/КРОСС/ „За поета, страдащ от липса на признание, акциите срещу властта му носят удовлетворение и усещане за значимост". Дословна фраза от филма „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел", който гледам на запис. Да оставим настрана спънатия и смислово неправилен слог. Впечатли ме внушението: Вапцаров е фрустрант, движен не от кауза, а от неосъзнат стремеж към реванш и търсене на признание. Уви, творчеството му е в унисон с действията му. Проповядва същата кауза. Що за фрустрация ще е тази, успяла да го мотивира не само да рита срещу властта, за да добие „усещане за значимост", ами и да напише стиховете си?! При това по начин твърде виртуозен. Защо ли фрустрантите от ново време не се одързостиха да потърсят „удовлетворение и усещане за значимост" с риск за живота си? Писанията им няма да коментирам.

В резюме: не бива хора със скромни възможности да ни пробутват своя прочит на големите таланти. „Писателите" от синия набор не бива да пледират за „нов прочит" на Вапцаров, Вазов и т.н., при положение че сами още не са били удостоени с първи прочит от публиката, която ги подминава с безразличие. В това отношение те приличат на тарикатите от прехода: опитват се да приватизират духовен продукт, който не им принадлежи. А опошляването на историческата драма до черно-бял комикс е признание за посредственост. 

Иво Христов, журналист