/КРОСС/ Как се става турлидер на групи, които пътуват до толкова различни и далечни места по света?

Иво Тонев:

Не става изведнъж. Става бавно, през много различни роли и много летища.
Завърших туризъм и икономика. Започнах работа в хотели и ресторанти, после в наземното обслужване на летище. Там научаваш най-важното: че пътуването не започва от дестинацията, а от организацията. Един закъснял багаж или изпусната връзка променят настроението на цяла група.

Живял съм в десет държави. Посетил съм около седемдесет. Работата ме научи да гледам на всяка страна отвътре, не като турист, а като човек, който трябва да разбере как функционира мястото: как реагират хората, кое ги успокоява, кое ги изнервя, какво е „нормално" там.

Преди три години започнах да водя групи активно. Оттогава съм водил пътувания до над двайсет държави на пет континента: Африка, Азия, Южна Америка, Австралия. Всяко място изисква различен подход. Една група не се води само по програма. Води се по ритъм и по усещане.

Езиците помагат. Говоря английски, немски и испански. Но по-важно е друго: да можеш да слушаш. Турлидерът не е човекът, който говори най-много. Той е човекът, който усеща кога групата е уморена, кога е притеснена и кога просто има нужда от кафе и десет минути тишина.

В крайна сметка това не е работа с дестинации. Това е работа с хора.

Как се промени българският турист през последните години - какво търси днес, което не търсеше преди?

Иво Тонев:

Българският турист стана по-уверен. И по-любопитен. С по-висока покупателна способност.

Преди повечето пътувания бяха в рамките на Европа. Днес все повече хора искат да видят света извън нея: Африка, Азия, Южна Америка. Както споменах, все по-висока е покупателната способност, но по-важното е друго: появи се желание да се опознаят различни култури и религии, а не просто да се „отбележи" още една дестинация.

Пътуването също стана по-лесно. Българският паспорт е много по-силен отпреди двайсет години например. Безвизовият достъп до голяма част от света промени нагласата. Хората вече не мислят „дали е възможно", а „кога да отида".

Интересното е, че въпреки това повечето туристи все още търсят баланс между познатото и новото. Искат световноизвестни места, емблематични природни забележителности, водопади, национални паркове. Нишовите преживявания тепърва навлизат, но интересът към културата расте. Например много хора искат да разберат повече за будизма, за различни традиции, за начина на живот в различни държави.

Социалните мрежи също влияят. По-възрастните следят повече Facebook и препоръки от познати. По-младите идват с идеи от TikTok и Instagram. Но накрая, когато се качат в автобуса, всички търсят едно и също: усещането, че са видели нещо истинско, не просто „място за снимка".

Повечето Ви групи са хора около 50-70 години. Къде е най-явна разликата между поколенията?

Иво Тонев:

Разликата започва още от причината да пътуват. Хората между 50 и 70 години вече имат време, стабилни доходи и желание да видят места, за които са мислили с години. Пътуването за тях е награда, не просто почивка.

Те обикновено пътуват със семейство или приятели и държат на сигурността на групата. Важно е да има водач, който говори български и поема организацията. Повечето не използват чужди езици активно и затова подробната програма им дава спокойствие. Най-често следват маршрута стриктно, включват се във всички посещения и рядко се отделят самостоятелно. Логистиката не ги интересува. Искат да се наслаждават на преживяването.

По-младите туристи са по-гъвкави в това отношение. По-често се отделят, търсят собствени маршрути и импровизират. За тях пътуването е по-индивидуално.

Има разлика и в навиците за пазаруване. По-възрастните обичат да се връщат с нещо реално: перли, нефрит, сувенири, скъпоценни камъни от Африка, Австралия или Бразилия, подаръци за близки. По-младите по-често снимат, сравняват с цените онлайн и купуват по-късно. Те търсят повече техника и електроника, например в Хонконг.

Интересно е и друго: по-възрастните туристи отделят повече време за комфорт - масажи, спа, по-бавен ритъм. По-младите искат повече движение. Но и двете групи имат общо нещо: когато стигнат далеч от дома, всички искат да почувстват, че пътуването си е струвало.

Кои дестинации изненадват най-много българските туристи - приятно или неприятно?

Иво Тонев:

Най-приятната изненада за много български туристи е Китай. Очакванията често са напълно различни от реалността. Хората се впечатляват от чистотата, подредения трафик, мащаба на инфраструктурата и това колко тихи могат да бъдат големите градове. Шанхай например изненадва с модерност, зеленина и усещане за ред. Много туристи за първи път виждат и огромното разнообразие от местни автомобилни марки и осъзнават колко бързо се развива страната.

Южна Америка също изненадва, но по друг начин. На много места атмосферата е по-европейска - например в Буенос Айрес - отколкото хората очакват. В Бразилия музиката и енергията на живота се усещат навсякъде. Рио де Жанейро впечатлява със своята драматична география: мегаполис, разположен между планини, океан и безкрайни плажове, град на постоянни контрасти.

Ако говорим за природа, почти всички посочват водопадите Игуасу като най-силното преживяване. Това е място, което трудно се сравнява с нещо друго. Дори хора, видели много по света, остават без думи.

Има и дестинации, които изненадват по друг начин. Сингапур впечатлява с реда и строгите правила, но за част от туристите това първоначално създава напрежение. Обикновено обаче го приемат с чувство за хумор.

В държави като Индия културният шок идва от хаоса и мръсотията, които са далеч от европейските представи за комфорт. Интересното е, че именно тези контрасти често остават най-дълго в спомените.

Африка често звучи екзотично и дори плашещо. Какви са най-честите погрешни представи за пътуванията там?

Иво Тонев:

Най-честата грешка е, че понякога за хората Африка се възприема като едно място. Всъщност това е континент от огромни различия. Хората често очакват само дива природа и животни, плюс социална несигурност. Реалността е по-сложна. Социалните контрасти са видими, както и на други места по света, но това не означава, че пътуването е опасно, когато е добре организирано.

Южна Африка, Ботсвана и Зимбабве са сред най-популярните дестинации, защото съчетават впечатляваща природа с работеща туристическа инфраструктура. Водопадите Виктория променят представата на хората още в първия ден. Все повече интерес има и към по-нестандартни маршрути като Етиопия, Мадагаскар и Намибия - места, които са по-сурови, но и много автентични.

Интересното е, че туристите, които избират толкова далечни дестинации, рядко искат да видят само една държава. Често комбинират няколко страни в едно пътуване - както се случва и в Южна Америка, например Боливия, Еквадор и Галапагос или Аржентина и Бразилия. При такива маршрути хората започват да виждат не „екзотиката", а разнообразието. И страхът бързо се заменя с любопитство.

Австралия и Нова Зеландия са дълги и скъпи пътувания. Какво кара хората да изберат точно тях?

Иво Тонев:

Точно защото са толкова далечни, хората искат да ги направят организирано. Логистиката е сложна - вътрешни полети, големи разстояния, различни климатични зони - и когато програмата е добре структурирана, напрежението изчезва. Това дава спокойствие, особено при по-възрастните пътешественици.
Има и една тенденция: някои хора избират първо най-далечната точка на картата. Казват си: „Ако ще летя 20 часа, нека да е веднъж и да видя много." Австралия и Нова Зеландия предлагат концентрирано преживяване: модерни градове, диви плажове, пустини, ледници, култура и природа. За три седмици човек минава през пейзажи, които сякаш са от различни планети.

И може би най-важното: това са пътувания, които често се планират дълго. Когато човек най-накрая ги осъществи, има усещането, че сбъдва голяма мечта. А далечните мечти се помнят по-дълго.

Коя е най-екстремната или напрегната ситуация, в която сте попадали с група, и как се решава подобен момент?

Иво Тонев:

Най-напрегнатите ситуации почти винаги са свързани със здраве. Счупен крайник на екскурзия, внезапно прилошаване, високо кръвно, ковид по време на пътуване. В такива моменти екзотиката изчезва и остава само организацията.

Първото правило е спокойствието. Ако водачът се паникьоса, групата се паникьосва двойно. Свързваш се с местните партньори, болница, застраховател, координираш транспорт. Понякога се налага човек за малко да остане с пострадалия, а останалата група да продължи по програмата с местния гид. След това турлидерър се връща, за да продължава с групата по програма. Това е трудно решение, но трябва да мислиш за всички.

Не съм имал случаи с екзотични болести, въпреки че хората често се страхуват точно от това. Реалността е по-прозаична: подхлъзване, падане, настинка. Но когато си на друг континент, дори обикновен инцидент изглежда по-драматичен.

Тези моменти учат на отговорност. Турлидерът не е просто човек с табелка на летището. В критична ситуация той става координатор, психолог и понякога почти роднина. И когато всичко приключи добре, групата вече не е просто група. Става общност.

Има ли държави, в които безопасността изисква по-различно поведение от страна на туристите?

Иво Тонев:

Да, има места, където човек просто трябва да бъде по-внимателен. Южна Африка и Бразилия например изискват повече дисциплина в ежедневните дребни неща: да не се носят скъпи бижута, да не се демонстрират телефони на всяка крачка, да не се излиза сам по тъмно в непознати квартали.

Това не означава, че са „опасни" държави. Означава, че трябва да се прилага здрав разум: повече внимание към личните вещи, повече планиране, по-малко импровизация.

Интересното е, че държави като Индия или Камбоджа често плашат хората предварително, но реално не съм имал сериозни инциденти там. Понякога страхът идва от непознатото, а не от реалния риск.

Когато групата е добре информирана и спазва указанията, проблеми почти няма. Турлидерът е там, за да напомни едно просто правило: пътувай смело, но не безразсъдно.

Какви са най-честите грешки, които хората правят, когато пътуват извън Европа за първи път?

Иво Тонев:

Най-честата грешка е в очакванията. Хората несъзнателно сравняват всяка нова държава с Европа или с България. Търсят познатата логика: пешеходен център, „подреден" град, инфраструктура, която да изглежда „както трябва".

Но светът не е по един модел. В някои държави градовете нямат класически център. В други трафикът изглежда хаотичен, но функционира. Някъде чистотата е впечатляваща, другаде е предизвикателство. Ако човек пристигне с мисълта „защо не е като у нас", пропуска същността.

Пътуването изисква смяна на перспективата. Не да сравняваш, а да наблюдаваш. Не да оценяваш, а да разбираш. Когато туристът приеме, че светът е разнообразен по дефиниция, тогава започва истинското пътешествие.

Какво винаги казвате на групата още в самолета, преди да кацнете в нова държава?

Иво Тонев:

Казвам три прости неща.

Първо: слизаме заедно и се чакаме на гейта. Никой не бърза напред. Групата означава сигурност.

Второ: паспортът винаги е с вас по време на пътя, а след това в сейфа на хотела, когато стигнем до съответната дестинация.

Трето: личните вещи са ваша отговорност. Телефон, портфейл, документи.

В първите 30 минути след кацане хората са разсеяни - нова среда, нов език, нови впечатления. Точно тогава стават дребните инциденти. Дисциплината в началото спестява проблеми по-късно. А когато всичко е спокойно, започва удоволствието.

Китай създава трудности с приложения, плащания и интернет. Какво трябва да знаят туристите предварително?

Иво Тонев:

Китай е една от страните, които най-силно изненадват хората, но не с културата, а с дигиталната среда.
Първият шок е комуникацията. Част от познатите приложения не работят. Някои туристи се фрустрират, защото изведнъж не могат да са в постоянен контакт с близките си. Свикнали сме да сме онлайн непрекъснато. В Китай това изисква подготовка.

Даваме им информация предварително - за VPN, за алтернативи, за местните навици - и част от хората се справят отлично. Други пак остават изненадани, въпреки предупрежденията.

Втората изненада са плащанията. Китай е почти изцяло безкасов. Понякога кешът е по-неудобен от дигиталния портфейл. Туристите трябва да са готови, че картата невинаги е най-лесният вариант.

Но след първите два дни настъпва адаптация. И често същите хора, които в началото се притесняват, накрая казват: „Това е бъдещето." Китай не е „трудна" дестинация. Той просто е различен. И изисква настройка.

Пари в брой, карти, приложения - как се променят навиците за плащане по света?

Иво Тонев:

Навиците за плащане ясно показват разликите между поколенията.

По-възрастните туристи предпочитат кеш. Те обменят пари предварително, носят различни валути и се чувстват по-спокойни, когато „виждат" средствата си. Това им дава усещане за контрол.
По-младите разчитат на карти, Revolut и мобилни приложения. Плащат бързо, без да мислят за обменни курсове. За тях телефонът е портфейл.

Интересното е, че светът не се движи в една посока. В някои държави кешът все още доминира. В други, като Китай или Скандинавия, почти всичко е дигитално. Най-разумният подход е комбинацията: една карта, малко кеш и предварителна информираност. Плащането не бива да е стрес. То е просто инструмент.

Какво задължително трябва да има в куфара на човек, който пътува далеч и за по-дълго време?

Първо - дрехи за различни климатични условия. Далечните дестинации често означават повече от една климатична зона в рамките на едно пътуване. Слоевете са по-важни от количеството дрехи.

Второ - лични медикаменти. Не бива да разчиташ, че ще намериш същото лекарство навсякъде.

И трето - пространство. Хората винаги подценяват колко неща ще поискат да си донесат обратно: сувенири, подаръци, подправки, дребни съкровища. Куфарът трябва да има място не само за дрехи, а и за спомени.

Има ли нещо, което хората почти винаги носят, а всъщност не им трябва?

Иво Тонев:

Твърде много дрехи.

Повечето туристи опаковат за всички възможни сценарии. „А ако стане студено? А ако има официална вечеря?" Резултатът е тежък куфар и половината дрехи неизползвани.

Винаги препоръчвам слоеве и практичност. Леки материи, които се комбинират. Навиване на руло, не сгъване. По-малко „а ако", повече „реално ще ми трябва".

Пътуването става по-леко, когато багажът стане по-лек.

Как групата влияе на преживяването - кога хората се сприятеляват и кога възникват напрежения?

Иво Тонев:

Възрастта почти никога не е решаваща. Сближават се хора със сходни интереси, сходен ритъм и сходно чувство за хумор.

Приятелствата се раждат в автобуса, на обща вечеря, при споделено усилие - изкачване, дълъг преход, дори закъснял полет. Общото преживяване скъсява дистанцията много по-бързо от години познанство.

Напрежението почти винаги идва от умората. Дълъг ден, жега, закъснение, глад - и търпението се свива. Тогава задачата на турлидера е да върне ритъма: малка пауза, ясна информация, малко хумор.

Групата може да направи едно пътуване по-силно, отколкото човек е очаквал. Или по-трудно, отколкото е планирал. Атмосферата е невидимият фактор.

Коя културна разлика най-често изненадва българските туристи?

Иво Тонев:

Най-често - храната и ежедневните навици.

Китайската закуска, например, изненадва много хора. Топла супа, ориз, зеленчуци вместо кафе и кроасан. На някои им липсва хляб. На други им липсва познатият вкус.

Има и друго разминаване - между очакванията и реалността. Туристите идват с образи, видени онлайн или прочетени някъде. Когато действителността се окаже по-модерна, по-подредена или просто различна, изненадата е силна.

Но точно там започва истинското пътуване. Не когато всичко съвпада с представите ни, а когато те се разширяват.

Храната е най-бързият тест за отвореност. Българите все по-често са склонни да опитват нови вкусове - люто, ферментирало, силни подправки. Много хора казват: „Ще опитам поне веднъж." И това е достатъчно. Тези, които обичат да готвят, се връщат с подправки - чимичури от Южна Америка, бананов чипс от Индия, сладки неща за подарък. Пътуването продължава в кухнята.

Кои са малките неща, които превръщат едно пътуване от „добро" в „незабравимо"?

Иво Тонев:

Незабравимото пътуване не започва от програмата. Започва от нагласата.

Доброто настроение, отвореността към различното и готовността да приемеш, че не всичко ще бъде „като у дома" - това прави разликата. Малките моменти остават: разговор с местен човек, случайна музика на улицата, аромат на подправки на пазар. Те превръщат маршрута в спомен.

Има и места, които променят хората по-дълбоко. Камбоджа - бедност, но достойнство. Усмивки без преструвка. Индия - хаос и духовност едновременно. Бразилия - хора с малко материални неща, но с лекота в общуването.

Понякога най-силното впечатление не е пейзажът. А начинът, по който хората живеят въпреки всичко.

Има ли бъдеще специализираният кулинарен туризъм - винени маршрути, street food турове, готварски уроци?

Иво Тонев:

Има, но в ограничен формат.

При далечните дестинации хората първо искат да видят основното - природата, градовете, емблематичните места. Кулинарните преживявания остават допълнение, не основна цел.

Винени турове се правят най-вече в Европа - Южна Франция, Италия, понякога Испания. Там логистиката е по-лесна и маршрутите са компактни.

Street food туровете по-скоро се случват в държави, където културата на уличната храна е силно развита - в Азия, Истанбул, Сингапур, Тайланд, Китай. Но рядко са самостоятелна причина за пътуване. Те са част от програмата.

Готварските уроци изискват време. Отнемат почти цял ден. При интензивни маршрути това е трудно. Хората не искат да „изгубят" ден от обиколката.

Интерес има. Но масово пътуването все още е насочено към по-широко преживяване, не толкова към нишов фокус.

Има ли туристи, които избират дестинация изцяло заради конкретен фестивал?

Иво Тонев:

Рядко. Изключението е Карнавалът в Рио.

Той е самостоятелна причина за пътуване. Но е и логистично сложен. Изисква ранно планиране, координация, ясна организация на групата. Цените скачат, местата се изчерпват бързо, програмата трябва да е много прецизна.

Други фестивали - Китайската нова година, Диуали - по-скоро се комбинират с обща програма. Те усилват атмосферата, но рядко са единствената причина за пътуване.

Повечето туристи искат балансирано преживяване, не само едно събитие.

Фестивалът усилва ли преживяването или усложнява логистиката?

Иво Тонев:

И двете.

Фестивалът дава автентичност. Показва мястото в най-живата му форма. Енергията е различна, улиците са пълни, атмосферата е силна.

Но това означава и повече хора, по-високи цени, повече хаос. Транспортът се забавя, достъпът до обекти се ограничава, програмата става по-трудна за контрол.

За организирана група това изисква повече дисциплина и координация.

За индивидуалния турист може да бъде вълнуващо. За група от 20 души - предизвикателство.

Всичко опира до подготовката. Ако е планирано добре, фестивалът усилва преживяването. Ако не е - усложнява го.

Какво е най-трудното в работата на турлидера, което хората не виждат? Как се справяте с умората при дълги пътувания и смяна на часови зони?

Иво Тонев:

Най-трудното в тази работа е невидимото. Когато всичко върви гладко, значи някой е работил двойно повече.
Логистиката се променя в движение: трансфери, хотели, разпределение на стаи, закъснения, пренареждане на програма. Опитваме се да следваме плана максимално, но светът рядко работи по план. Понякога има медицински случай и тогава дискретността е също толкова важна, колкото и бързата реакция. Понякога някой се изгуби в голям град. Понякога местният гид закъснее.

Работата е постоянна координация - с шофьори, партньори, хотели, институции. И с групата. В някои части на света точността е култура. В други - абстрактна идея. Турлидерът трябва да се адаптира към всичко.

А умората? Тя е част от професията.

Ако имам възможност, подготвям се предварително - сменям режима постепенно, по един час на ден. В самолета спя. При полет на запад лягам по-късно и ставам по-късно. На изток - обратното.

Най-важното е дисциплина и хидратация. И приемането, че първият ден винаги е компромис. Турлидерът няма право на „jet lag" в програмата. Групата трябва да усеща спокойствие. Дори когато вътрешният часовник още спори с часовата зона.

Какви съвети бихте дали на човек, който мечтае за далечни пътувания, но се колебае дали е „готов"?

Иво Тонев:

Никой никога не е напълно готов за непознатото. И точно в това е смисълът.

Хората чакат „подходящия момент" - повече време, повече увереност, повече информация. Истината е, че далечните пътувания не започват с готовност, а с решение.

Организираното пътуване премахва голяма част от притесненията - логистика, сигурност, езикова бариера, местни особености. Ние гарантираме рамката. Но крачката трябва да я направи човек сам.

Страхът е естествен. Той е част от всяко голямо начало. Почти винаги обаче е по-силен преди тръгването, отколкото след първия ден на новото място.

Понякога „готов" означава просто „решил".

След толкова континенти и култури - какво научихте за хората като цяло?

Иво Тонев:

Научих, че хората са едновременно еднакви и различни.

Навсякъде по света искат и търсят едни и същи неща - спокойствие, сигурност, близост, смисъл, любов. Искат да се смеят. Да бъдат уважавани. Да оставят нещо на децата си.

Разликата е в начина, по който протича ежедневието. В ритъма. В правилата. В това как започва денят и как завършва. В детайлите, не в същността.

Колкото повече пътувам, толкова по-ясно виждам, че светът е огромен, но човешките желания са изненадващо сходни.

И най-важното - един живот не стига, за да видиш всичко. Но стига, за да разбереш, че навсякъде има хора, които приличат на теб повече, отколкото си предполагал.

И накрая - има ли място, на което бихте се върнали не като турлидер, а просто като пътешественик?

Иво Тонев:

Да. Южна Америка. Особено Аржентина и Бразилия.

Искам да се върна без график, без автобус, без часовник. Да остана по-дълго в Буенос Айрес, да се изгубя из кварталите, да седна на кафе, без да гледам часа. Да усетя Бразилия не през програмата, а през музиката, разговорите и хората.

И Китай. Колкото повече го виждам, толкова повече осъзнавам, че не съм го видял достатъчно. Това е държава, която се променя бързо и те кара да се връщаш отново.

Кой момент най-често кара хората да осъзнаят, че пътуването не е просто почивка, а промяна в начина на мислене?

Иво Тонев:

Когато чекират куфарите обратно към познатото.

Точно тогава. На летището. В онзи тих момент между „беше страхотно" и „утре сме на работа".
В самолета на връщане хората вече не говорят за снимки. Говорят за усещания. За това как нещо ги е разклатило - храм, бедност, усмивка на непознат, природна гледка, която те прави малък.
Пътуването не променя света. Променя мащаба ти.

И когато се върнеш, разбираш, че не си същият човек, който е заминал.

Има ли място по света, където българските туристи се чувстват изненадващо „у дома", и защо според Вас се случва това?

Иво Тонев:

Да. И това често изненадва самите тях.

В Европа - Южна Италия. Темпото е познато. Хората са шумни, жестовете живи, храната проста и добра. Разликата е основно в езика. Атмосферата обаче е близка.

Извън Европа - Буенос Айрес. Много българи се отпускат там почти веднага. Месо на скара, картофи, чаша вино. Дълги разговори на маса. Няма излишна показност. Има спокойствие.

Бразилия също - топлина, откритост, храна с характер.
Понякога „у дома" не означава същата култура. Означава същото усещане.

След толкова години с групи - можете ли да познаете още в първите два дни кой ще се влюби в дестинацията и кой ще брои дните до връщането? Какво Ви издава това?

Иво Тонев:

Да. Почти винаги.

Още в първите два дни се вижда кой гледа с отворени очи и кой гледа с предварително мнение.
Хората, които ще се влюбят в дестинацията, задават въпроси за страната - за хората, за историята, за културата. Искат да разберат. Усмихват се на различното. Приемат неудобствата като част от преживяването.
Онези, които броят дните, питат основно за логистиката. „Колко още?", „Защо така?", „В България не е така." Те сравняват. Другите наблюдават.

Всичко започва от нагласата.

Дестинацията рядко е проблем. Очакванията - почти винаги.