/КРОСС/ Синдикат „Образование" активно участва във всички национални образователни дебати и политики. Синдикатът подчертава, че пред системата стоят много критично важни приоритети, без чието решаване успешното ѝ развитие е немислимо.

Синдикатът носи отговорността да бъде гласът на хилядите български учители - онези, които всеки ден влизат в класните стаи и изграждат бъдещето на страната. Този глас трябва да бъде чут, защото именно той може да изгради най-правилните и устойчиви образователни политики.

На база на десетките изследвания, Синдикат „Образование" настоява:

• Основното образование трябва отново да се завършва след 8. клас. За тази промяна е необходимо да се изследват възможностите на основните училища за прием и да се гарантира заетостта на всички учители.

• В начален етап (1.-4. клас) да се възстанови оценяване, включително възможност за еднократно повтаряне на класа при ясни езикови и социални дефицити. Целта е постигане на реални знания, умения и компетентности, а не бърза писта през целият начален етап.

• Националното външно оценяване (НВО) след 4. и 10. клас трябва да бъде премахнато, тъй като представлява неефективна статистическа тежест върху системата.

• Задължителната матура по математика би могла да бъде въведена едва след преструктуриране и облекчаване на учебното съдържание и изхвърляне на висшата математика от средното образование.

Пет ключови политики за спасяване на българското образование

1. Кадровата криза: Кой ще учи децата на България утре?

Българската образователна система е изправена пред демографска катастрофа. Почти половината от учителите са на възраст над 50 години, а около една трета - над 55. Предстои масово пенсиониране, а недостигът вече е осезаем, особено по природни науки, технологии, инженерство и математика (STEM), както и по български и чужди езици. Липсата на специалисти е традиционна за малките населени места.

Най-тревожно е, че макар висшите училища да произвеждат достатъчно педагогически кадри, по-малко от 20% от завършилите влизат реално в училище. А над 70% от младите учители напускат още през първите три години. Основните причини са:

    Непоносими условия на труд - стрес, липса на подкрепа, прекомерна администрация.

    Неконкурентно възнаграждение спрямо други професии.

    Липса на ефективно наставничество и подкрепа към младите учители.

Враждебно отношение от родители и институции.

Нарастващото натоварване създава спирала на бърнаут и напускане. Изходът е освобождаване на учителите от непедагогически задачи чрез въвеждане на помощен персонал: администратори, медиатори, социални работници, помощник на учителя и др.

1. Учебно съдържание, отговарящо на възрастта и реалността

Образователната система преподава все повече, а учениците знаят все по-малко. Учебните програми са претоварени, написани на език, неадекватен за възрастовите възможности на учениците. Резултатът - механично зубрене, ниска мотивация и функционална неграмотност.

Реформата трябва да бъде радикална - не просто олекотяване на съдържанието, а смяна на философията: от елитарна към приобщаваща и разбираема за всички. 

В същото време, съществуващата система за оценяване, и по-конкретно Националното външно оценяване (НВО), се явява основна спирачка за всяка реформа в преподаването. Налице е политическа воля за преминаване към компетентностен подход и рамкови програми, фокусирани върху умения. Но докато съдбата на учениците след 7-ми  клас зависи от изпити, които са изцяло съдържателно ориентирани и брутално фокусирани към 2 предмета, учителите са поставени в невъзможна ситуация. Високият залог на НВО принуждава всички - учители, ученици и родители - да се фокусират изцяло върху подготовката за теста, което означава запаметяване на факти и решаване на стандартизирани формати, омаловажаване на повечето учебни дисциплини, които са решаващи в педагогиката. Това измества на заден план развитието на критично мислене, креативност и умения за решаване на проблеми. Докато този модел не се промени, всяка друга реформа ще бъде символична.

3. Агресията в училище: когато институцията губи авторитет

Учителите и учениците стават жертва на растяща агресия. Инцидентите нарастват рязко - над 4000 за година. Нараства и насилието спрямо учителите - регистрирани са 207 случая на агресия срещу преподаватели за миналата учебна година.

Агресията е симптом на "емоционалната неграмотност", която системата произвежда. Както видяхме, образователната система е обсебена от академичното съдържание и напълно пренебрегва развитието на социални и емоционални умения като емпатия, управление на гнева, решаване на конфликти и толерантност. Децата не се раждат с тези умения - те трябва да бъдат преподадени и моделирани. Когато училището абдикира от тази своя възпитателна функция, то оставя вакуум, който, при липса на адекватни модели и в семейството, се запълва от примитивни реакции - тоест, агресия. Епидемията от агресия е пряко следствие от провала на възпитателната, а не само на дисциплинарната функция на семейството и училището, недостиг на емоционално обучение, липсата на ефективна превенция и отсъствие на правомощия за учителите. Съществуващата нормативна уредба не защитава реда в клас. Учителят е "обезоръжен", а агресивното поведение остава безнаказано.

Необходима е спешна промяна: връщане на авторитета на учителя, възстановяване на възпитателната мисия на училището.

Заедно с предметът „Добродетели и религия" който КТ „Подкрепа" адмирира, задължително трябва да се въведе и спазване на училищния правилник и образователния закон. Но това няма да стане без административни и финансови санкции към родителите, и оценка за дисциплина към учениците, отразяваща социалните и емоционални умения у децата.

4. Неравенство в образованието: две Българии в една класна стая

Образованието не премахва, а задълбочава социалните неравенства. Учебното съдържание е най-недостъпно за децата от семейства с нисък социално-икономически статус. Те често нямат подкрепа у дома, нито достъп до частни уроци.

Пазарният модел на финансиране създава елитни и маргинализирани училища - първите стават още по-добри, вторите се отдалечават. Така се затвърждава цикълът на неравенството. Системата трябва да осигурява повече ресурси именно на училищата, които работят с най-уязвимите ученици.

Недофинансираното образование се превърнаха в машина за сегрегация. В един идеален свят, този пазарно-ориентиран модел би стимулирал конкуренция и качество. Но образованието не е идеален пазар, то очевидно не е никакъв пазар. Училищата в богати райони привличат ученици от мотивирани семейства, натрупват повече средства и стават още по-привлекателни. В същото време, училищата в бедните райони остават с учениците, които имат нужда от най-много подкрепа - деца с обучителни трудности, от семейства в криза, с липса на родителски контрол. Парадоксално, системата ги наказва финансово за това, че работят с най-уязвимите. Те получават по-малко средства (защото имат по-малко ученици), но имат нужда от много повече ресурси - психолози, медиатори, логопеди. Вместо да насърчава качеството, моделът създава и затвърждава една двускоростна образователна система. Той е фундаментално несправедлив и е активен двигател на социалното неравенство.

Не можем да решим проблема с неравенството, без да решим проблема с учебното съдържание, и обратно. Сегашната система превръща съществуващите социални неравенства в образователни такива.

5. Бюрокрацията: тихият убиец на учителската мотивация

Учителите работят средно 49 часа седмично, като 15 от тях отиват за административни дейности. Това е огромна загуба на време и енергия. Електронните платформи често утежняват, вместо да облекчават, работата.

Бюрокрацията подкопава доверието към учителя, свежда го до "отчетник", а не автономен професионалист. Това е демотивиращо и пречи на креативността и индивидуалния подход към учениците. Промяната трябва да включва реална дигитализация, премахване на дублирани отчети и освобождаване на време за истинската мисия - преподаването.

Тази смазваща бюрокрация е една от основните причини, които отблъскват младите учители от професията и ги карат да напускат още в първата си година. От години, Ние, настояваме за намаляване на административната тежест, включително чрез реална дигитализация и премахване на абсурдното паралелно водене на хартиена и електронна документация и традиционното повтаряне на сходни справки от МОН и РУО.

За съжаление, дори въвеждането на нови електронни платформи често води до допълнителни проблеми, сривове и хаос, които утежняват, вместо да облекчават работата на учителите.

Бюрокрацията не е просто загуба на време, тя е инструмент за контрол и израз на дълбоко недоверие към учителя. Голяма част от документацията, която се изисква от учителя, има "спорен образователен ефект". Тя не служи за подобряване на преподаването, а за доказване на дейност пред по-висши инстанции. Учителите усещат, че МОН оказва "засилен натиск" върху директори и регионални управления за изпълнение на тези безсмислени административни дейности. Това създава култура на отчитане, а не на резултати. Учителят е третиран не като автономен професионалист, на когото се има доверие, а като чиновник, който трябва да попълва формуляри, за да докаже, че е бил в час. Това отношение е дълбоко демотивиращо и е в основата на ерозията на авторитета на учителя. Борбата с "бумащината" е всъщност борба за статута и достойнството на учителската професия.

Петте приоритета, очертани от Синдикат „Образование", не са изолирани - те са взаимно свързани и формират облика на една претоварена, бюрократична и недоверчива система, в която учителят е поставен в подчинена позиция. Без решително справяне с кадровата криза, образователното неравенство, агресията, неадекватното съдържание и бюрократичната тежест, българското образование няма как да се развива успешно.

И ако българските политици, които са отговорни за правилните национални образователни политики, не спрат да флиртуват с българските родители, припознавайки ги като бъдещи избиратели, 

а българското общество не спре да си представя родното образование като социална услуга, то „либералното" образование ще ни влече към образователни неуспехи.