/КРОСС/ Първият голям роман на Кърт Вонегът, „Механично пиано", е публикуван през 1952 г. с подзаглавие на корицата на първото издание: „Америка в настъпващата ера на електрониката".

В следвоенните години подобни фрази са често срещани в американските списания и вестници. В тях обаче технологията обикновено е представяна като приближаващо се величие, изпратено от небесата, без оглед на последствията - подобно на днешните непрестанни реклами на инструменти с изкуствен интелект, пише Far Out Magazine.

„Механично пиано" на практика разваля този парад. Романът напомня на щастливата средна класа от атомната епоха за вечните капани на едно общество, контролирано от държавата или от машините. Това са същите теми, за които Франц Кафка, Джордж Оруел и Олдъс Хъксли предупреждават в предишното поколение.

Книгата е вдъхновена от времето, което Вонегът прекарва в гигантската американска корпорация „Дженеръл Електрик" след завръщането си от Втората световна война. Там той става свидетел как иновациите в автоматизацията бързо променят онова, което президентът Айзенхауер по-късно ще нарече „военно-промишлен комплекс".

„Имаха фрезова машина, управлявана от компютър, която режеше лопатките за роторите на реактивни двигатели, и това ме очарова", спомня си Вонегът пред списание „Плейбой" през 1973 г.

„Това беше през 1949 г. и хората, които работеха по проекта, вече предвиждаха всякакви машини, управлявани от малки кутии и перфокарти. „Механично пиано" беше моят отговор на последствията от това всичко да се управлява от малки кутии. Идеята сама по себе си имаше перфектен смисъл. Да оставиш една малка щракаща кутия да взима всички решения не беше нещо злонамерено. Но беше жалко за хората, чието достойнство идваше от работата им".

Вонегът има различен произход от много други прочути литературни пророци на мрачното бъдеще и цинични сатирици. Роден и израснал в Индианаполис, той притежава мек, южняшки акцент, характерен за много хора от този определено северен щат, което му придава вид на народен разказвач в стила на Марк Твен.

Все пак той не е съвсем „човек от народа": баща му и дядо му са видни архитекти, а самият Кърт учи биохимия в „Корнел" и антропология в Чикагския университет. Въпреки това скромният мироглед на американеца от Средния запад, формиран през детството му, ясно проличава в цялото му творчество. Той поставя под въпрос обществото не от позицията на надменен градски интелектуалец, а като бивш оптимист и привърженик на „американската мечта", който бавно осъзнава вродените недостатъци на системата.

През лятото на 1944 г., няколко месеца след като научава, че майка му е починала от свръхдоза, 21-годишният Вонегът е изпратен в Европа. Там той се сражава в Арденската офанзива, скоро след което е пленен от германските сили и става военнопленник в Дрезден. Настанен е в кланица и всяка нощ слуша бомбардировките над града.

Тези събития ще се превърнат в основна част от сюжета на най-известния му роман, „Кланица-5" (1969). Травмата и ужасите, на които става свидетел по време на войната, обаче неизбежно присъстват в много от творбите му, както и дълбокото разочарование, че тези събития не са научили човечеството на очакваните уроци.

„В деня, в който войната свърши", казва Вонегът пред „Чикаго Трибюн" през 1990 г., „за едни вълшебни 24 часа всичко можеше да бъде толкова добро. Имах толкова големи надежди за планетата, както и всички останали, след като всеки беше пожертвал толкова много и се беше държал толкова добре... Но ние продължихме да произвеждаме оръжия, които са толкова мощни. А сега имаме това огромно поколение от деца, родени от зависими, и напълно деморализирани бедни хора от всякакъв цвят на кожата. Фактът, че американците доброволно биха съсипали тази страна, е просто невероятен".

В ерата на Тръмп много американци копнеят да чуят мнението на някои от уважаваните социални коментатори от миналото - хората, които често са помагали за осмислянето на объркващите лицемерия и противоречия в страната. Опитите да се тълкуват възгледите им въз основа на стари интервюта или кратки пасажи от романи могат да бъдат подвеждащи. Ето защо някои фигури, като покойния комик Джордж Карлин, са посмъртно „съживени" онлайн като говорители на две противоположни страни в един и същи спор: едновременно като противник на „woke" културата и защитник на свободата на словото, и като „woke" критик на подигравките с по-слабите.

Вонегът, който почина през 2007 г., със сигурност е податлив на подобно третиране. Поддръжниците на движението МАГА биха могли да погледнат към неговото разочарование от състоянието на страната през 90-те и 2000-те години и да предположат, че той би гласувал за Тръмп с желанието да „пресуши блатото" и да върне страната към следвоенния ѝ потенциал. Но ако допуснем, че Кърт би запазил здравия си разум, подобно развитие изглежда крайно малко вероятно.

В много от есетата и интервютата, които дава през последните години от живота си, Кърт Вонегът изразява усещането, че "играта за човечеството е приключила".

Според него ние вече сме убили планетата чрез манията си по изкопаемите горива. Той пише и за последователния, на пръв поглед неизбежен възход към властта на хора без емпатия: психопатични личности, или „ПЛ", както ги нарича.

„Това, което позволи на толкова много ПЛ да се издигнат толкова високо в корпорациите, а сега и в правителството", пише Вонегът в мемоарите си „Човек без родина", „е, че те са толкова решителни. Те ще правят по нещо всеки ш***н ден и не се страхуват. За разлика от нормалните хора, те никога не са изпълнени със съмнения по простата причина, че не им пука какво ще се случи след това".

Това със сигурност звучи познато.

Наблюденията на Вонегът за траекторията на Америка, нейната психика и нейното ръководство са доста мрачни още през 60-те години на миналия век. Тогава той е в пика на кариерата си с „Кланица-5", свързвайки се с младата публика и обсъждайки надеждите на поколението на децата си - рокендрол бейби бумърите - да създадат един по-добър свят.

„В тях, в цялото им поколение, има страх. Има страх, че по някакъв начин ще увековечат системата, която виждат като зла, докато всъщност искат да я видят разбита", казва 47-годишният Вонегът в телевизионно интервю за Би Би Си с Джеймс Мосман през 1970 г.

„Част от американската трагедия сега", продължава той, „е, че сме изградили правителство, защитено от срив, а никой не бива да строи подобно нещо. То не е длъжно да реагира и е толкова огромно и безлично, че вече не може да реагира. Мисля, че създателите на Конституцията са си представяли правителство, което може да бъде свалено при определени обстоятелства, и са насърчавали хората да мислят за свалянето му, в случай че стане несправедливо. Но сега то е толкова зависимо от машини, че трябва да свалиш компютри, трябва да свалиш велики машини... а това не може да бъде направено".

Това, което той може би не е предвидил, е бъдещото използване на принципите на свалянето на властта от страна на политиците като средство за осигуряване на собственото им място в съществуващата система. Илюзията за бунт, за „пресушаване на блатото", обединява хората по същия начин, както действителната промяна на властта, но им отказва ползите от истинска революция.

На средна възраст Вонегът все още таи надежда за бъдещето. Той вярва, както е видял по време на войната, че хората могат да правят велики неща, когато са поставени в най-трудните ситуации, и че тяхната находчивост ще надделее. Въпреки това, се притеснява, че американската психика, за разлика от всяка друга, е странно уязвима към капитулация, дори въпреки могъщата позиция на страната в света по онова време.

Говорейки за собствения си опит като военнопленник, писателят отбелязва, че американците са имали репутацията сред военните лидери, че се държат „най-зле" в плен. Една от теориите предполага, че войниците от други страни са израснали с по-открито приемане на провала и смъртта, докато американците са били предпазвани от такива неща.

„Това беше вярно в Германия", отбелязва той, „тъй като там имаше затворници от почти всяка нация по света, когато бях там. Американците бяха най-мръсни - спираха да си мият зъбите, спираха да се мият; получаваха гнойни рани; хващаха болести, които другите военнопленници не хващаха, тъй като ставаха напълно деморализирани... Американците не могат да понасят загуба. Има нещо във възпитанието им, което ги кара да вярват, че трябва или да победят, или да се откажат. Американците са много добри войници, добри пехотинци. Но при поражение нещо в тях се срива; сякаш не могат да се приберат у дома, след като са загубили".

Разбира се, през следващите десетилетия най-накрая е намерено решение на този проблем: просто никога не признавай, че си загубил.