/КРОСС/ През годините претърпях неколкократни операции на гръбначния стълб, който беше силно увреден от изтезания. Това разказва за съдбата си Дурдане Агаева, припомняйки си събитията в азербайджанския град Ходжалъ през 1992 г.

Пътувала съм и по света, за да споделя историята си, за да може повече хора да разберат какво се е случило през онази мразовита нощ на 25 февруари 1992 г. в Ходжалъ и този спомен никога да не потъне в забрава. Дори преди няколко години пътувах до Лос Анджелис, за да споделя разкази от първо лице за случилото се с мен и страната ми. Въпреки че бих дала всичко, за да забравя ужасите, които преживях в лагера за изтезания на 20-годишна възраст в плен на арменската армия. И все пак знам, че е по-добре така - за мен е по-добре да се лекувам, а за света по-добре е да знае, допълва Дурдан.

Защо знанието за такива трагедии като масовото убийство в Ходжалъ е толкова важно? Погледнете света днес. Този свят твърде лесно забравя лудостта на жестокостта и нечовешкото отношение, които продължават и до днес. Ако оцелелите не говорят и не споделят своите истории, забравата ще бъде още по-голям проблем, а паметта ще бъде още по-невъзможна.
Мисля си за Холокоста и за това как много оцелели остаряват и напускат този свят, който все още се нуждае от тяхното присъствие и техните истории, за да поддържат паметта ни жива. Толкова много станаха жертва на несравнимата жестокост на човека. Толкова много животи бяха унищожени. Толкова много деца така и не се родиха от майки, които така и не получиха възможност дори да ги заченат - вместо това те са загинали в газовите камери, от куршумите, изтезанията, глада и пещите.

Независимо от болката, която изпитвам, когато си спомням, знам, че не мога да забравя какво се е случило и трябва да направя всичко възможно, за да съм сигурна, че и другите помнят.
Трябва да си споменяме навечерието на 25 февруари и сутринта на 26 февруари 1992 г., когато арменски нашественици стреляха безразборно по мъже, жени, деца, възрастни хора, убивайки брутално 613 души - всичко това, докато се опитвахме да избягаме от домовете си под обсада, в гората, към безопасност. Трябва да помним телата на невръстни деца, разпръснати из долината, и многото семейства, които никога няма да се възстановят от загуба като тази. Когато арменските войници решиха да нахлуят в родината ми Азербайджан, в опит да отнемат земя и животи, нищо не спираше тяхната жестокост. Те отприщиха максимална омраза. Искаха да запомним.
И в същото време искаха светът да забрави. Те събориха домовете ни, паметниците ни, историята ни. Построиха арменски сгради, сякаш винаги са били там; сякаш ние никога не сме съществували. Не само в Ходжалъ, но и в целия регион Карабах в Азербайджан, който за мен и толкова много други винаги е бил наш дом.
И заради техните лъжи и измами никога няма да спра да споделям историята си. Ще продължа да споделям заради живота на дъщеря ми и на всички дъщери и синове, които заслужават безопасен, справедлив свят, в който да израснат. Ще продължа да споделям заради любовта ми към родината и заради паметта на толкова много, които нямаха този късмет да оцелеят. Ще продължа да споделям, докато съм на този свят; тук, почти 3 десетилетия, откакто оцелях от пленничество и изтезанията. Ще продължа да разказвам на света за Ходжалъ, докато не възтържествува справедливостта, заключава Дурдан .