/КРОСС/ - Г-н Станишев, нека да започнем този разговор с опит за равносметка. Как се чувствате на 50 години? Кое е повече -постигнатото или загубеното, приятелите или враговете, надеждите или разочарованията? 

- Чувствам се като човек с натрупан ценен опит. В графата „ценен опит" слагам и победите, и загубите, и правилните решения, и грешките, ако щете и приятелите, и враговете. Рядко гледам назад и не ровя в миналото, защото предпочитам да мисля за бъдещето. Но, естествено, равносметки съм правил, и то неведнъж. Днес съм много по-уверен в себе си и от дистанцията на своите 50 години мога да кажа, че най-ценен за мен е негативният опит, през който съм минал. В трудните моменти съм получил най-добрите уроци, най-много съм се изградил. Важно е след всеки неуспех да имаш силите да се изправиш и да продължиш напред. Врагове съм имал и имам, но те никога не са ме притеснявали. Ако нямаш силни врагове, значи нямаш силни каузи. Приятелите помагат и вдъхновяват, но именно битката с враговете те прави по-силен.

- Загубихте ли надеждата, че България може да стане нормална, че можем да живеем в социална и справедлива държава?
- Никога не губя надежда, че доброто е възможно и че ще се случи. Може би защото по природа съм позитивен човек и винаги приемам света оптимистично. България трябва да си върне надеждата и бъдещето, като заложи на младите. Младите мислят социално. Младите имат силно чувство за справедливост и кураж да го отстояват. Младите искат да променят света и съм сигурен, че те няма да търпят още дълго България да е страна без перспектива и без посока. Затова трябва на първо място да говорим и да се вслушваме в тях. Младото поколение ще даде отговори на въпросите, които днес политическото статукво и медиите у нас не смеят да зададат. В България, а и в Европа има пропаст между т.нар. истаблишмент и младото поколение. Зарядът, енергията на новото време са огромни и никой не може да ги спре. Идва епохата на дигиталните технологии, науката и интерактивните комуникации. Идва свят, който размива понятията за време и пространство, в който всичко е на един клик разстояние, в който отношенията в обществата стават все по-хоризонтални, йерархиите губят очертания и функционалност. Това носи перспективи и възможности, но и силен заряд на напрежение. Затова съм убеден, че трябва да прекрачим в новата епоха заедно с младите, като общуваме и се учим от тях. В последните месеци обмислям създаването на една програма към основаната от мен Академия за леви европейски политики, която да залага и развива именно това взаимодействие и общуване с младите хора по нов начин и съвършено нов подход.

- Не Ви ли плаши тази нова епоха, която идва? Виртуалното измества реалното, светкавичното действие е толкова належащо, че няма възможност за анализ и размисъл. Светът не губи ли ценностите си?
- Тъкмо напротив - светът има по-голяма потребност от ценности. В цяла Европа хората живеят с усещането, че няма справедливост. Социалният разлом е толкова осезаем, неравенството - толкова голямо, че днес, в XXI век, в най-богатия континент - Европа, живеят стотици хиляди бедни и неграмотни деца, милиони безработни младежи.

- А тероризмът, бежанците? Европа изглежда толкова неадекватна, бюрократично-самодостатъчна, толкова безпомощна и безлична, толкова неспособна да взема решения. Защо Европейският съюз не функционира и не може да защити гражданите на Европа днес? Какво ще каже президентът на ПЕС в негова защита?
- Факт е, че ЕС в момента не е символ на обединението и просперитета, какъвто беше, когато ние мечтаехме страната ни да се присъедини към него. Европа е разединена и разкъсвана от противоречия. Докарана до изтощение след близо ю години политики на самоцелни съкращения на социални разходи, липса на растеж и инвестиции. Зациклила от криза в криза, без визия за бъдещето, без решения за настоящето. Не очаквайте от мен да защитавам тази Европа, която и днес се управлява от десницата, чрез политики по волята на събитията, в една късогледа логика на реакция и адаптация. Неспособността и безсилието да се решават проблемите доведе до това, че обикновените граждани вече не вярват на способността на политиката да осигурява просперитет и развитие, да разбира реалността и да проектира бъдещето им. На фона на всичко това се наслагват нови проблеми. Тероризъм, война с Ислямска държава, милиони бежанци. И какъв е резултатът? Възход на националистическите партии и движения, които идват на власт, манипулирайки страховете на хората и подхранвайки илюзията, че предлагат спасение и защита в рамките на националните граници.
Тази тенденция е опасна. Тя е по-опасна за бъдещето на Европа от бежанците, защото ражда фашизъм. А фашизмът е най-лошият кошмар, към който Европа не бива да се завръща. Трябва да изградим обединен фронт срещу фашизма, за да не позволим ЕС да завърши в кръвопролития подобни на времето от Втората световна война. Но трябва да намерим и решения на проблемите, които днес давят ЕС. ПЕС застава зад друга перспектива за Европа. Ние казваме, че има нужда от ново европейско лидерство, от нова визия за икономически растеж и развитие, каквито предложихме в своята Програма за прогресивни реформи на 12 март на среща на всички леви премиери и президенти в Париж. Нужен е нов подход за решаване на кризата с бежанците, на проблемите с тероризма..

- ... като например?
- Трябва да се борим с причините за бежанската криза, иначе винаги ще тичаме след последствията от нея. На първо място - мирът в Близкия изток. Европа много късно осъзна, че това, което става на няколко хиляди километра от нейните граници, може да се превърне в проблем за Стария континент буквално за дни и седмици. Войната в Сирия, но не само тя, бедността и липсата на перспектива накараха стотици хиляди, милиони хора от Африка и Близкия изток да потърсят път към Европа. В Близкия изток 65% от населението е под 28 години! Какво може да спре тези хора, прогонвани от войната и бедността да идват в Европа? Трябва да намерим решения, които им дават перспектива в собствените им страни, да инвестираме в производства, създадени там, за да имат те работа и бъдеще у дома си, а опасните зони да се превърнат в нови пазари.

- Какви са решенията за кризата в Европа според Вас?
- Убеден съм, че решения за тази криза, в която се намират и България, и Европа днес, може да дойдат само отляво. Десницата не може да намери изход, защото няма как тези, които са създали кризата да намерят пътя за преодоляването й. Пред Европа има три алтернативи. Първата е алтернативата на статуквото. Това е пътят на десните. Те казват - със затягане на коланите и социално орязване икономиката лека-полека почва да живва.
Другата алтернатива е на националистическата десница, която набира сила на крилете на ксенофобията и омразата. Според нея емигрантите са виновни за
всичко, всички трябва да се затворим в националните си граници. Ние, социалистите, сме третата алтернатива. Казваме, че само лявото може да даде изход от тази криза, която се дължи на деформациите на капитализма и довеждането му до отрицанието на самата пазарна икономика, до казино-капитализъм, до огромни неравенства и крещяща несправедливост.

- Защо европейската левица не казваше това в началото на кризата, когато процесът все още можеше да бъде овладян?
- Напротив, казвахме го! Много добре помня как през 2008-2009 г. на Европейския съвет консенсусът беше, че тази криза е системна криза на финансовия капитализъм, на неговата безотговорност и хазарт по отношение на реалната икономика. Че на този финансов капитализъм трябва да му се сложат регулации, някаква рамка. Това, за което говори още Макс Вебер - „клетката, която го държи и балансира неговия стремеж към печалба с интереса на обществото". Точно Вашингтонският консенсус от 80-те години отвори тази клетка и го пусна на воля и той доведе до своите изкривявания, балони и най-накрая взрив. Когато аз бях премиер, в Европа имаше съгласие, че кризата трябва да бъде преодоляна на първо място чрез стабилизиране на финансовите системи, на второ - чрез публични инвестиции, които да компенсират слабата активност в реалната икономика, за да не се губят работни места, и на трето - чрез социален пакет, който да позволи на тези, които са най-уязвими да не изпаднат.
Но през 2009 г. в много европейски страни десницата дойде на власт, тя спечели и европейските избори. Тогава изведнъж всичко се преобърна. И се оказа, че големият проблем са единствено дълговете на държавите. На Европа бе приложено грешно лечение. Всичко се сведе до политика на орязване, най-вече на социални придобивки. Така се стигна до силната атака срещу социалната държава, която бе жертвана в името на намаляването на публичния дълг.

- Да върнем разговора в годините назад. Когато влизахте в политиката, мечтаехте ли за голяма кариера? Дали международният секретар на БСП Сергей Станишев някога си е представял, че ще бъде премиер на България или президент на Европейската левица?
- Не, честно казано. Не съм мечтаел за постове и позиции. В онези времена исках просто да участвам в голямата промяна на България. Така, както аз я разбирах - да се запази всичко положително от държавния социализъм, но да има свобода на словото и на възгледите, хората да могат да изразяват свободно мненията си, да пътуват...

- Началото на българския преход Ви заварва на 23 години. Каква надежда за бъдещето имахте тогава?
- Вярвах, че в България е възможен такъв преход, който да запази социалния характер на държавата и да е щадящ за хората. Политическата ми дейност започна като редови боец на БСП с лепене на плакати. Бяха години на много илюзии, оптимизъм и наивитет. 1990-а бе годината на войната на плакатите. Вярваше се, че който залепи повече плакати, ще спечели изборите. И аз бях от тези, които с една кофа с лепило ходеха да лепят предизборните плакати на БСП. Тогава не съм и мислил за политическа кариера. За мен БСП беше партията, която защитаваше онези ценности, в които вярвах. Бях на първия граждански митинг, който се проведе още на 18 ноември. Преди това, на 3 ноември, имаше шествие на еколозите. Първият истински митинг на БСП беше през декември, когато партията показа, че е голяма и силна, че може да събере и мобилизира своите привърженици. Помня много неща от онова време, даже и палежа на Партийния дом. Всичко е минало пред очите ми, то е част от мен.

- След този кипеж, и години след началото на прехода, на 15 декември 2001 г. бяхте избран за лидер на БСП. На онзи конгрес завършихте своята първа реч с думите на популярната испанска молитва: „Господи, дай ми сили да променя това, което мога. Дай ми смирение да приема това, което не мога. И ми дай мъдрост да отлича първото от второто". Сбъдна ли се тази молитва? - (Замисля се - б.а.) Частично. Човек не може да е безгрешен и не може да избегне заблудите. Сега, вече в ретроспекция, мога да кажа, че винаги съм се опитвал да променя нещата към по-добро в БСП и в държавата. Съвестта ми е чиста. В това число и към грешките ми. Те са били от неправилна преценка или подвеждане. Но никога с преднамереност да навредя или да причиня някому зло. Така или иначе за всяка грешка съм си платил. Имам самочувствие обаче, че съм постигнал и направил доста неща.

- Бяхте ли готов за този пост?
- Разбира се, че не.

- Осъзнавате го...
- Това беше шанс, който ми беше даден от Георги Първанов. Имахме разговор преди това и аз му казах: ,Дз не съм готов. Това е огромна отговорност. БСП е най-голямата партия в България, с политически традиции, а аз съм само един международен секретар". И това беше точно така. Куриозно е, но първоначално партията дори не ме познаваше. Помня, след избирането ми за председател, при едно посещение в Кърджали Милко Багдасаров, който е дългогодишен лидер на партията там, много авторитетен човек, на срещата ми с актива каза: „Да ви представя новия председател на партията, да се запознаете с него...". Добре разбирах в онзи момент, че нося огромна отговорност пред БСП, пред всички, които вярват на тази партия, и за които тя е кауза. Знаех, че ми е даден огромен шанс. Че трябва да го оправдая, един вид да си го отработя. Не е лесно да си извоюваш авторитет в партия като БСП, повярвайте. Имаше утвърден елит, авторитети, хора, с които трябва да се научиш да работиш, понякога да се съобразяваш, понякога да им се противопоставяш, с всички последствия от това. Знаех, че поемам голям риск. Но аз не съм от хората, които предпочитат да съзерцават действителността от безопасно разстояние, вместо да участват в реални действия. Имаше риск да се проваля. Но ако не опиташ, според мен вече си се провалил. Затова трябва да имаш куража да скочиш в дълбокото. Всеки шанс, който ми е бил даван от съдбата, съм се старал да заслужа с много работа, за да мога да израсна и да бъда на нивото на своята отговорност.
Първата година и половина от лидерството ми не спрях да пътувам. Обиколих цяла България. За тези 13 години съм изпътувал стотици хиляди километри из страната. Разговарял съм със стотици хиляди хора. Исках да почувствам пулса на партията. БСП е като огромно семейство. Разбира се, като семейство с много сложни отношения понякога, с обич и омраза, просто като всяко българско патриархално семейство.

- Нека върнем разговора още в годините назад. Какво беше детството Ви? Вие сте син на Димитър Станишев, легендарна фигура преди ю ноември...
- Детството ми беше щастливо. В началото живеехме на „Хиподрума". Спомням си как баща ми всяка събота и неделя, искам - не искам, със сълзи и рев, ме водеше на Витоша. Той беше запален турист. Още от 2-годишен ме взимаше със себе си по планините, било то на рамо, на гръб. Това укрепи и физиката, и духа ми. Няма как да забравя, че в годината, когато Иван Башев загина на Витоша, през зимата и аз се изгубих в планината. Скарахме се с баща ми - и двамата големи инати, с неотстъпчиви характери - и аз му казах: „Няма да вървя с теб". Без да си говорим, тръгнахме отделно, но аз се придържах на известна дистанция все пак да не се загубя. На едно отклонение на пътеката изведнъж осъзнах, че вече нито го виждам, нито знам къде се намирам... Беше голяма семейна драма. Докато той ме търсил из планината, аз се присъединих към едни гимназисти и те ме заведоха в Районното на „Златните мостове".
Така приключи моята планинска сага. Бяха ведри години. Спомням си първия телевизор, който наши съседи придобиха, и ходих да гледам „Лека нощ, деца", и то като голяма привилегия.

- Каква беше ролята на баща Ви и майка Ви във вашия живот?
- Аз съм им безкрайно благодарен. Първо, че имах семейство, в което се чувствах обичан и щастлив. Това оставя следа за цял живот. Второ - смятам, че ме възпитаха в определени ценности. Родителите ми бяха достойни хора, готови да платят всяка цена за своите убеждения. Баща ми беше един от най-младите партизани. Той бе човек на своето време, дълбок идеалист и за него това, което се случи след 1989 г., беше крах и огромно разочарование. Изведнъж се оказа, че всичко, за което се е борил и вярвал, се срива.

- Трудно ли преживя всичко това?
- Много трудно. Това е причината един човек, който нито пушеше, нито пиеше, да получи два инфаркта и да му направят две сърдечни операции. Никой не може да приеме, че животът му е минал напразно и просто се зачертава. Абсолютно същото мога да кажа и за майка ми. Тя бе човек с изключително силен и независим характер. Възпита ме в дух на любопитство, в почит към знанието и огромна обич към литературата и историята. Вкъщи ме учеха колко важно е да можеш да отстояваш своите виждания и да си готов да платиш цената за това. Но не с нравоучения, а чрез пример.

- След това израствате и отивате да учите в Русия. Какво си спомняте от следването? Вие сте попаднал там в бурни времена - помните ли какви идеи, мисли и хора Ви вълнуваха тогава?
- Московският университет беше и си остава един от най-добрите университети в света. Имах голям късмет да получа висшето си образование там. Бях в Москва по време на перестройката, най-уникалното време. Време на мечти и надежди. Време на откриване на нови хоризонти и светове. Спомням си ясно как се появиха първите публикации на забранени книги в различни литературни списания. Те се предаваха от ръка на ръка и имаш на разположение една нощ да прочетеш един роман. Имаше огромни опашки за вестници. За „Московские новости", флагманът на перестройката, той излизаше в сряда, се редяха по няколкостотин човека пред будка.
Огромната част от хората си представяха, че обществата ни ще се превърнат в нещо като скандинавския социалдемократически модел. Това, което имахме -безплатни, достъпни и качествени образование, здравеопазване и сигурност - се възприемаше като нещо, което е дадено веднъж завинаги. Аз например и досега помня как през 1990 г. от „Подкрепа", която тогава беше антикомунистическият синдикат, обясняваха каква щяла да бъде разликата между стария строй и промяната. Твърдяха, че всичко хубаво ще бъде запазено, а единствената разлика ще бъде, че българите ще ходят да почиват на Канарските острови.

- Да Ви припомня една Ваша инициатива от ранните Ви години като лидер - написахте писмо на Надежда Михайлова, тогава водач на СДС, в което я призовавахте за нормален политически диалог и спор. Изгубена кауза ли е опитът конфронтацията в страната да бъде намалена? Сега тя май върлува с пълна сила.
- Намаляването на конфронтанцията е много необходимо на България. Симеон Сакскобургготски спечели изборите през 2001 г., защото дойде с посланието, че е необходима нова перспектива на страната, а за тази цел политическата агресия трябва да изчезне. Именно той сложи край на конфронтацията от 90-те години между БСП и СДС, която разпиля огромна част от националната енергия. Конфронтацията не беше породена от БСП. БСП беше по-скоро обектът на омразата. Но когато те мразят, и ти започваш да мразиш като защитна реакция. В резултат на тази среда хората платиха сметката за един от най-бездарните преходи от цяла Централна и Източна Европа, и то с много тежки последици. Примерите са стотици - като се почне от тъпата и безумна „реформа" в селското стопанство, здравната, образователната, съдебната система. Ами днес плащаме сметките на тези решения от 90-те. Давам един пример - в онова време буквално за един ден 1400 професионални следователи бяха изхвърлени на улицата. Съдебната система се напълни със случайни хора, с кариеристи и до днес жънем резултатите от тази политика. Заради това моето писмо до Надежда Михайлова бе опит да върнем дебатите към политическото съдържание. Защото за смислената политика е необходим дебат. Един от големите приноси на Симеон Сакскобургготски към страната беше, че той свали градуса на политическото напрежение. Имаше слънце за всички - червени, сини, зелени - в страната и никой не беше гонен и преследван. Тази политика продължих като премиер по време на Тройната коалиция. Една от големите вини на ГЕРБ в началото беше, че възродиха конфронтацията. Черпеха сили от омразата. И когато Борисов искаше да закрива БСП, Мартин Шулц, шефът на Европарламента, бе казал: „Бодигардът на бившия комунистически диктатор няма да казва какво да става по отношение на партия, която е член на ПЕС". Сега няма такава омраза, каквато имаше преди. Минахме в друга фаза - на пълна безпътица. Политическият дебат се подменя от грозни боричкания за подялба на власт и порции. Няма силна и адекватна опозиция, която да предложи алтернатива. Това не вещае нищо добро. Защото, ако няма видима алтернатива, рано или късно гневът на разочарованите и отхвърлените ще избухне. И не е ясно кой ще го яхне.

- Тежеше ли Ви сянката на президента Георги Първанов, когато бяхте лидер на БСП, а и като премиер?
- Години наред моето отношение към Първанов бе като към патрон и наставник, като човек с много голям опит, който ми е дал път. Имаше много хора, които сееха интриги между нас. Въпреки това отношението ми към президента винаги е било коректно, до момента, в който той реши, че трябва да тръгне срещу мен и срещу БСП. Нещо повече - дори част от моите грешки, за които нося пълна отговорност, всъщност се дължат на стремежа ми да бъдем заедно, от една и съща страна с президента Георги Първанов.

- Например?
- Мажоритарният елемент на парламентарните избори през 2009 г. Именно Първанов наложи на БСП да го приеме и аз настоях, за да не каже някой преди изборите, че президентът и премиерът се карат. Това решение нанесе тежки щети на БСП. То създаде съвсем друга парламентарна конфигурация. Другото ми голямо разочарование дойде, когато научих, че още от 2008 г. в президентството се е работело за създаването на нов политически проект, извън БСП.

- В книгата си „Защото сме социалисти" сте направили анализ на отношенията с Първанов към онзи момент - 2008 г., който е оптимистичен и смята, че винаги можете да изгладите отношенията. - Откровено вярвах в това.
- Като чухте, че той прави АБВ, онова първото АБВ през 2011 г., как реагирахте?

- Приех трудно тази новина, защото за мен това беше разделение на левицата. Не можех да си представя, че човек като Първанов, когото партията е създала, може да й нанесе подобен удар. Това вече е история. Емоциите не трябва да ни пречат да приемаме фактите. АБВ е факт. И днес въпросът е, могат ли БСП и АБВ да си взаимодействат искрено, водени от голяма кауза за страната, като спечелването на президентските избори например.

- Тогава още един въпрос от историята, защото винаги е имало нещо, което съм искал да ви питам, но никога не съм имал повод за това. Как се чувствахте в инфарктната парламентарна нощ на 2005 г*) когато Вие бяхте избран за премиер, а след това на правителството не му стигна един глас да бъде избрано? Бяхте ли ядосан? - Инфарктна беше не само тази нощ. Инфарктите започнаха още от деня на изборите, когато се оказа, че БСП печели изборите с 32%, и няма да може да направи самостоятелно мнозинство. След онази нощ в парламента, когато иронично аз бях избран за премиер, а правителството - не, трябваше да взема трудното решение за връщане на мандата, без да имаме никаква увереност, че ще имаме втори шанс за съставяне на кабинет. Дебатите в парламента бяха ожесточени и почти се стигаше до бой. Ситуацията бе абсолютно непредсказуема. Но аз съм научил едно нещо - не знаеш кое поражение се превръща в твоя победа и коя победа става твое поражение. След това съставихме кабинет, с който БСП за първи път след промените завърши пълен управленски мандат.

- Да поговорим за Тройната коалиция. Нейното съставяне продължи 63 дни, но след това тя като че ли заработи ефективно и за година и половина свърши колосално количество работа. Трудно ли беше напасването на политическите цели на трите партии, все пак 4 години БСП бе основна опозиция на НДСВ?
- Трудно беше. С НДСВ имахме много различия, ожесточени спорове, несъгласия. Компромис не се постига лесно, особено когато се налага да отстъпиш за нещо, за което смяташ, че си прав. Имахме различни възгледи за политиките, имаше и личностни напрежения между много от хората ни. Сега, от дистанцията на времето бих казал, че по време на тройната коалиция се състоя едно на пръв поглед невъзможно управление на националното съгласие. Погледнете биографиите на тримата лидери в коалицията и ще се убедите в това. На Царя чичо му е разстрелян от Народния съд, а самият той е пратен в изгнание. За главата на баща ми са давали 50 хил. лв. в името на цар Симеон Втори. Ахмед Доган е лежал в затвора по комунистическо време. Парадоксалното беше, че в името на една голяма кауза - присъединяването на България към ЕС, ние успяхме да загърбим миналото и да заработим заедно.

- И до днес Тройната коалиция е сатанизирана медийно, но пък повечето хора, които познавам, казват, че това е периодът, в който са живеели най-добре. От днешна гледна точка - каква е Вашата оценка за нея?
- В икономически и социален план това е най-успешното управление на България за последните 25 години. Обективно погледнато, резултатите на Тройната коалиция са зашеметяващи. 6% годишен растеж - за четири години това прави 24% увеличаване на БВП. 24 милиарда евро преки чужди инвестиции. 360 хиляди нови работни места. Тогава работодателите се оплакваха, че нямат работници и ще се налага да внасяме работна ръка от Виетнам. 85 на сто средно се вдигнаха пенсиите. Доходите растяха със същия темп. Наред с това обаче наистина се задълбочи и неравенството. И това създаде недоволство и гняв, който беше подценен от наша страна.

- Съжалявате ли за въвеждането на плоския данък? Чувствате ли се като премиер, който е водил дясна политика?
- Чувствам се като премиера, водил най-социалната политика в България за последните 25 години! Не на думи и с пожелания, а с реални действия. Критиките за въвеждането на плоския данък изобщо не ме притесняват. Те са дъвка в устата на интелектуалстващи критикари отляво, които никога не са имали съприкосновение с реалната политика. За хората в България обаче плоският данък бе стимул за лична инициатива, за развитие на малък и среден бизнес, за страната беше шанс за изсветляване на икономиката и премахване на сивия сектор, за бизнеса бе шанс за постигане на реална конкурентоспособност, за хазната бе източник на данъци, а оттам и възможност да правим социални политики.

- След загубата на БСП през 2009 г. много време политическият пейзаж в страната се оформяше от една персонална и политическа битка - между вас и Бойко Борисов. Как намерихте сили за този двубой? Какво научихте за българската политика след загубата през 2009 година?
- Битката наистина беше трудна. Не само медиите, но и много хора в БСП бяха срещу мен. През 2009 г. загубата ни беше тежка и болезнена. През първите месеци след изборите Борисов имаше рекорден рейтинг от 70% и каквото кажеше той - все едно Господ го говори. Медиите сервилничеха пред него. Всички се страхуваха да му опонират. Нямаше много доброволци и в БСП тогава да се изправят срещу силните на деня. Всички виждахме, че пред очите ни се подменя историята, че се говорят лъжи, че се творят откровени безобразия. Но желаещи за битки тогава нямаше. Аз бях лидерът на опозицията, стоях начело на БСП. Лидерството задължава. Битката с Борисов бе мой дълг и отговорност. И макар че в онзи момент тя изглеждаше абсолютно обречена, знаех, че съм прав. И всеки ден от управлението на ГЕРБ ми даваше нови сили да вярвам в това. Защото помните - първият мандат на ГЕРБ беше комбинация от репресивна държава и власт на монополите. Бяха преследвани хора за политически убеждения. Сгазиха средния и малкия бизнес. Катастрофираха икономиката, в социален план отнеха на хората всичко, което ние им дадохме.
Аз платих своята цена за воденето на тази битка. Получих много удари, понесох негативи. Но именно тази битка позиционира БСП като алтернативата и затвърди в много хора убеждението, че единствено левицата може да спре ГЕРБ. Затова и през 2013 г. близо милион българи гласуваха за БСП.

- Спомняте ли си зимните протести от 2013 г., които на практика доведоха до края на кабинета на Бойко Борисов. Мислите ли, че този социален гняв е напът да се повтори?
- Да, това е напълно възможно. Факт е, че чувството за незаинтересуваност и апатия доминира в обществото в момента. Но едновременно с това недоволството на българина расте, бедността се задълбочава. Усещам, че напрежението нараства. Възможно е в един момент чашата на търпението да прелее. Но като говорим за 2013 г., трябва да призная, че тези протести бяха абсолютно неочаквани за БСП.
- После обвиняваха, че БСП стои зад тях...
- Това би било голям комплимент за нас, но уви, не е така. Протестите през 2013 г. бяха спонтанни. За тях не бяха подготвени нито управляващи, нито опозиция. Сега мога да ви призная, че именно в този момент БСП пропусна големия си шанс да спечели изборите през 2013-та и да застане на страната на хората. Трябваше да напуснем парламента и ние да предизвикаме нови избори. Не Борисов да си подава оставката. И аз предложих това на заседание на Изпълнителното бюро. Казах, че ние няма повече какво да правим в този парламент, защото той е дискредитиран, изчерпан и хората ясно го показват. Тогава обаче не получих подкрепа. Един след друг членове на Изпълнителното бюро започнаха да ме убеждават как БСП е легитимистка партия, как трябва да работи институционално, как трябва да приема закони. Това е един от пропуснатите шансове, които имахме като партия. И ако бяхме тогава на нивото на своето време и своята отговорност, убеден съм, че през 2013-а щяхме да влезем в управлението при съвсем друга конфигурация.

- И понеже сме на темата за протестите - през лятото на същата година протестът се повтори. Какво е мнението Ви за тях? Те ли свалиха правителството на Орешарски, както и до днес твърдят? - Аз съм сигурен, че много хора искрено излязоха да протестират през лятото на 2013 г., защото се почувстваха предадени. Към тези хора изпитвам уважение и на тях дължа извинение. Най-голямата ми политическа грешка бе, че тогава, през 2013 г. допуснах по този начин да провокираме хората, че не успях да убедя политическия ни партньор ДПС, който искаше да има позиция в сферата на сигурността, след два атентата срещу политическия им лидер Ахмед Доган, да преосмисли исканията си и че подобно решение - избирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, ще взриви обществените нагласи, кабинета и всичко, за което сме се борили. Но всички знаем много добре, че тези граждански протести доста бързо бяха „обяздени" политически, че бяха тежко финансирани от ГЕРБ и от други субекти, за да се постигнат съвсем други цели. Именно затова и много хора продължаваха да ни подкрепят срещу перспективата да се върне на власт ГЕРБ. Днес се питам - къде са „умните и красивите", когато правителството взе вече 16 милиарда дълг? Защо не протестират, не обграждат парламента? Моето убеждение е, че правителството не падна заради протестите. Протестите бяха преодолени. Те замряха, кабинетът започна да работи все по-ефективно и започна да дава резултати, при това в една безумно изкривена обществена среда на омраза.

- А защо падна правителството тогава?
- То падна, защото нашият партньор Лютви Местан, както той вече самият официално заяви, имаше друга визия за присъствието на ДПС в политиката. Тази визия беше, че ДПС трябва да влезе във властта през дясното. Той очевидно се бе договорил зад гърба ни, задкулисно, с ГЕРБ и не бе случайно прословутото кафе в Кърджали. Планът беше - пада кабинетът на Орешарски, предсрочни избори и те с ГЕРБ правят правителство. Но тази сметка се оказа крива. ДПС плати много тежка цена за тази грешка и заблуда на г-н Местан и на неговите конструкции.

- Кой е политическият лидер, който Ви е вдъхновявал най-много?
- Вдъхновявали са ме много големи личности на нашето време. Не само политици, но и интелектуалци, общественици, мислители. Хабермас, Егон Бар, Умберто Еко, Виктор Франкъл. Имал съм възможността лично да контактувам с много от големите политици на нашето време - Блеър, Меркел, Путин, Буш, Шимон Перес и много други. Всеки има своите силни качества, въплъщава своето време, отразява и национални черти. Един от тези, които най-много ценя, е Герхард Шрьодер. През 2003 г. той бе от малкото лидери, които имаха куража да се противопоставят на войната в Ирак. Шрьодер направи реформи в Германия, заради които загуби изборите, но те дадоха на страната му тази устойчивост и конкурентоспособност, с която тя се слави днес. За жалост, Меркел обра плодовете на неговите усилия. Но това е често срещана ирония на съдбата, когато става дума за нещата от политиката. Урокът от Шрьодер е да правиш това, което смяташ за правилно, и да го отстояваш. Дори и днес той има позиция за Русия, която се отличава от позицията на мнозина в европейската социалдемокрация.

- Коя е политическата битка, която най-много се радвате, че сте провели?
- Няма политическа битка, която съм си спестил за удобство. Вярвам, че в политиката трябва да имаш кауза, която е по-голяма от теб самия. Без такава участваш само в състезание по тщестлавие и властолюбие. Моята лична кауза винаги е била България да бъде страна, в която си заслужава хората да останат да живеят, да отглеждат децата си и да чувстват, че тази държава е тяхна. За най-голямо свое достижение считам влизането на България в ЕС. Денят, в който комисията обяви своето решение, че ще бъдем приети, не можах да сдържа сълзите си. Защото знаех, че това е сбъдване на мечтата на милиони българи.

- Най-вдъхновяващата Ви кампания? Има ли такава?
- Има - битката за президентските избори през 2011-та. Кампанията, в която БСП даде всичко от себе си. Не без затруднения издигнахме Ивайло Калфин за президент. Моето убеждение бе, че той ще бъде добър кандидат, защото е кон-тратеза като типаж на модела „Борисов". Но кампанията не вървеше. Ние бяхме твърдо трети. Ивайло цяло лято пътува из партийни структури, за да го припознаят хората за свой, защото нашите хора помнят. Помнеха 1996 г. Проучванията показваха - ние не мръдваме. Плевне-лиев с 44%, Кунева с 23% и ние - 15%. Никакъв шанс. И аз бях в пълен ужас -какво да направим. Знаех, че се нуждаем от събитие, което се нарича campaign changer, нещо, което преобръща кампанията. И тогава успях да убедя Ламбо да направи саможертвата и да бъде кандидат за вицепремиер. Той се съгласи заради БСП, заради каузата, която цял живот бе подкрепял. И тогава се разбрахме с него, че ние ще направим това в пълна тайна. Не казах името и на Изпълнително бюро преди заседанието на Националния съвет за одобряване на кандидатурата за вицепремиер. И много хора се възмутиха, че това е безотговорно. А аз знаех, че ако го кажа, след пет минути името ще бъде в медиите и целият ефект ще отиде напразно. Спомням си, слязох на Национален съвет с писмо в ръката си. Това писмо, което взриви от емоция и вдъхновение БСП и което предната вечер написахме заедно с Ламбо. Прочетох го с толкова вълнение и патос, а в залата беше тихо, че можеше да се чуе дори и муха да прехвръкне. Водил съм сигурно над 150 заседания на Националния съвет. Само веднъж всички като един са ставали на крака и това бе в онзи паметен миг. И до днес съм убеден, че истинските победители на онези избори бяха Калфин и най-вече Ламбо.

- Бихте ли намерили сили да простите на хората, които са Ви разочаровали?
- Не съм злопаметен човек. Не живея с мисълта кой какво лошо ми е направил. Омразата оковава човека. Трябва да бъдеш позитивен, да мислиш за хубавите неща и да се бориш за тях. Предстои ми юбилей, което е странно усещане. Ставам на 50 години и смятам на своя юбилей да поканя и хора, които са били мои опоненти и са ми сторили злини. Те са част от това, което съм аз. Те са ме направили такъв по някакъв начин. В живота ми се случи така, че с много хора бяхме приятели, после сме били и врагове, опоненти и какво ли не. Но човек не трябва да живее с миналото. Политиката не може да бъде лична разправия. Трябва да можеш да надскочиш себе си. Ако каузата е интереса на БСП, на левицата, на България, всеки трябва да направи крачка назад. Винаги съм казвал едно нещо в левицата - никога не забравяйте, това, което сме постигнали като личности, не е, защото сме най-добрите. Винаги има по-умни и по-красиви от теб. Постигнали сме, защото стотици хиляди наши членове и симпатизанти, тези хора, които се водят от истински идеал, които вярват в БСП и в нас, ти дават тази възможност. И ти си длъжен всяка възможност да я отработваш, да покажеш, че не си предал тяхното доверие.

- Семейството ви как понася премеждията на политическия живот?
- Семейството и децата дават съвсем нов смисъл на живота и всичко, което правиш. Доста късно направих това „откритие". Благодарение на Моника, която щедро ме дарява с безрезервна обич и вдъхновение, днес се чувствам много по-силен и пълноценен. Завършен. Това, че заедно създадохме едно голямо щастливо семейство, в което всеки се чувства обичан и ценен, е най-голямото ми лично постижение. А децата те правят в някакъв смисъл безсмъртен.

- Говорите като човек, който е доволен от съдбата.
- Съдбата не е просто това, което ти се случва. Тя е съчетание от външни обстоятелства и твоята реакция на тях. Майка ми винаги казваше, че не трябва да се страхувам от нищо. Страхът парализира и ума, и душата. Ако му се предадеш, вече си изгубен. Сили отвъд твоята власт могат да те поставят в тежка ситуация, могат да ти отнемат всичко, с изключение на едно - свободата да избереш как да посрещнеш обстоятелствата. Защото смятам, че на човек никога не е отнето всичко, докато има свободата да избере своята ответна реакция. Това, към което се стремя, е, каквото и изпитание да ми поднесе съдбата, да го посрещна с достойнство и да се държа така, че да не ме е срам след това пред децата ми, хората, които обичам

Александър Симов

„Биограф"