/КРОСС/ След като светът се отърси от коронавирусната криза, може да се изправи пред нова опасност, която почти всички забравиха - високата инфлация. В момента инфлацията е последното, за което инвеститорите и правителствата се тревожат, и именно това прави заплахата толкова реална, пише Клайв Крук за Bloomberg.

Изминаха десетилетия, откакто правителствата се притесняваха за високата инфлация. По време на рецесията през 2008 г. най-голямата им тревога беше точно обратната - централните банки се бореха да ускорят инфлацията до техните цели, докато ниските лихвени проценти се задържаха с години, които доведоха до опасения за задаваща се дефлация.

Към момента никой от стандартните измерители на пазарите не сигнализира за ускорение на инфлацията. Covid-19 причини силен дефлационен шок на системата, понижавайки търсенето и предлагането.

В някакъв момент обаче това може да се промени. Търсенето се свива, въпреки силния фискален стимул и по-нататъшното прибягване до неортодоксални парични стимули, като намалява и предлагането. Но това може да се промени в някакъв момент. Ако коронавирусната пандемия причини дългосрочни щети на глобалното производство и веригите на доставка и правителствата и централните банкери продължат да подхранват търсенето в усилията си да поддържат жизнения стандарт сякаш икономически спад не е имало, в такъв случай очакванията са инфлацията да се ускори.

Този сценарий усложнява ситуацията за инвеститорите, склонни на риск. Активи като акциите се използват за хеджиране срещу по-високата инфлация (печалбата нараства, когато цените се повишават). От друга страна, инвеститорите в средносрочни или дългосрочни облигации са изложени на по-голям риск, ако инфлацията се ускори. Кешът също не е толкова сигурен, тъй като по-високата инфлация може да започне да изяжда покупателната способност.

Това едва ли ще предизвика опасения през следващите няколко месеца или тримесечия. За момента монетарната и фискална подкрепа определено е необходима. Последващото отменяне на тези мерки обаче няма да е лесно и тогава може да се появи риска от ускоряването на инфлацията.

Нивата на публичния дълг със сигурност ще бъдат много по-високи и след време вниманието ще се обърне към стъпките, необходими за тяхното овладяване. Междувременно икономиките вероятно все още ще са далече от пълната заетост заради пандемията и преструктурирането, до които доведе тя, като е малко вероятно хората просто да се завърнат към предишните си работни места.

На този фон може би ще има съпротива срещу подновената икономическа предпазливост, която ще доведе до увеличаване на данъците и съкращаване на публичните разходи. Въпреки това, без умишлено фискално затягане, правителствата биха могли по-трудно да убедят инвеститорите да продължат да купуват техните облигации, което от своя страна би тласнало цените им надолу, а плащаните лихви по тях нагоре.

Подобно стечение на събитията би поставило Федералния резерв и други централни банки в трудна ситуация, избирайки дали да повишат лихвите и да затегнат финансовите условия, преди хората да се завърнат на работа и БВП да се възстанови до предкризисните нива.

Двойният мандат на Фед за постигане на максимална заетост и стабилни ценови нива изисква банката да оценява както заетостта, така и инфлацията; мандатът на Европейската централна банка не го изисква, но това не я спира да го прави.

Както икономистът Джон Мейнард Кейнс отбелязва, важността на идеите за обществените политики никога не трябва да се подценява. Последните заплахи за либерализация на търговията срещнаха съпротива спрямо предишните (и в основата си правилни) убеждения, че тя е полезна. Нещо подобно се случва с инфлацията. Повечето икономисти, които изразиха мнението си по темата, са силно обезпокоени - дали защото не могат да си представят инфлацията да се завърне, или защото някои се надяват това да се случи. Ако или когато инфлацията започне да се ускорява, те ще имат причини да оставят това да се случи, приемайки го като пропуск или дори в някои случаи като нещо положително.

Нарастващите мнения по отношение на независимостта на централните банки са свързан индикатор. Доктрината за независимостта на централните банки беше създадена в отговор на ускоряващата се инфлация през 70-те и 80-те години на миналия век. Всъщност тя пое отговорността за управлението на стабилността на цените чрез монетарни операции. Този договор обаче беше застрашен още преди Covid-19 заради лихвените проценти, оставащи близки до нулата, което принуди централните банки да поемат рискове с фискалната си политика, насочваки се към програми за изкупуване на облигации и други нетрадиционни стимули.

Следващата фаза в този дебат вече започна в Европа, воден от конституционния съд на Германия. Основният въпрос е дали независимостта на централната банка трябва изрично да обхваща квазифискални програми, така че ЕЦБ да продължи да прави каквото е необходимо за подкрепа на евросистемата без политическа намеса.

Този вид промяна на режима може да има непредвидени последици. Сега, когато почти всички са убедени, че инфлацията е изчезнала, рискът от завръщането ѝ изглежда все по-сериозен.