/КРОСС/ Не само „разводът" на Великобритания от Европейския съюз е изключително труден и пълен с неизвестности. Присъединяването на Обединеното кралство към европейската общност и „бракът" между Лондон и Брюксел също са изпълнени с перипетии, вероятно поставили основата на дългата и драматична раздяла.

На два пъти френският президент Шарл дьо Гол налага вето на присъединяването на Великобритания към семейството на Европа на Шестте - страните - основателки Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Холандия. „Има редица аспекти на британската икономика, от работните практики до земеделието, които я правят несъвместима с европейската", е цитатът на Дьо Гол, за който се сетиха всички британски медии в последните дни. И с право - отношенията между Лондон и континентална Европа винаги са били турбулентни. Но всичко по реда си - след оставката на Дьо Гол и избора на Жорж Помпиду бариерите падат и започват преговорите със Великобритания, които завършват успешно през 1973 година. Заедно с Ирландия и Дания - Великобритания става част от европейското семейство, а само две години по-късно - идва първият референдум за оставането ѝ в него.

„Въпросите на общия пазар ще се отразяват върху Обединеното кралство стотици години напред. Тогава никой няма да си спомня кой е Харолд Уилсън", казва самият Уилсън - лейбъристът министър-председател, който пита британците „Мислите ли, че Обединеното кралство трябва да остане в единния европейски пазар". Над 67 % от тях отговарят положително, макар че близките до Уилсън приятели и съпартийци се съмняват в неговата собствена убеденост в правилността на този отговор. И понеже говорим за пари, още тогава част от приходите в общата европейска хазна се формират като отчисления от ДДС постъпленията, а Обединеното кралство става най-големия платец. На ход е премиерът Маргарет Тачър. „Ние не молим общността за пари, настояваме да получим нашите собствени пари обратно", казва тя.

А не след дълго - в средата на 80-те години, Тачър договаря изключение за Великобритания по отношение на отчисленията към общата европейска хазна. Не случайно наричат Тачър Желязната лейди. Докато защитава правата на Обединеното кралство да не плаща толкова много към европейския бюджет, е основан валутно - курсовия механизъм ERM, създаден през 1979 година. Все още еврото не съществува като такова, а валутите на всяка от страните се обръщат в т.нар. екю - среднопретеглената стойност на всички участващи валути. Допустимото колебание е +/-2,25 % с изключение на Италия. Естествено, ключова е била стойността на германската марка, а през 90-та година Тачър решава, че е време и британският паунд да влезе в механизма, спомня си Карл Ото Пьол - тогава ръководител на Бундесбанк.

„Джон Мейджър ми се обади по телефона и ми каза: „Ние решихме да се присъединим при валутен курс 2,95 дойче марки". Аз му отговорих, че трябва преди това да се проведат съответните преговори. Аз лично мисля, че това беше твърде високо. Той обаче ми отговори. „Не може да се преговаря. Вече е решено от министър - председателя". Отговорих му, че изобщо не ме е грижа за министър - председателя и че настоявам за преговори. Но той репликира, че вече е анонсирано от самата нея. Така наистина нямаше място за преговори", разказва Пьол.

Джон Мейджър - тогава финансов министър в кабинета на Тачър заявява: „Мисля, че всеки би бил поласкан да бъде част от валутно - курсовия механизъм. Аз лично съм наистина съм изключително поласкан. Ние очакваме това решение от много време. Това ще бъде огромен успех и аз съм нетърпелив да го обсъдя с моите колеги."

Но само две години по-късно британският паунд става жертва на пазарни спекулации, станали известни като „черната сряда". Тогава Мейджър - вече като премиер на страната, се принуждава да признае поражение и да извади паунда от валутния механизъм. Година по-късно Европейският съюз е официално основан с договора от Маастрихт, а зрънцето на евроскептицизма във Великобритания - посадено.