/КРОСС/ Преди две години, малко след подписването на Договора за добросъседство с тогавашната Република Македония, премиерът Бойко Борисов използва така често споменаваните от него пътища, за да даде пример за една от най-важните възможности, ако документът се прилага и София и Скопие работят заедно: българите и македонците да ходят на кратка почивка в съседната държава бързо и без проблеми и по-лесно да се опознават.

С фокуса върху сближаване на хората от двете страни на границата и икономическите ползи от договора и присъединяването към ЕС София напипа рядко споменавания проблем: Балканите далеч не са толкова ирационални, колкото някои биха искали да обяснят за целите на новинарските си материали.

За гражданите по-важно от "големите проблеми" на историята е как живеят в ежедневието. Враждебността между отделни групи или народи обикновено следва от социално-икономическите лишения, застоя, грубото политическо инженерство от центровете на властта. Политици, които разделят, има навсякъде в региона и извън него, а за техните избиратели, ако са им осигурени условия и стандарт, това не е най-голямата грижа. В крайна сметка това трябваше да е и ядрото на Европейския съюз – мир и просперитет за всички. Няма причина държавите на Балканите да са изключени от това – днес времената за Европа са трудни, но утре корабът може да потегли в по-добра посока.

София имаше трезва позиция, с разбиране, че балканците, като всички, искат по-добро бъдеще. Минаха две години и тя постави условия.

Не е изненада, че за Скопие имаше и по-важни неща – голямото внимание бе не към София, а към Париж и Берлин, заради преговорите с ЕС. Разбира се, президентът Стево Пендаровски коментира темата - нарече позицията вътрешна работа на България. Направи го и премиерът Зоран Заев - за идентичност в 21-и в. не се преговаря, макар че Скопие трябва да внимава, докато чака дата за преговори, и да разбира София, където се готвят за местни избори.

Не всички реакции бяха толкова хладнокръвни. "България показа червен картон на Северна Македония," написа агенция "Мета" и нарече началото на октомври една от "най-горещите седмици, които е имала (Северна) Македония от независимостта си досега". Може би България

сега ще поиска да се заличава и в документите на АСНОМ,

иронично пише електронното издание МКД. Има се предвид Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония, което решава да провъзгласи македонска държава и македонски език на 2 август 1944 г. в манастира "Прохор Пчински". Посочени са документи с обидни определения за България като "тази гнусна слугиня на империалистическа Германия" (още едно напомняне колко безплодно е която и да било страна да търси днес със задна дата сметка за военновременна пропаганда, създадена именно за да насъсква хората едни срещу други).

За самите условия се каза много. Десетки интелектуалци се обявиха срещу рамковата позиция и надменния ѝ тон; сякаш България не е признала Северна Македония за суверенна държава и изразът "по-малък брат" предполага, че може да ѝ говори наставнически, без да зачита елементарни правила в езика на дипломацията (дори голяма част от тревогите да са основателни и да изискват българска реакция, не е това начинът да се заявяват). Не се спомена, че част от "острите" предложения на България вече са правени от Заев; той сам предлага терминът "български фашистки окупатор" да се замени в учебниците, макар и не по начин, който би се харесал в София.

Вероятно и още може да се каже. И най-ревностните противници на "македонския език", за който София иска да не се говори официално в Европейския съюз с тези думи, трудно могат да оспорят, че отстояването на такава позиция по исторически или лингвистични причини в официален дипломатически дискурс не е смело разчупване на политическата коректност, а

учудващо непознаване тъкмо на онези балкански слабости,

подхранили не без основание мита за "ирационалността". Ако македонският е просто диалект от езиковедска гледна точка, нима това означава, че бошняци, сърби и хървати трябва изведнъж да сменят имената на езиците си, защото били почти едно и също? И как ще ги кръстят? А черногорският, който преди две години получи сертификат, че е отделен език, от Международната организация за стандартизация? Държавност и език са тясно преплетени в тази част на света, а ползите от чужди опити това да се промени не са еднозначни и само подхранват лоши чувства от двете страни на границата (по ирония на съдбата в движението за признаване на четирите езика за един основна роля играят не политици, а историци).

Но не условията са проблемът, а това, което България пропуска, докато се занимава с тях.

Докато проучвания сочат, че България внезапно се е превърнала в неприятел за пълнолетните македонци, Скопие прави всичко възможно, за да разшири политическия си и дипломатически кръгозор – още се поправят щетите от десет години изолация при Никола Груевски. Заев призова Гърция да поведе Балканите (роля, за която сама намекваше България по време на европредседателството). Това не заличава връзките и със старите съседи: само преди седмица Заев бе в Нови Сад за среща с албанския си колега Еди Рама и сръбския президент Александър Вучич за полагане на основите на "малък Шенген" - всъщност организация, която от система за бързо преминаване през границата може да прерасне в съюз, напомнящ на Европейския.

Докато експерти допускат, че "малкият Шенген" може да е руски проект в белградски одежди, трудно може да се възрази на мотивацията, с която Заев обясни участието си след срещата: "Твърде дълго чакахме някой да направи нещо за нас." Той добави, че тримата биха искали да покажат, че "Балканите не са буре с барут". С други думи – че са рационални като всички останали.

Топли са отношенията с Турция, а вече цитираната анкета на "Евротинк" сочи Съединените щати за "най-приятелска държава".

Така, докато вътрешнополитически дебатът и в Скопие привидно се вътри около балканските клишета (идентичност, минало и други), "политическият връх", както е македонският термин, мисли за алтернативи. Почти всички международни експерти по Балканите от последно време предупреждават: ако страните западно от България не получат европейската перспектива, за която (някои по-успешно, други - още не съвсем) работят,

всички сили извън ЕС, които имат интерес да стъпят в района,

дори само заради близостта със съюза, ще го направят. Последиците за живота и интереса на гражданите, а и за сигурността (включително на България), няма да са еднозначни. Освен това в македонския случай отрицателно решение се очаква да дестабилизира политиката - още една такава криза Борисов със сигурност не би искал на прага си. И без това гледа с тревога към Турция, от чиито възможности (за разлика от тези на Северна Македония), изглежда, се страхува.

Изправена пред опасността френско вето днес отново да я отклони от посоката ѝ, Северна Македония се нуждае от България повече от всякога, и то не защото Скопие било малкото братче на София. Протегнатата ръка на Заев преди две години бе израз не на капитулацията на малка държава, а зов за помощ след десетилетие застой, в което на гражданите бе отнета възможността (като всички останали на планетата) да се стремят да живеят по-добре.

Ако София не откликне или се отдръпне от тази протегната за по-тясно сътрудничество ръка, друг ще я поеме. Не е задължително да е Пекин или Москва; може да е Белград или Атина. И тогава жалко за България, чийто народ смята Северна Македония за близка до сърцето си и (досущ като край Вардар) разговорно ползва само старото ѝ име.

*Източник: https://www.dnevnik.bg