/КРОСС/ - Тази година се навършиха 140 години от Априлското въстание, април месец изтече, а почти нищо не чухме - нито патос, нито гордост, нито дори евтино патриотарство. Как си го обяснявате, професор Пантев?

- Това е краен контрапункт на онези протоколни шумотевици, които се провеждаха общо взето по държавен план и по нареждане. Значи в Априлското въстание мълчанието днес и данданията вчера свидетелстват за отсъствие на нашето чувство за равновесие. Когато пишеха мои събратя по перо, че Априлското въстание е разтърсило Османската империя, то не е точно. Нашето въстание е само част от голямата Балканска криза, започнала с една пушка край Невесино в Херцеговина.
Има друг проблем с честването на нашето си въстание. Това, че днес се експонира от мнозина като някаква свада.

- Когато твърдят, че в Батак две махали се изпокарали и добрата турска армия ги спряла.
- Преди това наистина има някаква свада, понеже аз съм кръвно и родово свързан с Батак. Имало е преди това някакви пререкания, да го кажем по-деликатно, но това не е причина да се каже, че понеже в Батак не е стъпвал турски крак, зад кланетата не е стояла Турция. Напротив! Хубавото е, че има някакъв трагически "късмет", защото по това време има много мисионери, журналисти, консули, пътешественици, ако щеш, които изведнъж забелязват това зверско клане. В това отношение можем да кажем, че колкото и да е била реформирана Турция административно, начинът, по който се потушават въстанията срещу Османската империя от ХV в. до 1876 г., не се различава много като методика и като жестокост. Изведнъж европейското общество, отегчено от династически войни, от бракове, от клюки, от убийства, от изневери, от нови танци, от балове и вечеринки от Дъблин до Петербург, чува една ужасяваща вест. Тук е голяма заслугата на журналистиката, че християни, които са в основата на християнската цивилизация в цяла Европа, са клани често в случаи без причина.
Има автори, които казват, че Уилям Гладстон го е направило това пробългарско движение не от любов към българите, а от дълбока политическа вражда да удари Дизраели. Но това какво ни интересува нас, българите?
Въпросът е, че от Тургенев до Гладстон, от Менделеев до Оскар Уайлд започва едно движение в полза на българите. И още по-важното е, че се премълчава героизмът на априлци, за да се експонира пред европейската общественост, че българите са клани не като бунтовници, и това премълчаване аз го наричам триумф на един срам.

- Чий срам?
- Наш, защото се мълчи, че ние все пак сме се били не толкова храбро, не толкова продължително. Нека напомня, че гърците, знаем, се бият 7 години за свободата си. Но за наш срам в смисъл такъв, че не се говори за българските мъченичества толкова, колкото за българското невинно клане, сиреч не се колят бойци, въстаници, а се колят девици, изнасилват се жени, дечица и прочие. И това продължава да заблуждава европейското общество чак до нашите подвизи от Шипка до Одрин. Дотогава ние бяхме повече жертви, отколкото герои.

- Какво сме ние българите днес?
- Ние днес сме дегенерираща етническа общност, която често пъти се нарича нация. Никой не ни е виновен за това, че най-големият етнос на Източните Балкани получи най-малката държава. Сега се плашим от всичко, че съвсем ще изчезнем.

- Например?
- Бие се една паникьорска тревога, че нашествена вълна ще ни помете. На Европа и особено на България винаги е трябвало външно обяснение за нейните провали и нещастия. Европа трябва да разбере, че отдавна вече няма кораби, галери, самолети със злато и сребро. Значи, когато сме ходили там, сме били цивилизатори, а сега, когато тези бедни хора идват, повечето идват от бедност. Ти видял ли си някой шейх да се е взривил?

- Виждал съм шейхове с оранжеви ферарите в Кан.
- Да, защото шейхът е много по-близък с американеца от Ню Йорк и с олигарха от Москва, отколкото с тези фанатици, които се погубват с невинни хора. Агресията е заместител, трябва да знаете.

- Агресията на радикалите е следствие на какво?
- Основното разделение в света е справедливост - несправедливост, богати - бедни. А в днешно време богатите стават все повече богати, бедните стават все повече бедни. Това е дразнещо, нали?

- В България има ли я също тази ножица между богати и бедни?
- О, да. Има я. И по-голяма става.

- Може ли да разчитаме на елита си, на партиите, които ни управляват?
- Според мен елит в България няма. Има реализирали се пикола, които са станали собственици на няколко хотела. Имаме учени, които са писали за вечната неразрушима българо-съветска дружба, а сега са атлантически специалисти. Това обаче не означава, че такива старци като мен трябва да се правим на мърморещи, недоволни старци в стил "едно време какво беше".
Не, ние не сме забравили какво беше преди, не сме забравили отблъскващите явления и негативни стремления на комунизма. Но когато ти правиш една промяна, каквато е преходът към демокрацията, при това безкръвна, идеята е животът ни да стане по-добър. А това не се случва.
Най-големият позор на комунизма не е идеологията - нямаше никаква идеология тогава, ако питате мен, имаше командорене. Големият грях е, че децата на големците, които трябваше да понесат част от отговорността, се юрнаха да правят фирми и фондации и търговски контакти. Те продължиха блаженето на родителите си. Цялата отговорност на режима се прехвърли на слабите. Едно стругарче, примерно в Айтос, трябваше да носи отговорност, че е бил член на БКП.

- Да се върнем към тези, които ни управляват у нас, защото какъвто и да е народът, той обикновено има лидери. Коя е правилната посока на България - ляво, дясно?
- Правилната посока не се измерва. Ляво и дясно няма от времето на Великата френска революция. Правилното дясно е да не се интересуваш кой рови в кофите. Лявото е да гледаш кой рови в кофите, но да не създаваш условия да не се рови в кофите.

- Дойде ли времето на националистическите партии?
- Не. Не ми е удобно да кажа, обаче войводи, които се возят на джипове, и патриоти, които имат огромна собственост, не напомнят на стремеж към националния интерес.
Има един основен въпрос - в България има достатъчно хора, влиятелни, силни, които искат България да се развива точно по този начин, който е сега. Те не искат промяна. Те симулират промяна. Когато имаш пет хотела, да не си луд да искаш промяна. Това е във всичко. Аз не съм беден, но мен ме дразни това, защото то чрез мен се транспортира у хора, които са по-зле от мен, аз не съм беден.
Но си представям живота на мои съученици и прочие, и прочие. Но това няма да стане в България. Ние, българите, сме страхливи. И тия победи при Одрин, при Тутракан - това е за една седмица. Никой не казва как сме го изоставили, а как е превзет.

- Следите ли събитията в БСП?
- Не, не следя толкова внимателно. Социалистическата партия вечно е била обгърната от страх да не я вземат за комунистическа. И в стремежа си да покаже, че в нея няма комунисти, с нищо не промени облика на своите симпатизанти. Аз това го наричам комплекса "Петър Младенов", който ми беше съученик и приятел. Те мислеха, че като отидат в църквата и се прекръстят, както направи министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров, ще ги заобича софийското гражданство. Няма такова нещо - те ти искат главата, а ти се кръстиш.
Който прави един компромис, стига до друг. Те сега в БСП са никакви. Партия на бедните ли? Само че между тях бедни няма. Но това е световна драма сред социалистическите партии и партиите изобщо. Затова смятам, че ще настъпи насилие, някаква нова революция. Не можеш да направиш партия на бедните...

- Когато си богат?
- А така. За да направиш партия, трябват пари и дори такива, които се правят на представители на бедните, търсят и искат пари, за да съществуват. Ако се промени статуквото, променя се и финансирането. Кой е луд да влезе в парламента да гласува против себе си и да промени законите? Затова смятам, че така както в момента върви железният ред на богатите, пак ще се чуе песента "На крак о, парии и презрени". Защото прекалено много стават богатите и значително повече бедните. Ножицата се разтваря, а това е дразнещо. Навремето при Френската революция хората са въстанали не защото са били толкова бедни, а защото ги е дразнела границата.

- Вие бяхте депутат три мандата с мандат на левицата.
- Да, бях народен представител от квотата на БСП и винаги съм го казвал категорично. Не съм се променял, не съм се отказвал от хората, които са стояли зад мен. Но друг е разговорът.
Тази партия е на кръстопът и тя, изглежда, ще поеме за никъде, защото социалистите се срамуват, че са партия за бедните хора.
Те се срамуват, че са гласували да влезем в НАТО, а сега осъждат всички акции на НАТО. Сергей Станишев искаше да мине малко вдясно и сложи такива министри, за да покаже, че в БСП не са маниаци, не са някакви сектанти. Разгониха му фамилията. Така се случи и с Жан Виденов, който пък, обратно, искаше да мръдне по-вляво. И на него му разгониха фамилията. Според мен БСП трябва да надживее един основен комплекс - че не са първи. Това да си втора партия не е поражение. Това е сребърен медал. Да си шеста партия е поражение. Всички, които напуснаха БСП, я напуснаха не от принципни съображения, а от лични. Единият искал да бъде евродепутат, другият не знам си какво.

- Какво зависи от лидера?
- Няма такива личности, които могат да променят една партия. Няма такъв случай в историята.

- Все пак сте били депутат в левицата, кой смятате, че е по-добрият кандидат - Михаил Миков или Корнелия Нинова?
- Пак казвам, че при БСП има по-сериозен проблем от това кой ще бъде лидер - това е смисълът, философията на партията... а освен това, в интерес на истината, има и друг кандидат за председател на БСП - Красимир Янков.

- Само за олимпийския принцип.
- Да, но познавам това момче като варненски депутат. Момчето е сериозно, интегрално, прекалено лаконично в своята словесност, което според мен е позитив. Не съм чул да е богаташ, което е рядко изключение в съвременния политически елит.

Емилр Спахийски 

„Труд"

Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Завършва история в СУ "Св. Кл. Охридски". От 1982 до 1984 г. преподава балканска история в САЩ. От 1984 г. е доктор на науките. Специализира в Англия и в САЩ. През 1985 г. става професор в Историческия факултет на СУ. Депутат в 39-ото, 40-ото и 41-вото НС от гражданската квота на Коалиция за България. Има над 300 публикации и около 40 книги. През 2002 г. получава награда "Голям Платонов Нобел на века" на Световната академия "Платон".