Разговор с режисьора и философ Явор Гърдев за ситуацията в културата по време на кризата с COVID-19, за онлайн театъра, политическата и социално-икономическата криза, трансформирането на политическите полета и психически непредвидимата зима, която предстои.

/КРОСС/- Г-н Гърдев, изглежда настъпва тежко време за българския театър, някои театри затвориха, други призовават публиката да ходи на театър, как виждате настоящето и бъдещето на българския театър в тези условия и какво решение трябва да бъде взето?
- В краткосрочен план бъдещето на българския театър ще бъде тежко. Той от културната сфера с доста бързи стъпки се придвижва към социалната и става предмет по-скоро на социалните, отколкото на културните политики. В този смисъл се опасявам, че ветрилото на избора във взимането на решения бързо се затваря. Решенията се диктуват от епидемиологичните обстоятелства, а властта, макар и неохотно, трябва да се подчинява на този диктат. Решенията, които ще съхранят здравето на възможно най-много хора стават абсолютен приоритет.

Въпросът обаче вече е и допълнително усложнен: освен голямата дилема "икономика срещу здраве", междувременно започва да се чувства диктата и на друга неприятна дилема: "физическо срещу психическо здраве".

Така коловозът на балансираните политики, които би се очаквало да съхранят и едното и другото, осезаемо се стеснява. Докато вчера трябваше да се мисли за общовалиден прецизен протокол за работа в театрите в условията на вируса, днес вече по-скоро следва да се мисли как ще се изкара зимата със съхранено психо-физическо здраве при нарастващо социално напрежение на фона на силна колективна тревожност и почти параноично взаимно недоверие.

- Как си обяснявате липсата на политически решения от страна на властта? Изглежда, че заетите в културния сектор са оставени да се оправят както намерят за добре (така се случи и в предишното затваряне). Всички останали също. Изборът и отговорността са индивидуални.
- Мисля, че в ситуация, в която не може да се предвиди какво ще се случи утре, всички стъпват опипом. Планове и проекти се сгромолясват с гръм и трясък от днес за утре, а политическите решения все пак се базират на някакво програмиране. В това програмиране вече няма само вариант А, а се налага да се предвиждат и варианти B, C, D, защото e почти ясно, че първият вариант е обречен на пропадане. Ето аз лично например никога не съм имал година, в която толкова пъти подред да пропадаха всякакви планове и срокове. И то не е само в България. Какво остава за цели политически системи? Разликата е, че в другите страни не са пред избори, тоест в политически утежнена ситуация, и при вземането на решения може да се действа по-категорично, независимо дали срещу решенията после има обществена съпротива, дали има хора, които не вярват във вируса и т.н. В България в момента политическото равновесие е много нестабилно и всяко категорично властово решение автоматично произвежда опоненти.

А колкото повече са очакваните опоненти на едно решение, толкова по-слаба мотивация имат управляващите да го вземат. Те добре знаят, че така ще си произведат голяма група противници. В социалното и политическото поле започва да властва ситуацията на импулсите, импровизациите и краткосрочния интуитивизъм. Каквито и решения да вземе властта сега, ще провокира допълнителен натиск върху себе си. Наслагването на политическа, здравна, социална и икономическа кризи, както и кризата на доверието държат системата в много крехко равновесие.

- Тоест липсата на каквито и да е мерки за публичното здраве е предизборно решение?
- По-скоро липса на решение. Решението е тип интервенция. Липсата на решение е отказ от интервенция в името на обществения баланс. Има такива моменти, в които инстинктът диктува да не се произвеждат категорични решения, защото когато кризата е повсеместна, всяко твърдо решение опасно клати кораба. Но с вълната на вируса и тази ситуация вече се променя. Решенията просто няма как да се избегнат.

- Липсата на решения ли е последната останала възможна "тактика" на властта?
- Тактическото изчакване е по отношение на нещо по-голямо, нещо целево. Според мен това в момента е поведение, което цели удържане на минималното социално равновесие колкото се може по-дълго време. Предстоят пет есенно-зимни месеца, в които хората ще бъдат максимално изнервени в политическия смисъл на думата и ситуацията ще бъде във висока степен взривоопасна.
- Как ще се отрази това в сферата на театъра?
- Неизбежно зле. Даже в момента вече се работи ден за ден. Затварянето на цялата културна сфера или поне на онази нейна част, която изисква присъствени социални контакти, е въпрос на дни. Негласно се готвим да изпаднем в ситуацията, в която бяхме преди. И то задълго. А резултатите от това ще узнаем по-нататък. Вероятно е след това в сферата на културата да се наложат мащабни промени.
- Мислите ли, че настоящата ситуация, която съвсем скоро може да повтори опита със затварянето на местата за култура, ще привикне хората към онлайн гледането на театър? Ще създаде ли това трайни навици на такъв тип консумация на култура, някакъв тип дигитална ленивост?
- Не, няма да ги промени. В началото имах подобни илюзии. Проблемът с театралните записи е, че от живи събития те се превръщат просто в документация. Хората не гледат театър, а филми за театър. За хората, които за изкушени от театъра и са навътре в театралния живот, това е донякъде полезен период, защото могат да допълнят празнини в познанията си или пък да превърнат знания, които са чисто теоретични, в нещо като споделен опит. С мен се случи точно това, успях да гледам представления, които ме вълнуваха от историческа гледна точка, от 50-те, 60-те години на миналия век. С тях по-рано съм бил в чисто теоретични отношения, но вече имам осезателен опит. Но все пак записът не може да се превърне в театрално събитие, нито пък може да възроди значимостта на историческото театрално събитие без да възпроизведе контекста на отминалото време.

Както каза Алвис Херманис тези дни, театърът на видеозапис е като секс с надуваема кукла.

Спектаклите видео могат да оставят някакъв отпечатък, ако са добре измислени и заснети или пък ако си поставят за цел експеримент със самата медия, която ги пренася, но в никакъв случай не биха могли да заместят самата театрална култура, защото в основата си тя е култура на присъствието. Самият запис вече елиминира театралното общуване в неговата основа. Така че театърът на видео няма да измести театърът на живо. Даже в момента, в който свърши тази епидемия, гладът за театър ще бъде много по-голям.

Кога ще свърши обаче е невъзможно да се предвиди. Виждате, че и двете ваксини претърпяха проблеми в трета фаза на тестването си и са спрени за известно време. Това означава, че през януари няма да имаме ваксина, както в най-оптимистичните варианти се очакваше, и тази възможност се отдалечава. За театъра предстои нов период на затишие и неизбежната ваканция вече чука на вратата.

- Ще остане ли трайно следата от тази изолация в хората, ще промени ли тя поведението им в социален аспект?
- Както виждате и българското, и другите общества, изобщо не са същите след първите три месеца изолация. Психолозите и психиатрите трябва да са доста заети с изследването и интерпретацията на ефектите, които вече се наблюдват. Степента на изнервеност, враждебност и непоносимост в цялата човешка общност са крайно изострени и това е само след три месеца. Не съм голям оптимист за предстоящата зима.

- Засилва се страхът от другия. Интуитивно започваме да предпочитаме да минем на отсрещаната страна на тротоара, където няма хора.
- Предпочитат само някои. Други, противно на здравия разум, още предпочитат да се реят свободно из аерозолите на ближните. Във всеки случай и за двете групи перманентният стрес е налице. Непоносимостта към другия ще се увеличава, макар и в началото всички да очаквахме, че ще се случи обратното.

България е една от европейските страни, които най-последни ще свикнат с дистанцията поради преходния характер на културата ни към Ориента, където телесната култура не предполага дистанция и обособено лично пространство. Такъв проблем имат в много по-малка степен северните страни, където индивидуалното пространство и уважението към личността на другия вече са оформили дистанцията в общуването и тя трябва само леко да се коригира. Балканските култури обаче преживяват това като мащабен стрес. Това е очевидно.
- Казвате, че е все по-трудно в България да се живее справедливо и разумно и че балансът може да бъде възстановен само по радикален начин. Какво имате предвид и мислите ли, че протестът има енергия да извърши радикални промени?
- В случая под "радикален" нямам предвид насилствен, а и не визирам толкова самия протест, колкото категоричността на властта във вземането на решение. Вече ми е все по-ясно обаче, че в тази ситуация решение за оставка няма да бъде взето. Преди известно време подадената оставка би могла да изиграе ролята на отдушник, най-малкото за възвръщане на психологическия баланс в ситуацията, но времето напредна и възможността за такова решение се отдалечи.

Нещата отиват към избори през март и това ще остави в обществото още една допълнителна напрегнатост от лятото. Тази напрегнатост ще се добави към фона на общия стрес и ще го засили с усещането за изгубена междинна битка.

Напоследък си давам сметка, че радикалното решение за оставка не дойде и поради друга причина - въпросът за началото на преговорния процес на Македония с Европейския съюз. Самата ВМРО никога не би се оказала в по-изгодна за себе си коалиционна конфигурация, за да пропусне възможността да бламира отвътре оставката и да изиграе ролята на дясно офанзивно крило в гарнитурата на българската дипломация по този въпрос.

При това с напълно обезпечено алиби и в двата случая: при налагане на вето - "Изпълнихме патриотичния дълг!", при неналагане на вето - "Искахме да изпълним патриотичния дълг, но Борисов (нашият настоящ и бъдещ коалиционен партньор и доброжелателят в международните отношения) бидейки милостив към неосъзнатите ни братя, ни възпря!". И в двата случая - хем всички патриоти, хем всички евроинтегристи, хем коалицията - от управляваща се трансформира в предизборна.

- Вие вярвате ли, че ако протестите бяха по-радикални, те щяха да предизвикат повече реакция и съответно радикални решения? Заради това, че не бяха достатъчно радикални ли не успяват да постигнат основната си цел?
- Тук навлизаме в теорията на революционното поведение, където нещата са винаги много проблематични. Освен до злепоставяне на властта, по-голямо радикализиране на протеста би довело и до повече щети върху собствената му репутация. Виждате, че ескалацията на напрежението на само един от протестите беше достатъчна, за да предизвика достатъчно насилие.

Аз смятам за разумно, че протестът не се изкуши да отиде по-далеч в употребата на сила, защото щеше да попадне в клопката на самодискредитацията си.

И изобщо не мисля, че трябва да се насърчава третирането на хората като средства, които могат да бъдат излагани на опасност в името на властови цели. В това отношение съм на страната на категорическия морален императив. Обратното, тоест радикалната ескалация на насилието от страна на протеста, щеше да доведе до бързо разрояване и взаимно междуособно изяждане на различните групи в протеста.

Фигуративно казано, революционерите щяха да се разпаднат на враждуващи фракции и щяхме да наблюдаваме взаимното им символично гилотиниране по обвинения в недостатъчен протестен плам, както се случи с интелектуалците. Щяхме да станем свидетели на поетапното падане в коша на главите на нашенския Ебер, после на нашенския Дантон, после на нашенския Робеспиер и накрая пак всичко щеше да затихне, само че още преди да е паднал и косъм от главата на Луи XVI, ако проследявате аналогията. Вместо това сега се наблюдават зачатъци на консолидация на сегменти от протеста, разбира се - съвсем не на всички сегменти. Силите на Росенската акция се държат леко встрани от силите на Народния сговор за защита на държавния глава. Подводни сили, доплавали от Персийския залив, също подават перископи, сигнализиращи изплуване. Люспи и отломки вдясно, засега под социологическия радар, се групират, за да влязат в обсега му.

Изобщо всички пак са тук. Като през юни 1923-та. Само Кимон Георгиев го няма, а ВМРО този път е съюзник на Стамболийски. Ясно е, че при нас пълна консолидация, освен под тоталитарен диктат не може да се очаква и че политическата черга винаги ще бъде малко по-шарена, но по-добре така, отколкото ескалация на насилието и човешки жертви за нищо и никакво. Мисълта ми дори не допуска човешки жертви на олтара на прагматичните политически цели, били те и справедливи.
- Бяхте от първите, които подписаха Отвореното писмо на интелектуалци, в което има няколко точки, в които се обявявате против това правителство: моделът Доган - Пеевски - Борисов, разграбването на обществени ресурси, корупционните скандали, влошаването на медийната среда в страната, липсата на добро здравеопазване и т.н. След като излезе Отвореното писмо, интелектуалците (колкото и общо и неточно да звучи това понятие) бяха обвинени, че изразяват своята позиция прекалено късно, че "не са били на барикадата, когато е трябвало". Какво Ви е отношението по този въпрос?
- Аз пък се опасявам да не беше прекалено рано. Съдейки по всичко, което се случи оттогава насам, може да се окаже, че тактически беше по-скоро рано. Май нервите трябваше да издържат по-дълго. Не ангажирам никого с мнението си, но интелектуалците не би трябвало да се поддават нито на собствените си импулсивни тласъци, нито пък на очакванията към тях.

Те не са народни трибуни и никога няма да бъдат припознати от хората като такива. Особено в общества с традиционно силни анти-интелектуалистки тенденции. Работата на интелектуалците, противно на очакванията, е да игнорират импулсите си докато не постигнат интелектуално равновесие, в което да си дадат критична сметка за реалните измерения на ситуацията.

Затова неведнъж споделих и учудването си, че изобщо се оказа възможно тези хора да се обединим зад определени общи становища. Когато се тръгва на нож, трябва да се има предвид и фактът, че това са много хора, с много различни мнения, а и с различни политически убеждения от целия политически спектър. Във всяка друга ситуация, може би те биха се оказали противници на политическа база.

Освен това когато прибързаш да отговориш на колективен повик, шансът да формираш мнението си под общ емоционален диктат и да си изкривиш душата е много по-голям, отколкото когато си в мир със себе си и не допускаш външната среда да ти повлияе. Такива са измеренията на истинския интегритет.

Интелектуалците не бива да бъдат автоматично причастни към кауза или пък причастни, за да не се изложат в нечии очи. И в двата случая интегритетът им ще се наруши и решението им ще бъде сервилно, независимо дали са на "правилната" страна.

Това ми напомня за агонията на социалистическата епоха, когато се очакваше и изискваше да бъдем автоматично и колективно съпричастни към неща, към които се предполагаше, че трябва да бъдем. Тогава пък това ни караше да се разсейваме и прозяваме, докато изричаме клетвени словосъчетания на мнима съпричастност. Кухото фразьорство някакси убиваше смисъла на живота. Животът ставаше отчужден.

Та според мен никога не бива да стигаме до автоматична, инерционна, мнима или пък показна причастност. Това би значело да лъжем, за да сме с другите, т.е. да даваме воля на стадния си инстинкт. В края на краищата множество осъзнати индивиди с различни убеждения се ангажираха с позицията, че равновесията в това общество са силно нарушени и напрежението трябва да бъде снето, за да се възстанови възможността за разговор между обществените групи. Исканията не бяха изпълнени, възможността за разговор остана невъзстановена и сигурно още дълго ще бъде. Всеки си пее и ще си пее своите арии, разговор няма и скоро няма да има. Ще има фрагменти от общество в политическа, културна и антропологическа студена война помежду си. За нюанси и дума няма да може да става.
- Говорите за хора с различни убеждения. В България понятията за ляво и дясно са обърнати, БСП например е идентифицирана с лявото, но реално е дясно-консервативна партия в момента. Означава ли това, че скоро някак можем да се освободим от обичайното ожесточено лагеруване? Или може би то ще се трансформира в някакви други лагери?
- Мисля, че реалната политическа топография тепърва се избистря, лагерите и тяхното ново разпределение спрямо центъра сега се набелязват, а идеологическите разлики започват да стават все по-очевидни.

Напоследък наблюдавам, че много започват да мислят за управление, подобно на онова от края на 30-те години на миналия век, със суспендирането на партийните влияния за сметка на национално обединение. Много хора започват да стават етатисти, гледащи с лошо око на партизанлъка, който често блокира държавата.

Това е тенденция с две остриета. От една страна нараства нетърпимостта против повсеместните партийни "калинки", което намирам за изключително правилно, от друга спада доверието в демокрацията, което не е никак добре. Всичко това също е знак на нарушени важни баланси.

Но аспектите на въпроса за партийните идеологии са много повече. Например не е никак задължително хората, които са културно и социално леви да са и икономически леви. Нито обратното. Аз познавам много хора с ляв културен и десен икономически уклон - фискално консервативни леви прогресисти. Има и много десни, които са десни в социо-културен план - клонят към национализъм и традиционни ценности от консервативен тип, а едновременно с това са за леви уравниловъчни мерки в икономиката, въвеждане на прогресивен данък и т.н.

Може би пък днешната ситуация ще даде възможност за по-детайлно избистряне на политическите идеологии сред самите избиратели, които биват главно "забавлявани" с характеровите особености и битовите навици на своите водачи, отколкото с идеите, които последните изповядва. Но все пак да не прекаляваме с надеждите...

БСП е консервативна в културен и социален план. Такава беше и БКП в периода между 1956 г. и 1989 г., а по времето на Станишев беше и икономически дясна - въведе плоския данък. Партиите сами в себе си съдържат доста неразрешими вътрешни противоречия, а и в публичните си заявки често са идеологически мелези - реят се между лявото и дясното в търсене на облик, който ще им обезпечи лелеяната казионност.

Стремежът на партиите в България не е толкова защитата на левите или на десните идеи, колкото да станеш казионна партия на власт, крепена от държавната администрация. Това е заветната политическа цел.

Забелязвате ли, че политически промени в България се случват, когато критично мнозинство от хора се групира около партия, която има изгледи да стане казионна. Хората имат нюх за потенциалната казионност. Вижте НДСВ, вижте ГЕРБ - те се случиха на този принцип. В този смисъл опортюнистичната настройка и нюх обикновено доминират над идеологическите предразсъдъци. Присламчването там, където замирисва на бъдещо мнозинство; нюхът за казионност, под крилото на която хората да се чувстват сигурни - това се привижда като истинска цел. Партизацията в културния живот също винаги довежда инерционни клиентели.

- Защо мислите, че COVID-19 ще изясни политическата карта на страната?
- Партиите вече ще бъдат принудени много по-точно да артикулират своят тип принадлежност към лявото и дясното. Критиката към това дали те са на леви или десни позиции ще става все по-силна. Виждате, че БСП има проблеми на европейско ниво с репутацията си на социалистическа партия, докато в България бива недвусмислено разпознавана като такава. Българският социализъм все още не е усвоил тезите на културния прогресизъм. Той е по-скоро консервативен в това отношение. При това положение има поле за избистряне на нови политически субекти чрез точни идентификация, които все повече ще минават през моралната проблематика. Хората ще имат все по-голяма необходимост да гласуват за хора с точна идентификация, от което казионният инстинкт може съвсем леко да поотслабне.

- Как си обяснявате фактът, че социологическите агенции дават големи проценти на партията на Слави Трифонов, това пак е "народняшка" партия, с която много хора биха се идентифицирали, поглеждайки се сами в огледалото.
- Тъкмо поради нейния потенциал за казионност, тоест поради нейната всенародна неопределеност. Преди избори хората се опитват да надушат накъде се движи основната маса и да се включат, за да не страдат после в изолация. Страхът от самотата е фундаментален стимул за политическо участие. Никой не желае да страда в самота, а мечтата за един народ, който го има, щедро обещава така лелеяния масов уют. Поне на първо време.

Интервю на Юлия Владимирова

impressio.dir.bg