/КРОСС/ Данните от анонимизирано непредставително телефонно интервю сред 83 приемни семейства в България показват, че почти всяко трето дете в приемна грижа е било жертва или свидетел на насилие преди настаняването в приемно семейство

Непредставително анонимно анкетно проучване сред 83 приемни родители, проведено в периода май-юни 2025 г., по метода директно интервю по телефона, разкрива факторите за причините, поради които деца попадат в приемни семейства, както и предизвикателствата пред грижата за тях. Изследването е проведено от Националната асоциация за приемна грижа в рамките на инициативата „Щит на детството", изпълнявана с подкрепата на ФРГИ и ЕС.

Анкетираните приемни родители посочват, че децата, за които се грижат, са били настанени в приемна грижа поради следните причини:

• Физическо и психическо насилие в родното семейство (27%), като от тях най-висок е делът на случаите с физическо насилие (17%), следван от емоционално/психологическо насилие (8%). Сексуално насилие, макар и по-рядко, също се отбелязва в 2% от случаите, основно под формата на блудствени действия.

• Емоционално и физическо неглижиране от страна на родителите  (31%), като то често е съчетано с липса на родителски умения, както и липса на подкрепяща мрежа около родното семейство.

• Психични страдания на родителите (21%), които са диагностицирани или предполагаеми и пречат на адекватната грижа за детето.

• Алкохолна зависимост на родителите (16%), която в голям брой от случаите е съчетана и с епизоди на домашно насилие и пренебрегване на основните потребности на децата.

• Други причини - 5%, включително лишаване от свобода, смърт на родителите, миграция в чужбина, или отказ от родителски права.

Бедността, оказва се, е съпътстващ фактор, но не ключов.

Най-сериозният и системен проблем, който приемните родители посочват, е липсата на разбиране и подкрепа от образователната система, особено когато става дума за деца с трудно и/или предизвикателно поведение. Училищата и детските градини не отчитат в достатъчна степен травматичният опит на децата, а вместо това ги третират като „редови" ученици, без нужда от специално внимание или подход. Това води до делегиране на отговорността единствено на приемните семейства, които да се справят с трудното поведение. От своя страна приемните родители идентифицират повтарящи се модели на травматично поведение, които децата проявяват още с настаняването в приемното семейство, сред които агресивно поведение, нощно напикаване, трудности в изразяването на емоции, трудности при установяване на социални контакти, импулсивност и изблици на гняв. Особено видим е моделът, при който деца, преживели насилие в ранното си детство, възпроизвеждат тази агресия в различни социални ситуации. Това поведение остава неправилно тълкувано от педагозите, което води до допълнителна стигматизация или наказания, вместо подкрепа.

Един от най-важните акценти от проучването е преживяването за самота, изтощение и липса на подкрепа, което приемните родители споделят. Повечето от тях (58%) споделят, че се чувстват недооценени, свръхнатоварени и често обвинявани, когато децата проявяват „трудни" поведения.

Реакцията към трудното поведение на деца в риск не може да бъде само индивидуална или институционална. Тя изисква активна и обществена ангажираност. Обществото има ключова роля както в разпознаването и съобщаването на случаи на насилие, така и в създаването на култура на нетърпимост към насилието от и над деца. Необходими са механизми, които насърчават гражданите и професионалистите своевременно да подават сигнали, когато стават свидетели на насилие или пренебрегване, включително чрез достъпни и защитени канали за докладване. В случаите, в които деца са жертви на насилие, или самите те проявяват насилствено поведение, правосъдната система трябва да реагира бързо, ефективно и щадящо спрямо детето. Необходима е специализирана структура в рамките на правораздаването, като например система от съдилища, която да разглежда единствено дела, свързани с деца и семейства, с участието на съдии и специалисти, обучени в области като детско развитие, травматично преживяване, психично здраве и динамиката на семейните отношения. Без такава системна чувствителност и подготовка, съществува риск децата да бъдат повторно виктимизирани, този път от механизмите, призвани да ги защитят.