/КРОСС/ На 22 януари в София почина проф. Павел Герджиков. Той беше изтъкнат оперен певец, режисьор и педагог. Роден е на 21 май 1938 г. в гр. Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова - звезда на Народния театър в началото на 20 в., роднина на Петко Славейков. По линия на Герджиковия род той е свързан с много интелектуални фамилии - с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му - Иван Герджиков, е депутат в Първото народно събрание на Източна Румелия. Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 роли като солист, сред които са Фигаро в „Сватбата на Фигаро", Папагено във „Вълшебната флейта", Галицки в „Княз Игор". Реализирал е десетки постановки като режисьор. Добре познат е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни отличия: ордените „Стара планина" и „Св. св. Кирил и Методий", наградите „Марин Големинов", „Златен будилник" на БНР. Обиколил е всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната йерархия. Преподаваше актьорско майсторство и оперна режисура от 50 години в Националната музикална академия.

В последното си интервю за в. „Труд" през 2018 г. проф. Павел Герджиков каза:

„Нашата работа не е като в точните науки - изкуството не е уравнение или таблица. Хората са много различни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на актьора с режисьора винаги има опозиция: трябва време, за да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка - той не влага нищо лично, а се опитва да реализира концепцията, която е в главата му. Заедно трябва да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са колективни изкуства: даже и най-гениалната партитура няма никаква стойност, ако стои в чекмедже. Творбата трябва да бъде осъществена на сцена, но кой е отговорен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите... И така се случва магията, която няма точно име. Ако имаше прераждане, пак бих се занимавал с това изкуство - един неизчерпаем процес - като вселената и божественото вдъхновение... Обичам оперната естетика на Моцарт. Аз съм българският певец, който е изпял най-много Моцартови роли, многократно и на различни езици: в „Сватбата на Фигаро", „Дон Жуан", „Отвличане от Сарая", „Така правят всички жени", „Вълшебната флейта", „Бастиен и Бастиена", „Коронационна меса", „Реквием", рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и руски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.
През епохата на социализма на изкуството и на операта се обръщаше специално внимание. България се гордееше пред света с оперните си певци. Искам да направя уговорката, че не изпитвам никаква носталгия към соц.-а. Но не мога да отричам всичко, което е било - живял съм, работил съм непрекъснато. В България освен много глупости, икономически и идеологически грешки, се случваха и доста добри неща - излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна стратегия. Оперните театри са в криза, едва оцеляват - идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула инвестиции в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един виц: „Един българин попитал швейцарец: вие защо имате адмирал, когато нямате излаз на море? А той отговорил: а вие защо имате министерство на културата?"

Из интервюто на Анжела Димчева „Днес липсва национална стратегия в културата"