/КРОСС/„Венци на признателност не липсваха, но какво от това, при условие че нацията ни не е сплотена, а предпочита да се дели на русофили, русофоби и накрая, като пуснем ситото, се оказва, че сме се напълнили с фобии и само с фобии. Страховете ни са толкова големи, че не смеем да покажем носовете си пред вратата, нито да изразим мнение публично, освен във фейсбук, където често коментираме от фалшиви профили и снимки. Толкова сме затъпели, че малцина българи могат да дадат правилен отговор на събитията от 9 май 1945 г. Мислят си, че тогава е денят на обединена Европа,което не е вярно, защото той почва да се чества през 1950 г. Петилетка след войната, когато френският министър Шуман подписва специален договор за сътрудничество в областта на въглищата и стоманата с 6 европейски държави.

„Уви, за нашия държавен глава няма разлика в годините, защото той празнува 71 години от създаването на Европейския съюз, като го обяви за най-значимото събитие на миналия век. Щом Плевнелиев бърка цифрите, представете си какво правят гражданите пред телевизора, който е ОСНОВНОТО им развлечение от сутрин до здрач" разяснява ситуацията мъж на средна възраст, чийто дядо бил участник в Рило-пиринския партизански отряд.

Ръкомаха силно и обяснява, че е възмутен от лицемерието на политици, които подписвали договора за влизането ни в НАТО, пък сега - на 9 май, бързали да преклонят глава пред милионите жертви на войните и се подмазвали на руския посланик у нас Юрий Исаков. С очите си ги видял как му правят поклони до земята, за да получат благоразположението му. Това ги правело жалки в очите на останалите граждани, които дошли да поднесат смирено цветя на Освободителите. 

Сред атрактивните присъстващи се откроява и Янчо Таков-старши. Бохемът предпочита разговорите с приятели, а на любопитните журналисти обяснява, че носи портрета на баща си - Петър Петров Таков, който цялата родина знаела като Пеко Таков. Уточнява, че в ръцете си младежът от черно-бялата снимка стиска своята персонална пушка, а не карабината, за която се говори, че майка му я пазела под кревата, за да стреля по ексснаха си Лили Иванова.

Пеко Таков е активен борец срещу фашизма. За първи път е задържан под стража на конференцията на преследваната от властта навремето Работническа партия. Разпитван е многократно. Под всеки протокол, правен в периода 1932-1933 г., е предпочитал да се подписва като Пеко Таковъ.

Полицейският следовател е приложил към дознанието, по което Пеко Таков е обвиняем, черновата на неговия реферат за войната. Нахвърляните от него бележки били нечетливи, но имало пасажи, които „съветвали": „България не биваше да вземе участие нито в Първата, нито в идващата Втора световна война", „политиката на Съветския съюз е миролюбива...", „Нужен е саботаж от страна на Работническата партия по превози на военни материали..." и други.

Велислава Дърева също е център на внимание. Нахлузила баретка над челото, журналистката с остро перо припява на част от песните, които Бисер Киров изпълнява на живо. Тя също е със снимка в ръка на свой дядо. Дърева никога не се е пребоядисвала партийно. Гордее се с комунистическия си произход и не пропуска да се похвали, че „червен боклук" за нея звучи гордо.

„Революцията не е купон, не е разходчица по софийското ларго, не е да преминеш по жълтите плочки с куче, бебе и скейтборд, не е хорце на Орлов мост, нито камък в някой партиен прозорец, нито кафе питие пред парламента. Революцията не е да лепиш етикети в стил „боклуци", „турци", „курви", „педерасти" и прочее словесни изящности. Прочее, аз съм червен боклук и за разлика от някои хич не ми пука от този крясък, защото Валери Петров е червен боклук, и Анжел Вагенщайн, и Нешка Робева, и Светлин Русев, и Соня Бакиш, и Стефан Продев, и проф. Николай Генчев, и Петър Слабаков, и Радой Ралин - всички ние сме червени боклуци. Благодарение на които „младите, красивите, интелигентните, умните, образованите, културните, цивилизованите, лъчезарните, лъскавите, блестящите, изящните, милите и симпатичните" крещят: „Червени боклуци", казва Дърева, всмуквайки от неизменната си цигара.

Край паметника е Георги Димитров - внук на легендата от Лайпциг Георги Димитров, който след процеса там и промените от 1944 г. е председател на Коминтерна и министър-председател на България в две поредни правителства. Георги Димитров е мобилизиран по време на Междусъюзническата война през 1913 г., а малко след това е избран за народен представител. Така вместо на фронта става най-младият - 31 -годишен народен представител в Царство България. По това време обаче приема вижданията на Димитър Благоев и застава зад идеята за създаване на Балканска федеративна съветска социалистическа република, включваща в състава си Македония. Казват, че на съвестта и отговорността му тежат доста исторически промени, очертали днешната карта на страната ни, както и няколко убийства.

Георги Димитров-внук обаче далеч няма мераците на популярния си дядо. Определя себе си като свободолюбив човек, който иска да разполага с достатъчно време, за да обръща внимание на себе си, на ястията от българската национална кухня, които обожавал - в това число и сланината, която вървяла с огнена ракия. Димитров признава, че много искал да се занимава с журналистика - дядо му е работил като печатар, но фактът, че ще трябва да прекарва голяма част от деня зад бюро, лесно го демотивирал.

На церемонията не липсват и невръстни девойки, чиято цел е да си направят селфи с атрактивните изпълнители на руски песни и малкото униформени офицери. По-ентусиазираните представители на руската общност у нас друсват по един казачок под бронзовите статуи на солдатите, които отдавна са трън в очите на американско настроените нашенски миротворци.

Сред най-многобройната група присъстващи са представителите на „Безсмъртният полк", който се провежда у нас по инициатива на Емил Димитров-младши, син на легендарния певец Емил Димитров. Досущ като изпълнителя на „Моя страна, моя България", Емил-младши е изключителен патриот. Въоръжен с наръч червени знамена, шефът на партия „Български път" активно участва в мероприятието заедно със свои верни съратници.

„Безсмъртният полк" на България се организира за трета поредна година, като участниците в него този път бяха най-многобройни. Всички до един носеха снимки на свои роднини, участвали в освободителните войни на родината ни. И всеки фотос имаше история.

Като тази на Никола Илиев от поделението в Битоля. По време на войната градът се намира в Царство България. Никола бил изпратен като сапьор на фронта и успял да преживее десетки сражения, без да има дори драскотина по тялото си.

„Последната му битка е била край Драва в Унгария. На 14 март 1945 г. при село Драва-Соболч немските войски започват танкова атака срещу българските позиции. Нашите са ги спрели с гранати, но са дали много жертви. Един български войник се изправя и самовзривява пред фашистки танк, за да го спре. Часовникът на този герой се пази и днес в Националния военен музей. Никола има щастлива съдба за разлика от другаря си. Запознава се с едни руснаци.Те обещават да го върнат в Битоля, но при условие, че за мястото си в камиона „плати" с труповете на двама немски войници. Руснаците го посъветвали, че нямало значение дали ще ги намери убити и довлече, или лично той ще ги гръмне, за да подсигури връщането при семейството си", споделят негови роднини, които малко след войната се местят да живеят в България.

Ден по-късно пред руския грузовик стояли проснати телата на двама немци. Как Илиев се сдобил с тях, наследниците му и до ден-днешен не са разбрали, защото разказите му за Отечествената винаги спирали до мястото за разстрел - окопа, взривяването и самоврзивяването. За близо трите години, които прекарал на фронта, получил само 4 писма от жена си, две от които наскърбили душата му повече от сраженията. В първото от тях пишело, че големият му син е починал, а в последното, че жена му го напуска и отива да живее при родителите си.

Завърналият се жив и здрав Никола с изненада установил, че Битоля вече не българска територия, и хукнал да заздравява семейните си отношения, като със съпругата му решили да заживеят окончателно в България, вместо да останат в Македония при родители и роднини.

Източник: в.Уикенд, Дани Златанчева