/КРОСС/ Велика събота. Св. Донат, еп. Еврийски

На Велика събота Църквата възпоменава телесното погребение на Иисуса Христа и слизането Му в ада. По обичая на юдеите Йосиф и Никодим снели пречистото тяло Господне от кръста, обвили ги в пелени с благовония и го положили в нов каменен гроб в Йосифовата градина, която се намирала недалче от Голгота. При погребението на Иисуса присъствали Мария Магдалина, майка на Яков и Йосиф.

Първосвещениците и фарисеите знаели, че Иисус Христос е предрекъл възкресението Си. Не вярвайки на предсказаното, а и страхувайки се да не би Апостолите да откраднат Тялото на Иисуса, измолили от Пилат военна стража. Поставили стражата до гроба, а самия гроб запечатали (Мат. 27:57-66; Иоан. 19:39-42).

Църквата прославя Велика събота като „най-благословения седми ден". Защото това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете.

Положен вече в гроба, Духът на Иисуса е в ада, за да разкъса оковите му и да отвори отново за нас райските двери. Това ще се случи на другия ден. В Неделята, наречена с най-краткото име - Великден.

Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания. Защото страст означава страдание. А страданията Христови са прелюдия към вечния живот.

Състоянието, в което се намирал Иисус Христос след Своята смърт до възкресението Си, ни разкрива следната църковна песен:

(Христе), Ти беше в гроба с тялото Си, в ада - с душата Си, в рая - с разбойника, и на престола - с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем.

Като пояснение на тази пасхална песен могат да служат думите на св. апостол Петър:

„Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница" (1Петр. 3:18-19).

Тук „тъмница" означава царството на мъртвите - ада. „Ад", образно казано, е място, лишено от светлина. В християнството под "ад" се разбира особеното състояние на грешните души, лишени от общение с Бога, т.е. лишени от светлина и блаженство.

Иисус Христос слязъл в ада, за да проповядва и там победата над смъртта и дявола и да изведе оттам за царството небесно душите, които с вяра очаквали Неговото идване.

Христос е в гроба. Заедно с Него учениците погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти. „Ние си мислехме, че Той е Този, който ще избави Израиля...". Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той беше безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. В това принудително бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се. "Ние си мислехме, че това е Той...". Как само се надпреварваха да си поделят местата около трона Му!...

Вместо царска корона - трънен венец, вместо престол - позорен кръст.

Евангелистите премълчават за това какво са преживели и премислили учениците в тази пасхална събота. Но именно тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите „останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта: да помажат с благовония тялото на Умрелия...

Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.

Гробът е празен.

Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. Изпивайки до дъно чашата на синовете човешки, Той се възнася над Иерусалим и Пилат, над Каиафа и пазителите на Закона, над страданието и самата смърт.

Литургията на Великата Събота преди се е извършвала по залез слънце и затова започва с вечернята. Четат се 15 паремии. Това са тези пророчества за Христа, за които Той сам е говорил на учениците си (Лк. 24:27).

Преди четенето на Евангелието се пее прокименът „Възкресни, Господи...". В това време свещениците се обличат в бели ризи и звучат евангелските слова за явилия се на гроба светоносен ангел.

Вместо Херувимската песен на литургията се пее: Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на вярващите.

И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт - многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя! прот. Александър МенНа Велика събота обикновено се служи утреня (като всяка утреня, и тя е привечер на предния ден, Велики петък). Храмът се осветява и се провъзгласява вестта за жените мироносици, дошли на гроба. Свещеникът, носещ Евангелието и Плащаницaта, заедно с народа със запалени свещи обикалят около храма. Тази тържествена процесия свидетелства, че цялата вселена е очистена, избавена и възстановена от влизането на "живота на света" в смъртта.

Службата на Велика събота принадлежи вече към Пасхалната неделя.

Вечернята на Велика събота се служи заедно с Литургията на св. Василий Велики. Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските двери, покровите на престола, жертвеника, аналоите и т.н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта.

На края на Литургията се благославя хляба и виното, а в много храмове се освещават козунаците, житото и яйцата.

В дванадесет часа се извършва полунощница, на която се пее канонът на Велика Събота. На края на полунощницата свещенослужителите мълчаливо пренасят Плащаницата от средата на храма в олтара през Царските врата, и я полагат на Светия престол, където остава до празника Възнесение Господне, в памет на четиридесетдневното пребиваване на Иисуса Христа на земята след Неговото възкресение от мъртвите.

Богослуженията на Велика събота са най-високата точка в православната литургическа традиция. Те не представляват драматическо разиграване на историческите събития на смъртта и погребението на Христос и не са ритуално изобразяване на евангелски сцени. Тези богослужения са най-дълбокото духовно и литургично проникновение във вечния смисъл на Христовите спасителни действия.„Христос... като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строенето на ковчега" (1Петр. 3:18-20).

„Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом" (1Петр. 4:6).

Посмъртната среща на старозаветните праведници с Бога, която ни е разкрил апостолът, е осъзната по различен начин от богословите на Православния Изток и Латинския Запад.

На римокатолическото богословие е присъщо т.нар. „ограничено" тълкуване на тези апостолски думи. Католиците вярват, че Спасителят е слязъл в ада, за да изведе оттам Своите избрани - старозаветните праведници, упоменати в Библията, а също и за да изобличи нечестивите, т.е. онези, които не са вярвали в Него през земния си живот. След „еднократното" Христово влизане в ада, споменът за него се заличил сред обитателите му веднага след Христовото "излизане" от него. На практика католиците вярват, че Иисус само е „наранил" ада, освобождавайки от властта му една малка част от неговите (адови) заложници, без да разруши ада в собствен смисъл на думата.

Това „ограничено" тълкуване на Христовото слизане в ада успяло да се промъкне през XVII-XVIII векове в т.н. символични книги на Православната Църква. Но то намира своето частично потвърждение единствено в творенията на двама от по-късните Западни Отци - Блажени Августин и св. папа Григорий Велики Двоеслов. Техните предшественици, както и Източните (византийски) Отци не споделяли подобна гледна точка. (Подробно този въпрос е разглеждан от Виенския епископ Иларион Алфеев в изследването „Христос - Победитель Ада", бел. ред.).

В творенията си Източните Отци не разглеждат темата за Христовото слизане в ада като някаква „самостоятелна" част на християнското вероучение. Още от първите векове тази тема се развива в по-широк сотирологичен контекст, а именно в контекста на Христовата победа над греха и смъртта, както и възстановяването на човешкото естество. Като унищожил с Възкресението Си смъртта - това „оръдие" на дявола, - и като възсъздал човешката природа в първоначалнато й нетление, Христос върнал на човечеството загубения при грехопадението дар на божествен живот.

Всички човеци без изключение получили възможността да се приобщят към този дар, както живите, така и починалите. Живите - приемайки Христовото Евангелие на земята чрез апостолите и техните приемници, а мъртвите - в ада, непосредствено от Самия Христос.

В два ранни християнски писменни източника (Пастирът на Ерм и у Климент Александрийски) се споменава, че в ада са проповядвали и Христовите ученици. Заслужава внимание една мисъл на Климент Александрийски за спасението:

„...Вярвам, че това ще извърши Спасителят, защото Неговото дело е да спаси. Той го и извършил, привличайки с проповедта Си за спасение всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира".

Тази последна фраза се явява ключова за разбиране кого именно Христос е извел от ада: „всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира".

Бог, Който желае всички да се спасят и достигнат до познание на истината (1Тим. 2:4), сторил всичко възможно за спасението на човечеството. Плодовете на извършената от Него Изкупителна Жертва имат общочовешки характер. Те се разпростират обективно над цялото човечество като цяло и над всеки човек отделно. Човешкото естество е вече освободено и единствено условие за спасението на човека се явява неговото собствено желание. Както е отбелязал преподобни Максим Изповедник, след като Христос умря и възкръсна, спасението ни зависи само от нашето съизволение.

Христос разрушил ада и смъртта, обезсилил дявола, възсъединил човешкото естество с Бога и го въвел в недрата на Пресветата ТроицаРечник, без при това да ограничи човешката свобода. След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи „камък", който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него.

Пръв св. Климент Александрийски изразява тази мисъл, но по-късно тя се среща и в творенията на други Отци, както и в богослужебните текстове на Православната Църква. В своята книга „Седем слова за живота в Христа" св. Николай Кавасила (XIV в.) също разсъждава над това, кого Христос е извел от ада.

Причина за пребиваването на грешниците (включително и самият дявол) в ада е именно тяхното свободно „не искам". В това убедено вярвали също св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, преп. Максим Изповедник, преп. Иоан Дамаскин преп. Исаак Сириец и други. Св. Ириней Лионски например казва:

„Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него..., но и за всички хора въобще, които... желали да видят Христа и да чуят Неговия глас".

Че целта на Христовото слизане в ада била да изведе не само иудейските праведници, но и всички праведници от всички народности, e oбщоцърковно учение.

Преживяването на неразкаялите се души, които не желаят срещата с Бога, Евангелието нарича „геена огнена". Не случайно свети Исаак Сириец казва, че „измъчваните в геената огнена биват поразявани от бича на Божествената любов!"

И така, за разлика от римокатолиците Православната Църква не разглежда слизането на Христа в ада като „частен фрагмент" в историята на Божието домостроителство. Църквата не приема, че то е  „еднократно" действие, но и не учи, че Христос слиза в ада многократно. Най-точно би било да се каже, че от момента на Своето слизане в ада, Христос пребивава в него със Своето спасително действие, със Своята спасителна енергия неизменно.