/КРОСС/ Медицината е част от живота им от поколения, но зад професионалните титли стои една много лична семейна история

В рубриката „Тук и сега" Деси Банова-Плевнелиева ни среща с двама лекари - проф. Тодор Кантарджиев и неговия син доц. Весел Кантарджиев. Медицината е част от живота им от поколения, но зад професионалните титли стои една много лична семейна история - за избора да посветиш живота си на хората, за силата да продължиш, когато самият ти преминаваш през тежко изпитание, и за болката от загубата на най-близкия човек. Но в тази история има и много светлина - любовта към внука, който носи радост на цялото семейство, спомените за джудото и чудесата.

Още от ранна детска възраст доц. Весел Кантарджиев разбира, че иска да продължи семейната традиция и да стане лекар. „Вкъщи много малко теми не са били свързани с медицината. За мен никога не е стоял въпросът въобще какъв ще стана, като порасна", казва той.

„Веднага след завършването на университета постъпих като доброволец във Военномедицинска академия и две години по-късно бях назначен за специализация. През тези две години стремежът ми беше каквото мога да науча колкото се може по-рано, тъй като колегите, с които работех по онова време, бяха изключителни специалисти. И продължавам да мисля, че не беше загубено време", посочва доц. Кантарджиев. А за проф. Тодор Кантарджиев най-голямото удовлетворение е да види сина си като уважаван и търсен колега.

„Имах доста докторанти. От тях научаваш много повече, отколкото всеки един от тях е научил от теб. И това е много важно, защото така се поставят едни основи. Доста от докторантите ми направиха добра кариера в микробиологията и в другите специалности, а да не говорим колко отидоха да работят на Запад, и то в доста престижни клиники", казва проф. Кантарджиев. 

„За мен първо по-правилното решение беше да не избирам неговата специалност, защото щяха постоянно да ни сравняват и сравнението нямаше да бъде точно в моя полза. Поради тази причина избрах да се реализирам в друга специалност", споделя доц. Кантарджиев.

„С влизането в клиниката, когато бъдещият лекар види страданието на хората, коренно се променя психиката му. Губи се това детското, безгрижното, защото има някои неща в медицината, с които не може да свикнеш", казва проф. Кантарджиев.

Двамата разказват и за жената, която липсва - съпругата и майката завинаги в сърцата им. „Това беше много тежка загуба. Много позитивен човек, човек, който вярва в доброто и вярва, че нещата ще се поправят", споделя проф. Кантарджиев. „Обикновено един син е най-доброто копие на майка си. Надявам се и в нашия случай да е така", казва доц. Кантарджиев.