/КРОСС/ Всяка година посрещаме, празнуваме и изпращаме 24 май с едни и същи кухи и пошли думи за просветата, светите братя, азбуката, българското слово, националната култура и усмивките на децата. За кой ли път ни припомнят, че „в началото е словото" и то с неизменния намек, че тяхното, а не Божието, слово е в началото; че нашата азбука е официална в ЕС и трябва да се гордеем с това; „че на вси славяни" сме дали книги; че светите братята-равноапостоли са българи и не ги даваме никому, а и няма да позволим да ни ги вземат. Пък на всичко отгоре римският папа се е сетил преди години да ги обяви за „покровители на Европа". Цял ден заклинания, възклицания и радости. И разбира се: 24 май бил най-българският празник.

Ние наричаме 24 май по традиция празник; празник на славянската писменост, на българската просвета и култура, на буквите, младостта, вдъхновението и какво ли не още. Но дали е празник?

Този свят за българите и православните славяни ден вече е ден за помен на разпадащия се и загиващ български език, на денационализираната и напълно обезличена национална култура, на разрушеното българско образование, на изчезващото знание. А това означава - на България, която едва диша и е смазана под товара на „европейските ценности". Българските букви все по-рядко записват българското слово, изместено от някакъв грозен, вулгарен и опростачен български език, в който и думите, граматиката, стилистиката, словоредът почти не са български. С тези букви пишат българските писатели и журналисти, но книгите и словата им нямат почти нищо общо с оня език, който Иван Вазов нарече „свещен". А правописът? Та това не е правопис, а разгул на неграмотността, езиковата разпасаност и престъпното незачитане на норми и правила, които (до там сте стигнали!) дори не се познават.

Родният ни език звучи все по-грозно и грубо.

За какъв празник на българското словото говорим, когато в културата, литературата, журналистиката, училището и навсякъде тържествуват простакът, неграмотният, необразованият, бездарният, самообявили се за „елит" и налагащи модела на интелектуалното поведение и критерия за естетическите и културните ценности. И никой не възразява, не оспорва, не се гневи!

Какво още трябва да се случи, за да осъзнаем, че българското слово е прогонено от българското училище, в чиито учебни планове и организации дерибействат полуграмотни и неодучени професори и доценти, но за сметка на това са апологети и проповедници на европейски ценности. Тези „монблани на невежеството и безродието" са чисто и просто безкултурни и бездарни, но са заслужили службата си в родното образование и щедрите стипендии на чуждите фондации със своето безродие и с европейския си фундаментализъм. Затова вече рядко ще срещнем не само грамотни и образовани ученици, но и грамотни учители, професори, писатели, журналисти, които умеят да се изрязават изящно и пишат без правописни грешки. А властта се хвали, че дава много пари за образование и наука. Тя пари дава, но за да възпроизвежда в образованието и науката единствено своето просташко самочувствие и безкултурие.

Ние продължаваме да плачем, че сме най-бедната държава в Европа; че нямаме индустрия, а икономиката ни е немощна и неспособна да произвежда достатъчно материални блага и да дава работа на българите. Но не забелязваме, не се дразним и не страдаме, че българската духовност и срината; че езикът ни се е разпаднал, а културата е все по-малко национална, а е все по-европейска, безсъдържателна и безнравствена.

Това е нашето бедствие, а не мизерията и ниската раждаемост.

Не е далеч времето, когато „най-българският празник" ще бъде празнуван (ако бъде празнуван, разбира се) от хора, които употребяват едва стотина думи и то не съвсем български; от хора, които не четат книги, но не защото нямат пари да си ги купят, а защото вече са лишени от национално съзнание, не познават историята и не обичат литературата си. Те са лениви умове, промити мозъци, безразлични сърца и продажни души. И са повече от другите, от тези, които все още милеят и пазят българското слово и с последни усилия се мъчат да спрат разпада и съберат разпиляното и обруганото национално духовно богатство.

Още ли ще се лъжем, лъжейки и другите, като папагалски повтаряме пошлите приказки за тези, които са дарили буквите, че възхваляваме българското и го съхраняваме за идните поколения. Нека, преди да е станало късно, се събудим, възмутим и възроптаем срещу ужаса на нашето време и намерим сили да възвърнем смисъла на 24 май!

И да спасим отечеството и българския национален дух.

Панко Анчев, Поглед,инфо