/КРОСС/ За липсата на критичност и смислен разговор за изкуство, остарелите образователни модели и отсъствието на България от Венецианското биенале: с Борис Костадинов, изкуствовед и куратор, разговаря Катя Атанасова.

kultura.bg

Борис Костадинов живее и работи между Виена и Берлин. Кураторските му проекти изследват взаимовръзката между изкуството, политическите и геополитическите реалности, икономиката, социалните процеси и теории, изкуството като активистки жест или политическа платформа. Той е курирал проекти за: Ernst Hilger Gallery, bäckerstrasse 4 Gallery, IG Bildende Kunst (Виена), Kunstraum LS43 (Берлин), ICI, Radiator Gallery, Leo Kuelbs Collection (Ню Йорк), Manifesta 11 (Цюрих), Trafo (Будапеща), Forum Stadtpark (Грац) и др.

Да започнем с един конкретен проект, заради който се върна в България - изложбата акция на Пламен Деянов в София. Тя е част от доста по-мащабна инициатива с много важна цел?

Да, точно така. Акцията е част от дейността на Фондация Пламен Деянофф, чиято цел е създаването на Център за съвременно изкуство в Митрополитската къща в Арбанаси. Къщата е построена през 1480 г. и нейните дърворезби (по-скоро липсващите) бяха в основата на голямата изложба Foundation Requirements в музея 21er Haus във Виена миналата година. Международни специалисти, колекционери и меценати станаха съпричастни към дейностите на фондацията още тогава.

Същата е целта на Пламен Деянов и в настоящата акция в Софийска градска художествена галерия, но стилът и езикът са много различни. Ако изложбата в 21er Haus беше адресирана към международна публика, то сега той се обърна към публиката в България, задавайки въпроса какъв е общественият ангажимент относно съвременното изкуство тук. Този въпрос буквално трябваше да стане видим и затова художникът се намеси директно в градската среда. Постави голям банер върху фасадата на СГХГ и разлепи много плакати на различни ключови места, които по един или друг начин би трябвало да се асоциират със създаване или поощряване на съвременна култура. Сред тези места бяха: Националната галерия, Народният театър, Художествената академия, Софийският университет, сградата на общината, СБХ, Народната библиотека, Квадрат 500 и др. Случайни минувачи, посетители на музеи, студенти или университетски преподаватели бяха „заставени" да видят въпросните плакати, които Пламен неуморно лепеше в дъждовния 11-и октомври. На плакатите е изписано: СОФИЙСКА ГРАДСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ, ПЛАМЕН ДЕЯНОФФ, БОРИС КОСТАДИНОВ, ГАЛЕРИЯ ЕМАНУЕЛ ЛАЙР, АВСТРИЙСКО ПОСОЛСТВО СОФИЯ. Тези, които ги видяха, се питаха какво е това странно изброяване, дори датата на конкретното събитие липсва? Изглежда като управителен борд на голям музей или пък изреждане на спонсори на някакво загадъчно събитие. Всъщност това са всички, които са замесени в акцията, изброени по азбучен ред. Хора и институции, положили усилия, средства и време, за да работят за една кауза. Така художникът демонстрира, че дарителският жест би могъл да се превърне в произведение, защото плакатите сами по себе си са произведения. Те бяха подписани от автора и на гърба си носеха печат на Фондация Пламен Деянофф.

И тук се крие другият аспект на акцията. Търсейки подкрепа от обществото за реализирането на мащабната си идея, художникът безвъзмездно му подари свои произведения. Всеки, който успя да „открадне" някой от плакатите, стана собственик на оригинално произведение на Пламен Деянов.

Ти замина оттук преди 7 години, установи се във Виена - град, наситен с различни арт прояви, изложби и т.н. Как усети разликата с българското културно пространство?

Да, така е, а от една година се движа между Виена и Берлин. Не искам да сравнявам повърхностно, глупаво и механично тамошните сцени с българската. Културните традиции, наличието на пазар, развитата институционална инфраструктура и типичната за немскоезичните страни концепция за „културен град", разбира се, водят до много по-интензивен и със съвсем различна плътност и дълбочина културен живот.

Но две неща са очевидно различни там и тук. На първо място е това, за което говорихме - публичният интерес към съвременното изкуство и неговото насърчаване. За държавните и общинските власти и на двата града нуждата от действително качествена съвременна култура не се поставя под въпрос. И това не се изчерпва само с финансиране на големите музеи, международните изложби и биеналетата или на репрезентативните проекти в градската среда, а го има интересът към всекидневието на артиста. Към това какъв е неговият социален статус и как той може да се поощри - чрез подпомагане под формата на стипендии, награди или откупки .

Втората голяма разлика е начинът, по който съвременното изкуство присъства - не само в професионалния, но и в обществения разговор. Почти всеки, който определя себе си като любител на изкуството, смята за нормално, че за изкуството днес трябва да се говори аналитично и смислено - в музея, в галерията, но и в приятелски кръг - в бара, на барбекю или в парка...

Когато съм в България, най-много ми липсват смислени разговори за изкуство. Дори на откривания на изложби, където се предполага струпване на някаква критична маса от съпричастни към случващото се/показваното, някак си задълбочен разговор за спецификата или проблематиката на процесите не се получава.

Това типично българско мълчание контрастира особено много с интелектуалното вербализиране там.

Мислиш ли все пак, че в днешния български контекст има някакво разбиране за важността на съвременното изкуство; отношение към него; способност да се пише и говори за него?

Ако налице имаше подобни предпоставки, акцията на Пламен би била ненужна. Всъщност точно затова той планира да издаде брошура, която да представим в СГХГ през януари или февруари следващата година под формата на публична дискусия. Много е важно да присъстват представители на държавни, общински и образователни институции, които да бъдат питани за отговорите на фундаментални въпроси.

Така, например, ще е много интересно да се чуе отговорът на Министерството на културата - защо България скандално няма павилион на Венецианското биенале? Или отговорът на Художествената академия - какво изобщо е тяхното разбиране относно „съвременността" на ценностите, представени чрез образователната им програма.

В Европа, в областта на съвременното изкуство, националните културни политики са основополагащи и определящи. България не само че няма такава културна политика, но държавата напълно липсва от полето на съвременното. То по никакъв начин не е разпознато от публичните институции. За тях същността на съвременното изкуство е тотално неразбираема и в резултат - то не би могло да бъде видяно като какъвто и да е обществен фактор. На държавно ниво България живее изцяло в своето минало. Виждаме - бутафорно се възстановяват антични крепости, а публичното изкуство се изчерпва с новопоникнали, анахронични паметници на средновековни владетели.

Днес всички позитивни и прогресивни факти, всичко, което може да се нарече успех на съвременната българска култура, е резултат единствено и само на частна инициатива.

По този начин се обособиха два отделни свята - на държавата и на свободните артисти, колективи и сдружения - които нямат никакви пресечни точки, не комуникират и съвсем не се познават.

Затова създаването на концепция за национална, съвременна културна политика си остава химера.

Разбира се, това е тъжно, защото качествените български артисти, куратори или галерии (май в момента е само една такава) ще продължават да реализират успешни проекти в международен контекст, но в България за цели поколения съвременното изкуство ще остане повече или по-малко невидимо. Също така цели поколения от студенти ще продължат да бъдат обучавани чрез престъпно архаични програми...

В този контекст мисля, че е ясен отговорът ми на въпроса ти дали в българското общество има адекватно място и разбиране на съвременното изкуство и съответно дебат около него.

След тези години интензивна работа навън - в Европа и САЩ, сега си по-дълго тук, в България. Променило ли се е нещо, макар и малко, през изминалите години? Как оценяваш работата на българските ти колеги - изкуствоведи и куратори?

В България има някаква цикличност, която би трябвало да се анализира внимателно, ако искаме в един момент да се измъкнем от нея. Периоди на изблици на оптимизъм се редуват от периоди на кризи и затишия.

Първият оптимистичен период беше в средата на 90-те, когато българското изкуство излезе на международната сцена, а в страната се появиха първите галерии за съвременно изкуство. Този процес беше почти изцяло стимулиран от чуждестранните фондации, опериращи в България. Още един благоприятен фактор беше интересът на Запада към Балканите. След края на този интерес българското изкуство някак си се „обърка", не успя съвсем да се самодефинира и евентуално да „яхне" ползите, които му предоставяше предишното, но вече изчезнало любопитство на Запада. Имаше наистина голяма липса на анализ и осмисляне. След оттеглянето и на чуждестранните фондации в началото на новото хилядолетие, настъпи период на очевиден и предвидим спад.

Следващият оптимистичен период беше между 2003 г. и 2007 г., заради икономическия подем и чуждестранните инвестиции. С настъпването на кризата дойде и неговият край. И отново не се появиха никакви концептуализиращи средата интелектуални фактори, които да се опитат да предпазят изкуството от попадането му в нова, дълбока дупка.

Сега, когато съм в България за по-дълго време, ми е много приятно да наблюдавам, че кризисното отчаяние е заменено от нов оптимистичен период. Наистина много неща са се появили. Или поне така ми се струва, не знам... И се забелязва доста по-голямо раздвижване.

Виждам две нови тенденции. Първата е, че вече съвсем видимо културният живот е децентрализиран - поделен между София и Пловдив. Създаването на устойчива съвременна сцена в Пловдив, разбира се, е облагодетелствано от избирането на града за Европейска столица на културата, но не бива да се подценява и активната дейност на местната артистична инфраструктура, която има традиции, а в сегашните още по-благоприятни условия продуцира проекти под формата на нови арт пространства или фестивали.

Именно фестивалите са втората тенденция, която забелязвам. Те някак си вече маркират културния живот както в София, така и в Пловдив. Те са атрактивни, отворени и демократични. Някак си „сладки"... Затова и широката публика ги обича. Сред хубава музика и бира, изкуството като че ли стига до повече зрители, което е добре. Въпросът обаче е дали в спомените на тези зрители не остава само бирата?

Или с други думи, опасенията ми са, че едно качествено артистично събитие, трябва да предлага и качествена концептуална платформа. Интелектуално да рефлектира обществени или социални проблематики. Трябва да задава въпроси и да търси отговори.

В този смисъл отново започвам да се плаша от цикличността, защото в много от събитията не виждам провокация към интелектуален дебат, който да доведе до кристализирането на поне някакви минимални ориентири за българската съвременна култура, които да предотвратят следващата й неминуема криза.

Как оценяваш ситуацията със съвременното изкуство в световен мащаб? Има ли открояващи се тенденции? Има ли категорично нови неща?

Винаги е рисковано да се обобщава на едро, но имаше две много важни събития през тази година, които очертаха любопитна, но и устойчива тенденция - Берлинското биенале и Манифеста 11 в Цюрих. Първото беше курирано от колективът DIS, които работят интердисциплинарно в сферата на масовата култура, модата и интернет, а второто от Кристиан Янковски, който е художник. Т.е. все повече става актуално „непрофесионални" куратори да курират големите биеналета.

Разкажи за твоите най-важни проекти, реализирани напоследък, и какво непосредствено предстои?

Тази година основно се занимавах с концепцията и програмата на LS43 - ново пространство за експериментален филм и мултимедия в Моабит, Берлин.

През лятото с Камен Стоянов имахме участие в програмата на Манифеста 11 в Cabaret Voltaire в Цюрих.

С австрийското посолство в България започнахме работата по една много хубава и обещаваща идея за ежегодно представяне на австрийско съвременно изкуство в София. Резултатът след доста усилена работа е първата от тези големи изложби. Тя се открива на 24-и ноември в Националната художествена галерия. Интересното е, че изложбата представя критически поглед към понятието „красота" - плод на австрийското съвременно изкуство, но търсещ паралели също така с българската  действителност.

В момента, съвместно с Leo Kuelbs Collection подготвяме видео селекция, която ще се прожектира на огромен екран върху моста „Манхатън" в Ню Йорк в началото на 2017 г. Интересно и вълнуващо е да вплетеш такава визуална тъкан в сърцето на града - точно над Ийст Ривър.

След това следва цикъл от пътуващи международни изложби, които реализираме заедно с Илина Коралова. Те започват от февруари 2017 г. в Kunstverein в Лайпциг и после продължават във Forum Stadtpark в Грац и Баня Старинна в Пловдив, като завършват през декември в KGLU в Словени Градец, Словения. Фокусът им е върху съвременните страхове на Европа - политическата, икономическата нестабилност и бежанската вълна, но и по-личното и интимно дефиниране на страха на днешния европеец. И то не в столиците на съответните държави.