината е, че Пиер Раби отваря по свой начин и без да иска нови пътища пред капитала: той, със своята аскетичност и агроекология, е изследовател на нови богатства, както хипитата са били въпреки себе си пионери на нови туристически дестинации. Ще видите: скоро САС 40 (40-те най-големи компании, търгувани на борсата в Париж - бел. пр.) ще запее песента на щастливата скромност.

- Какво е вашето отношение към парите?
- Произлязъл от семейство от дребната френска буржоазия, познало социалното изпадане, дълго време смятах парите за незаслужаващо внимание количество. Те се превърнаха в грижа едва с възрастта, със страха от липсата им. Когато си млад, можеш да останеш без пари, но разполагаш с това неизчерпаемо богатство, което се нарича време. Остарявайки, ние навлизаме в ордена на пресмятането, на дължимите суми. Всичко ни е преброено. Имам нечувания късмет да живея от перото си, сигурен, че авторските права не са възнаграждение, а милост. Никога не съм бил достатъчно богат, за да презирам парите, нито достатъчно беден, за да се откажа от тях. Както всеки един, постоянно съм арбитър между моите желания, активи и дългове. Ето защо защитавам идеята за мъдрост на парите: на всяка възраст те са инструмент на свободата, при условие, че не попадаме в капана, който ни поставят.

Le Figaro

Превод от френски: Галя Дачкова/ „Гласове"