/КРОСС/ Времената са трудни, а най-вероятно ще стават и още по-трудни. Просто живеем, колкото и клиширано да звучи, в преломен период на глобално преструктуриране, когато ще трябва - като нация и държава, но и като отделни личности – да правим поредица от трудни и рисковани избори. В такова време, ключово значение придобива лидерството, а днес у нас вече се чуват тревожни предупреждения за липса на хора, способни да водят.

Основания за подобни опасения има, но е важно да направим някои уточнения, за да отделим зърното от плявата, т.е. реалните от мнимите лидерски дефицити.

В резултат на един порочен модел на управление – къде сбъркан, къде умишлено изграждан – получихме токсична комбинация от псевдолидерство с фасада на махленски бабаитлък и тотална подмяна на ценностите, довела до тежко обществено разделение. Наистина, преди две години по-голямата част от българите поискаха промяна и през ноември посочиха кой да ги води по този път. Но засега поне част от избраниците не дават особени признаци, че знаят какво да правят и как да вземат решения.

В що-годе нормални времена, търпеливо бихме могли да изчакаме плодовете на новия ни избор да узреят. Но още ковид пандемията ни отправи сериозно предупреждение, че животът може да взема резки обрати, при които опитите за спасяване поединично са равносилни на гибел.

Пандемията може и да затихва, но изглежда не сме си направили важните изводи от преживяното. Днес, в предверието на глобални тектонични размествания, ние българите оставаме все така разделени, без ясна обща посока и цел. Или по-точно - вкопчени във вчерашни аксиоми, които сигурно ще трябва да бъдат предефинирани. Защото е важно не само къде и какви искаме да бъдем, а най-вече каква цена сме готови да платим и как тази цена ще бъде разпределена между членовете на обществото ни. В това отношение очевидно сме много далеч от разумното съгласие, да не говорим за единодействие.  

Поради това - първото и най-голямо изпитание пред националното лидерство е да осигури условия за нормален диалог по трудните въпроси, които неизбежно ще трябва да решаваме и, респективно, да носим последиците от решенията.

Неотдавна един радикален на думи "воин на единствено позволената политическа вяра” заяви, че не трябва да се чуват различни мнения, а само правилните.

Други са склонни да виждат грях в това, че изслушването и съпоставянето на различни позиции било възприемане на неутралитет, който ни злепоставя и изолира от прогресивното човечество.

А трети смятат, че дефицитът на лидерство се изразява в снишаването, т.е. в предпазливостта, оправдавана с доминиращите обществени настроения.

Неволно или умишлено се подминава обстоятелството, че да се оправдаваш с общественото мнение е едно, а да чуваш гласа (гласовете) на обществото – нещо съвършено различно. Особено в трудни времена, когато трябва сплотяване, изходът не е в ликвидирането на плурализма, а точно в обратното.

Днес истинското лидерство налага търпеливо да се изслушват различни мнения, дори такива, които на някои от нас се струват напълно неприемливи. Както добре знаем от близкото минало, игнорирането на алтернативните възгледи не върши работа, както не доведе до добър край системното заглушаване на чуждите радиостанции до преди 33 години.

Това не значи, че нямаме проблем със „снишаването”, което днес се изразява не в предпазливостта, а в отказа от разумна собствена позиция и скатаване под крилото на някой „голям и силен”.

Проблемът е, че този уж сигурен „пристан” може да се окаже илюзорен. Тези, които са избрани да ръководят държавата, трябва да мислят преди всичко за последиците за нацията, а едва на последно място – за външнополитическия си имидж.

За разлика от някои алармистки внушения, най-важно е не как „стоим пред съюзниците”, а как формулираме и отстояваме националните си интереси и можем ли да участваме пълноценно при вземането на ключови решения в общите рамки на съюзите. Нужна е способност да се мисли рационално и перспективно, защото е ясна тенденцията тези рамки да стават все по-разтегливи, особено, когато става дума не за лозунги, а за „хляб и олио”.

Днес истинското лидерство изисква отказ от комплексираното васално мислене.

Крайно време е тези наши политици, на които сме поверили (временно) управлението на държавата, да престанат да черпят сили и самочувствие от това, че някой чужд лидер ги е похвалил или дори просто е отделил малко време, за да размени няколко думи с тях.

Лидер не е този, който крещи най-силно и ругае най-цветисто, а този, който мисли за последиците и поема отговорност за думите и делата си. Да не забравяме, че в моменти на кардинални промени неразумните решения и липсата на кураж се заплащат не от ръководителите, а от цялата нация. Иначе казано - първо е необходима обоснована преценка на възможните стъпки и последици, а после и воля да се провежда начертаната линия.

В сегашния момент лидерските ни проблеми са до голяма степен обясними с конкретни персонални обстоятелства и сложната формула както в изпълнителната, така и в законодателната власт. Но, ако тези трудности са разбираеми, би трябвало да е ясен и пътят за преодоляването им – чрез отказ от егоистични амбиции и конюнктурни цели, чрез смиряване на прекаленото самочувствие.  

Накрая, най-важното: лидерството е винаги и преди всичко личен пример! Затова от нашите управляващи изискваме да дават пример за поведение, което са обещавали и заради което бяха избрани. Изявите в социалните мрежи и телевизионните студия отдавна не само са недостатъчни, а в някои отношения вече вредят. Стоте дни минаха, дойде времето на делата и резултатите. Без обяснения, без оправдания – конкретни действия, за да се облекчи положението на голяма част от българите, които вече понасят последиците от геополитическите трусове.

Автор: Александър МАРИНОВ, banker.bg Снимка: banker.bg