/КРОСС/ "Дойде време, на духовните подвизи начало"
(Слава на Хвалите, Неделя Сиропустна)

"Който яде, да не презира оногова, който не яде;
и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел" (Рим. 14:3).
Стиховна стихира за следващия ден (понеделника от I седмица на Великия пост):

Постимся постом приятным, благоугодным Господеви:
пост есть злых отчуждение, воздержание языка, ярости отложение,
похотей отлучение, оглаголания, лжи и клятвопреступления.
Сих оскудение, пост истинный есть.

Да постим с пост приятен, на Господа благоугоден.
Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева,
отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението.
Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен.

По-долу:

За Прощалната неделя накратко
Неделя на всеопрощението прот. Александър Шмеман

Виж също:

Слова в прощалната неделя
За неосъждането архиепископ Серафим (Соболев)
"Сега е властта на мрака" архимандрит Серафим (Алексиев)
Простено - прости! проф. Тотю Коев
Неделя Сиропустна архимандрит Павел Стефанов
Неделя на прошката митрополит Антоний Сурожки
Сказания за подвижните празници
Първите шест седмици на Великия пост
Страстната седмица ден по ден
Възкресение Христово - ПАСХА
От Великден до Петдесетница
Света Четиридесетница (Великденски пост)

За Прощалната неделя накратко

Сутринта в православните храмове, по време на св. Литургия, се четат думите от Евангелието: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15). (След това се припомнят наставленията на св.ап. Павел към евреите в Евр. 12:1-10,бел.ред.)

Следобяд по време на вечернята свещениците се преобличат с тъмни одежди за поста. В богослужението се пеят великопостните тропари с поклони и се произнася молитвата на св. Ефрем Сирин "Господи и Владико на моя живот...".

След отпуста на вечернята се извършва специален чин на прошката. На солея се изнасят и полагат на аналоя напрестолният кръст и иконите на Спасителя и св. Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща към хората с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други.

Неделя на всеопрощението

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като "неделя на всеопрощението". На този ден се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.

Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата "неделя на всеопрощението."

Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.

Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че "всеки е виновен за всичко пред всички". На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. "С какво съм виновен пред другите?" - питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до "морала", разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: "Виновен си." Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от друго място - от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: " "Всеки е виновен за всичко пред всички." Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: "Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят."

"Спаси себе си" означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо - с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безраз-личие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.

Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: "Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен." Ето я тази светла тъга, която единствена ни дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто резултат е изолация и самота. Молим се за прошка, жадуваме да ни бъде простено... Както малкото дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки от нас знае, че унищожаването на злото започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от студения и жесток живот, в който силата на "колективното" по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота, независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че само в силата на съвестта, в жаждата за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възраждане.

Св. Лъв, папа Римски. Св. Агапит Изповедник

Св. Лъв, папа Римски - в продължение на 21 години ръководил римското паство и се трудил против ересите.

По негово настояване бил свикан IV Вселенски събор в Ефес (451 г.), на който била осъдена ерестта на Евтихий.

Свети Лъв бил италианец. Той от ранни години се посветил на служение Богу. Възведен бил на папския престол в 440 г. след смъртта на папа Сикст ІІІ. Като добър пастир той се грижел за повереното му духовно стадо, давал му пример на благочестие и ревностно го защищавал от външни и вътрешни врагове.
Ужасно бедствие застрашавало в това време Италия: Атила, цар на хуните, наречен с прозвището "бич Божий", около 452 г. нападнал Италия и отивал с войската си срещу Рим. Папа Лъв усърдно се помолил на Бога, изпросил застъпничеството на светите апостоли Петър и Павел, излязъл с римските сенатори да посрещне страшния цар и го помолил за пощада. Атила, като изслушал речта на светителя, обещал да пощади цялата Римска област. И действително, той се оттеглил, за крайно учудване на своите войници, непривикнали да виждат в него такова милосърдие. Те с удивление го попитали, защо послушал папата и тъй лесно се отказал от изгодите, които покоряването на Рим му обещавало.

Четвърти вселенски събор- Нима вие не видяхте онова, което аз видях? - запитал ги Атила. - Докато папата говореше с мене, двама светли мъже държаха над мене измъкнати мечове и ме застрашаваха със смърт, ако не послушам Божия архиерей.

Във време на светителството на Лъв Велики в Рим и друго бедствие тежало над Църквата. Ереси непрекъснато смущавали християните. Осъдени на вселенските и поместните събори, те изникнали отново с някои изменения и спечелили много последователи.

Главна ерес била монофизитската, която била създадена от лъжеучителя Евтихий и проповядвала, че у Иисуса Христа имало само едно естество - Божеско. На един поместен събор в 448 г. тази ерес била осъдена и Евтихий бил лишен от свещен сан.

Папа Лъв І също изложил учението за вълпъщението на Сина Божи, като обявил за недействителни определенията на беззаконния събор, свикан в Ефес от съмишлениците на Евтихиий. По настояване на папа Лъв бил свикан в 451 г. Четвърти вселенски събор, на който окончателно била осъдена Евтихиевата ерес.
Папа Лъв вдъхнал почит и внушил милосърдие и у краля на вандалите Хензерих, който нападнал Рим.
Свети Лъв Велики умрял в дълбока старост.

В памет на свети Агапит Изповедник, епископ Синадски

Преподобни Агапит се родил в Кападокия, при царуването на императорите Диоклетиан и Максимиан. Родителите му били християни. Още в младите си години той приел монашество и постъпил в един от манастирите в своята родина, където се подвизавали повече от хиляда монаси. Като усвоил от тях добрите монашески навици, преподобният скоро станал изкусен изпълнител на Господните заповеди. Той така ревностно се подвизавал в пост, бодърстване и молитва, че предизвиквал удивление у всички и за строгите си подвизи се ползвал с всеобща любов в обителта. Той носел дреха от дървена кора, нерядко в продължение на 80 дни се хранел с пепел вместо хляб, отказвал се от сън и почитайки и наричайки всички монаси от обителта свои господари, се стараел да им бъде полезен с различни услуги. За такива подвизи Господ удостоил преподобния с дара на чудотворството. Веднъж с молитвата си умъртвил змия, а след това изцелил една девица, която страдала от тежка болест.

Император Ликиний, като узнал, че преподобният Агапит притежава голяма телесна сила, заповядал да го вземат от обителта и против волята му го причислил към своите воини. Изпълнявайки задълженията на военната служба, преподобният не оставял и монашеските подвизи, и се удостоил с Божията благодат само с появяването си да лекува мъчителни припадъци. Освен това той чудесно изцелявал различни болести не само при хората, но и у конете, воловете и други животни. По това време Ликиний повдигнал гонение срещу християните и когато славните мъченици Виктор, Доротей, Теодул, Агрипа (паметта им се празнува на същия ден, когато и паметта на преподобни Агапит, 18 февруари, бел.ред.) и много други, по негова заповед, били подложени на жестоки мъчения заради вярата в Христа, в тяхното число пожелал да бъде и преподобният Агапит. След като те приели мъченическа смърт за Христа, преподобният бил ранен с копие, но Господ запазил живота му, за да спаси впоследствие мнозина.

Скоро Ликиний умрял и по Божия воля властта над цялата Римска империя поел император Константин Велики. Сред служещите на императора имало и един любим негов слуга, който бил обладан от нечист дух. Като узнал за преподобния, императорът го повикал при себе си, довел болния слуга и умолявал да го изцели.

Преподобният се помолил и слугата на часа получил изцеление. Императорът пожелал да награди светеца, но той не искал никаква друга награда, освен да му бъде позволено да остави военната служба и да се върне към обичания от него монашески живот. Императорът му оказал съдействие за това и той, като оставил воинското звание, се върнал в същата обител, където се подвизавал и преди.

След известно време епископът на Синад повикал преподобния при себе си и против желанието му го ръкоположил в презвитерски сан, скоро след това починал. Тогава по Божия воля и по избора на духовенството и народа свети Агапит бил поставен за епископ Синадски. С приемането на епископски сан преподобният бил удостоен от Господа с дар на прозорливост. Този дар се открил в следните случаи. Една жена, като чула за новопоставения епископ, веднъж дошла при него, за да получи благословение. Когато застанала пред светителя, той й разказал всичко, което се е случило с нея през целия й живот, започвайки от детството, при това й дал наставление, и тя си отишла с твърдото намерение да живее благочестиво. След това преподобният изобличил в обезчестяване на девица слугата на един дякон от град Ираклия, когато той дошъл при него да иска благословение. Притежавайки дара на прозорливост, преподобният вършел и чудеса. Така веднъж при него дошъл епископът на град Силандея и му съобщил, че минаващата близо до града река през зимните месеци става толкова пълноводна, че залива нивите и полята и унищожава посевите. Тогава преподобният се помолил на Бога и реката започнала да тече в друга посока. Свети Агапит извършил и множество (повече от сто, както съобщава написаното за него) други чудеса, изцелявайки със словото си обхванати от припадъци, с докосване с ръка и дори със сянката на тялото си. Като завършил своя благочестив и богоугоден живот, преподобният в дълбока старост починал в Господа, нашия Спасител Иисус Христос.