/КРОСС/ Библията е пълна с примери за родители, чиято вяра и молитва за техните деца е посилна от вярата и молитвата на самите апостоли. За тези обикновени хора ние не научаваме почти нищо. Мнозина родители буквално стигат "до ръба", до пълно отчаяние, когато усещат, че губят найважното нещо в живота - децата си. Но тъй като надеждата умира последна, характерно за повечето от тях е, че не се отказват.

Да вземем бащата на болното момче, за което разказва днешното евангелско четиво (Мат. 17:14-23). След Преображението този нещастен мъж се доближава до Христос и казва: "Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят" (ст. 15). Болестта на момчето явно се дължи на бесовска намеса. Тя не е епилепсия, защото е свързана с циклите на луната и момчето търси смъртта си. Древните юдеи не обичат луната, защото околните езически народи се покланят на идоли, които са нейно олицетворение. Бащата сигурно е изчерпал всички възможности да помогне на детето си. Той моли апостолите, които се оказват безсилни, а накрая възлага упованието си на Иисус.

Найинтересната подробност в случая е, че момчето не се изцелява поради собствената си вяра. Напротив, то до такава степен е обладано от демона, че не иска да бъде излекувано и да се освободи от него. Изцелението не е предизвикано и от вярата на апостолите, които не са в състояние да извършат чудо. Тук действа вярата на родителя. В какво се изразява тя?

Евангелието подчертава, че бащата пада на колене пред Спасителя и Го нарича Господ. Той моли Иисус от все сърце и не може да допусне, че ще му откаже. Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те са могли да направят същото. А Той им казва откровено: "Поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост" (ст. 20).

Каква вяра изисква Господ? Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна - като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя огън, който се чувства при вкусване. Такова е и сърцето на този баща - смачкано, сломено, раздирано от болка за сина си. При това състояние молитвата му съдържа "огън", излъчва пламенност, която предава неговата вяра. Той не казва за своя син празните безучастни клишета, които чуваме всеки ден: "Карма ли е, какво е, така ще си умре", "Абе пробвай, пък каквото стане" или дори жестокото "До гуша ми дойде от това дете".

Прор. Самуил бил последният съдия по времето, когато израилтяните се управлявали от съдии, а не от царе. Още 3-годишен той бил заведен от майка си Ана в храма и посветен да служи на господ. Господ го благословил и всички в Израел го почитали като пророк. Когато остарял, отстъпил на синовете си част от властта си. Ала синовете му били алчни и несправедливи. Недоволни от тях, народните старейшини помолили Самуил да избере цар, както е у всичките народи.

Свети Мирон бил презвитер в Ахая по време на царуването на нечестивия цар Деций (царувал от 249 г. до 251 г.). Игемон на тази страна бил Антипатър. Светецът произхождал от знатен и богат род. Имал много кротък нрав. В сърцето си винаги питаел топла любов към Бога и хората и прекарвал живота си богоугодно.

Веднъж, на празника Рождество Христово, игемонът Антипатър влязъл в християнския храм, за да улови християните, събрани на молитва, и да ги предаде на мъчения.

Като видял това, свети Мирон се преизпълнил с ревност, със сила изобличил игемона и го укротил. Заради това той бил хванат по негова заповед и предаден на жестоки мъчения: окачили го на дърво и стъргали тялото му с железен гребен. След това го горили с огън. Накрая бил хвърлен в силно разпалена и изригваща страшни пламъци пещ. В същия миг от пещта излязъл огън и изгорил сто и петдесет нечестиви слуги на игемона, стоящи наблизо. По благодатта на Христа, светият останал жив, като не претърпял никаква вреда, и стоейки сред пещта, благославял Бога. В същото време в нея се виждали свети ангели, стоящи сред огъня около светеца и охлаждащи пещта.

Когато пещта угаснала и светецът излязъл от нея, без да претърпи вреда, игемонът започнал да го принуждава да се поклони на идолите. Светият не изпълнил тази нечестива заповед и игемонът наредил да одерат кожата му на ремъци, от плещите до нозете. Като взел от себе си един ремък, светият мъченик го хвърлил в лицето на игемона. Отново го подложили на стъргане с железни куки по оголеното от кожата тяло, а след това го хвърлили на зверовете да го изядат. Той обаче останал невредим.

Тогава игемонът Антипатър, като видял себе си посрамен във всичко от понеслия страданията заради Христа Мирон, се преизпълнил с гняв, побеснял и убил себе си със собствените си ръце. Така загинал нечестивият с шум, като предал окаяната си душа на бесовете в ада на вечни мъки. А светият мъченик бил отведен в град Кизик и тук починал, бидейки обезглавен, като предал светата си душа в Божиите ръце [3]. По такъв начин, като приел мъченически венец, той влязъл в радостта на своя Господ.