За изложбата „Картина извън картината" на Иван Вукадинов

/КРОСС/   Името на Иван Вукадинов дълго време беше обвито в мълчание и мистериозност. Художник, който избра уединението пред активното участие в художествения живот, той създаде около себе си легенда, а днес изложбата „Картина извън картината" в Софийската градска художествена галерия я подсилва. В пресата четем определения като „патриарх на съвременното ни изкуство", „най-големият и скъп български художник", „най-великият", „световно признат". Но колко от тези квалификации издържат на проверката на фактите? Не се ли дължат те на смесване на мит и реалност.

Историята с картината „В памет на героите": тя не е откупена от новооснованият Ватикански музей за съвременно изкуство през 70-те години, защото е оценена като „национално богатство". През 2022 г. е приета като дарение в колекцията му и от този момент е превърната в митологема. Това на пръв поглед звучи като признание от „световен мащаб", но всъщност подчертава едно: в продължение на десетилетия държавата не проявява интерес да придобие това „ценно произведение", художникът в знак на протест почти не присъства на българската сцена на изкуството, което изобщо не е критерий за творческите достойнства на неговите произведения. При Вукадинов не може да се говори за обективни пазарни цени, тъй като неговите картини не са извървели трънливия път на селекция в различни престижни колекции.

Вукадинов няма популярността на художници като Владимир Димитров-Майстора, чието име е разпознаваемо дори за хора извън изкуството. Няма и международната слава на Христо Явашев-Кристо, който променяше градски пейзажи по целия свят и влезе в историята на световното изкуство, на фигури като Андрей Николов, Жорж Папазов, Боян Райнов или Асен Пейков, които имат устойчиво присъствие в европейския културен контекст. Той не се ползва и с популярността и устойчивия интерес към произведенията на негови съвременници като Димитър Казаков-Нерон, Атанас Яранов-Шаро, Енчо Пиронков, Генко Генков, Светлин Русев, Георги Божилов-Слона, Димитър Буюклийски, Емил Стойчев.

Разбира се това не омаловажава личния стил на Вукадинов. Но е нужно да видим ясно границите между митологията и реалността, защото той създава една живопис между знак и мълчание. Това е живопис, която стои на границата между видимото и абстракцията. Така Вукадинов остава различен - камерно име, създало свой свят от символи, но не и разпознаваемо лице на българското изкуство извън тесния кръг на специалистите.

Въпросът е: дали тези качества са достатъчни, за да говорим за „патриарх на българското изкуство", както можем да говорим за Иван Вазов като „патриарх на българската литература"? Или по-скоро виждаме художник със силен, но ограничен по влияние стил, чиято популярност сега се усилва от митологията на мълчанието и от очакваните пазарни рекорди?

Между признание и преувеличение Иван Вукадинов със сигурност е значим автор. Но да го наричаме „най-великия" означава да пренебрегнем цялата сложна и пъстра картина на българското изкуство.

Днес шепа „колекционери" се мъчат да постигнат спекулативно рекордни цени за картините на Вукадинов, а легендата за него се разказва с нова сила. Но остава въпросът - дали тази популярност е плод на уникални художествени качества или на митологията, създадена около отсъствието му?

Автор: Диана Каменова
Изкуствовед, Арт мениджър