/КРОСС/ Известно е намерението на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да посети икономическия форум в Санкт Петербург и да се срещне с Владимир Путин.

Свидетели сме и на редица омиротворяващи изказвания на немски политици (вицеканцлера Зигмар Габриел и външния министър Франк Валтер Щайнмайер), които предизвикват дискусии за съдбата на санкциите срещу Русия. Основният въпрос обаче не е кога и как ще бъдат отменени санкциите, а какво следва после.

Траектория на отношенията на САЩ и ЕС

Със Съединените щати е просто. Отношенията се развиват по една траектория – от охладняване (напрежение) и обостряне към затопляне (размразяване), рестартиране и обратно. Степента на проявленията им може да варира, но алгоритъмът – не. В момента периодът не е много типичен. Според всички признаци фазата е лоша. Но заради спецификата, с която действа американският президент, който не обича да влиза в конфликти, политиката на сдържане към Русия има добре „смазан“ характер.

След смяната на администрацията във Вашингтон това ще се промени или към по-ярко изразяване (Клинтън), или ще се премести времето на размразяване (Тръмп). Въпреки това, общата цикличност няма да се промени. Възможни са отделни атмосферни колебания, но набраната инерция на взаимно охлаждане и отблъскване няма да се промени лесно.

Континентална Европа е по-интересна. ЕС и Русия са съгласни: „бизнес както обикновено“, т.е. връщане към модела на „стратегическото партньорство“ от 1990-2000 г. е изключено. От това нищо не следва, защото идея какво е това „необикновен бизнес“ няма, а ако се появят планове, то те ще бъдат почти диаметрални.

Вариант за прекъсване на отношенията не се разглежда – това е втората и последна обща позиция.

От началото на 1990-те години до неотдавна, независимо от колебанията, и особено в края на 2000 година, отношенията се базираха на предпоставката, че Русия ще бъде интегрирана в някоя „европейска сфера“. Нейните ръководители и команден център се намираха в Брюксел.

„Голяма Европа“ на свой ред се явява регионален филиал на „Големия Запад“, който представляваше едно разширяващо се ядро на световния ред. Независимо от пречките, които се появиха в началото на XXI век, във втората половина на 2000 година на концептуално ниво се утвърди следната „космогония“:

Западът (състоящ се от САЩ плюс съюзниците му в Тихия океан и ЕС с пояс от гравитиращи около тях държави) държи „на каишка“ тези, които не принадлежат институционално към западни структури, но от тях зависи нещо. Съединените щати се намират в състояние на тясна икономическа симбиоза с Китай – оттук е идеята „Кимерика“, чиито политически измерения са достатъчни да говорим за „голямата двойка“.

А Европейският съюз създаде „общо пространство“ с Русия, в което нормативната база се простираше от Лисабон до Владивосток. По този начин Северното полукълбо беше добре организирано, оставаше само да се насочат усилията към по-големите рискове, които идват от юг.

Провалът се случи в самата сърцевина

Финансовата криза в САЩ и възникналите структурни проблеми в Европа като нейно следствие донякъде поставиха под съмнение способността на Запада да доминира ефективно. Това повлече след себе си от една страна (незападна) стремеж към диверсификация на „портфейла от отношения“, а от друга страна (западна) – желание да докажат силата си.

В средата на 2010 г. се създаде друга реалност. В условията на политическо напрежение икономическата взаимозависимост от способ за сдържане на противоречията се превърна в оръжие за въздействие. Това разклати и без това крехкия баланс отвътре. И подтикна амбициите на тези държави, които, както и Русия, никога не са се чувствали комфортно в предлаганите от Запада обстоятелства.

Подходът на водещите западни държави се смени с външна експанзия за „извличане на печалба“ и консолидация на позициите за закрепване на ареала, очертан през последния четвърт век. Подобна тенденция се наблюдава и в САЩ, и в ЕС, но на различно ниво.

Вашингтон възнамерява да спои съюзниците с мащабни икономически и нормативно регулирани партньорства като Трансокеанското (TPP) и Трансатлантическото споразумение (TTIP). Брюксел е загрижен да стабилизира ЕС и е съсредоточен върху вътрешните си проблеми.

Задачите на САЩ и Европа може да встъпят в противоречие. Така напористото желание на Белия дом да сключи Трансатлантическото споразумение до края на мандата на Обама предизвиква нервност в Евросъюза заради кулоарния и непрозрачен характер на преговорите.

Къде се вписва Русия?

Описанието на новата „архитектура“ има по-пряко отношение към темата за „живота след санкциите“, отколкото въпросът къде се вписва Русия.

Въпреки това, големият въпрос е идеята за самото вграждане.

Както е отбелязано в наскоро обнародваните тези на Съвета за външна и отбранителна политика, „курсът на безусловна интеграция към глобалната икономика, който на практика се реализира от 1991 г. насам, е изчерпан най-вече заради това, че самата икономика радикално се промени“.

Глобалното пространство не се разпада на изолирани сегменти, всеобщата взаимозависимост е непреодолима. Но, съдейки по случващото се, този, който иска да стане част от западното ядро, е принуден да приеме особено трудни условия, а печалбата е минимална. Предишният етап на глобализацията все пак съдържаше в себе си алтруистични нотки – прилежните „догонващи“ имаха шанс да намерят мястото си.

Сега задачата е друга – напълно да се разчита на развитие чрез „грантове“. Какъв е изборът на останалите? Или да създават нещо напълно свое, което е способно да се конкурира със западното общество, или да изграждат сложна и гъвкава мрежа от отношения с напълно различни субекти, за да не пропускат възможности.

Голямата Евразия

В руския случай първият вариант е „Голяма Евразия“, развитие на проекти в Евразийския съюз и китайския Път на коприната, който беше обявен през май 2015 г. и оттогава не е се придвижил много напред. Разбира се, ние не му слагаме кръст, още повече, че сегашната политика на Запада обективно тласка Москва и Пекин към нещо подобно.

Втори вариант – максимална многовекторност и свръхпрагматизъм. Тук наистина е необходимо да се понижи геополитическото напрежение, но не с цел включване в западния проект, а по-скоро с цел по-ефективно използване на неговите вътрешни противоречия за своите интереси.

Потенциал за това има. Описаната по-горе схема за „консолидация“ на Запада не предизвиква ентусиазъм у всички участници, доколкото ограничава възможностите им за маневри – с Китай, Русия или с евентуални други партньори. Много такива примери има в Азия. Япония е насърчавана да не пресича границите на солидарност със САЩ, докато развива отношенията си с Русия. А държавите от азиатския югоизток са смутени от риториката на Обама, която превръща участието им в Трансокеанското споразумение в антикитайска акция.

Мнозина, вместо ожесточена фиксация върху задълженията си в рамките на мега-блоковете, биха предпочели да поддържат подобие на свободен брак – партньорите гарантират един на друг лоялност, но не и стопроцентова вярност.

Единството и борбата на тези подходи вероятно ще станат основа на съдържанието на следващия етап от изграждането на съвременния световен ред. В този смисъл темата за свалянето на санкциите е вторична на фона на въпроса как да се държи Русия пред лицето на надигащите се нови процеси.

Автор:  Фьодор Лукиянов, Газета.ру

Източник: “Руски дневник”