/КРОСС/ Eдна от дежурните по любов медии тези дни триумфално възвести, че Бойко Борисов се бил завърнал в голямата игра. Тази медийна халюцинация е продукт на две събития, които заслужават по-детайлен анализ. Първото от тях е мегаунизителното посещение на нашия премиер при Ердоган в Истанбул. И, не, унижението не се крие в липсата на родния трикольор, а в това, че Борисов прие безропотно и без всякаква дипломатическа съпротива да бъде единствено писар (той лично си призна, че чинно е записвал) на исканията на Турция към Европа. Нека да не бъркаме автентичното ибрикчийство с дипломатическото посредничество. Борисов се оказа специалист само по първото.

Веднага след като бе поставен на колене в Истанбул, нашият премиер по свой стар навик изтърча при Ангела Меркел в Берлин. Този маньовър бе обобщен от столична медия със заглавието "След срещата в Берлин: Каквото поиска Борисов, го обещаха". Не съм наясно дали това заглавие е продукт на любов или на ирония, но пък то ми припомни, че основният ресурс, с който Германия захранва България, са именно обещанията. Това е трайна политика на Меркел - тя обещава, а след това сладострастно потъва в амнезия.
Вероятно това я доведе до катастрофални нива на популярност, както показва последното проучване, според което вече над 50 на сто от германците не я искат за канцлер. Меркел продължава да бъде политическа фантазия за Борисов, но не и за собствения си народ.

Можем да си припомним и друго. При подобна криза в края на 2014 година, когато Русия се отказа от проекта "Южен поток", Борисов пак като разплакано дете се опита да се скрие в полата на канцлерката. Тогава тя обеща буквално следното: "да изпрати експерти за помощ на България, които ще ни съветват за съдебната реформа, енергийните проекти и усвояването на европейските фондове", да постави на дневен ред любимата тема за газовото хъбче и пак да даде рамо за влизане в Шенген. Всичко това си остана обещания. Така че, когато Меркел обещае нещо на Борисов, това трябва моментално да влиза в графата "политическо фентъзи".
Вероятно именно тази мистичност на обещанията накара нашия премиер да търси и божията подкрепа за своята политика. Точно това направи той вчера - призова Бог на помощ. Очевидно е, че обещанията на Меркел вече не топлят и Борисов извади последното си оръжие - опитите да омилостиви началника. Ама той и Началника не обича да помага, когато някой не си е свършил работата. А България прилича на разграден двор. Ограда по границата няма, дори не знаем какво точно мисли да прави правителството. Чуваме за някакви 2 милиона души, които са готови да залеят страната, но ако стратегията ни е да разчитаме Бог да ги спре, както вчера му се молеше премиерът, тогава май трябва да мислим дали и ние да не се включим в бежанската вълна.

Номерата на Борисов минаваха, когато светът беше кротък и тих. Днес, в окото на бурята, все повече става ясно, че нашият премиер не прави политика, нито се връща в голямата игра. Той затъва в плаващи пясъци. Тъжното е, че повлича България заедно с него.

Александър Симов, в. "Дума"