/КРОСС/ Понякога родителите влияят толкова пагубно на децата си, че ги превръщат в чудовища. Всеки филм за престъпници започва с описание на тяхното детство: бит, проблеми и главно - отношение с родителите, съобщи "Труд бг".

Смята се, че в детството на хората, склонни към девиантно поведение, по-голямо влияние оказват майките, а не бащите. Докторът по криминология от Бирмингамския университет Елизабет Ярдли определя няколко типа майки, чиито деца имат потенциал да станат престъпници, а в най-запуснатите случаи - дори маниаци и серийни убийци.

Най-често такива "анти-майки" растат в семейства, където насилието се смята за норма. След това, без да знаят друг начин, те травматизират собствените си деца по различни начини, а те се превръщат във възрастни със същите (или по-сложни) психологически проблеми.

"Анти-майките" не знаят как правилно да проявят своето женско умиротворяващо начало. Те не виждат домашното насилие като проблем и дори си затварят очите за сексуалния тормоз, който може да бъде упражнен върху децата от също толкова проблемния баща и пастрок. Не всяко дете успява да се възстанови адекватно от такова ужасно преживяване - особено когато няма от кого да потърси подкрепа.

Друг проблемен тип са "супермайките". Напротив, те се опитват да участват твърде активно в живота на детето си. И понякога не допускат никого до него, освен себе си. По наблюдения на експерта такива жени най-често също израстват в неблагополучни семейства. Но те се опитват да предпазят детето от всякакви прояви от миналия си живот чрез забрани и пълен контрол. В особено пренебрегвани случаи „супермайките" поддържат специални графици за живота на децата си, от който се опитват по всякакъв начин да премахнат негативните, според тях, събития.

Не по-малко опасен тип са "пасивните майки". За такива жени основното е оценката и вниманието на обществеността. Те се страхуват от етикетиране, осъждане и още повече от шумни сцени. Затова според експерта в критични ситуации им е по-лесно напълно да спрат да обръщат внимание на детето си, отколкото публично да признаят, че нещо не е наред с него. Те си затварят очите за всички тревожни камбани и наистина не разбират, че в такива случаи най-вече е виновна тяхната пасивност: в крайна сметка децата не винаги осъзнават какво е възможно и какво не.