Иде затлачен парламент и хронична нестабилност
Секция: Коментари
05 Април 2021 09:23
Моля, помислете за околната среда, преди да вземете решение за печат на този материал.
Вашата Информационна агенция "КРОСС".

Please consider the environment before deciding to print this article.
Information agency CROSS
 Иде затлачен парламент и хронична нестабилност

Автор: Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа

/КРОСС/ Няма сеизмично разместване на политическите пластове, каквото някои привиждаха през призмата на своите желания и интереси

Рязко се покачват “акциите” на варианта “експертно, надпартийно” правителство, базирано на по-широка подкрепа

Въпреки че към неделя вечер, когато са писани тези редове, все още няма окончателно преброени и обявени от изборната администрация резултати, данните от екзитпола дават ориентир за основните тенденции.

Разбира се, партийните агитатори и коментиращите запалянковци ще бършат сълзи – едни от радост, други от разочарование. Но един сериозен анализ трябва да е достатъчно дистанциран и неутрален и да се основава на фактите, а не на личните пристрастия. В случая фактите дават основание за няколко извода.

Първо, няма сеизмично разместване на политическите пластове, каквото някои привиждаха през призмата на своите желания и интереси. Но пък парламентът ще бъде затлачен, което вещае хронична нестабилност.

Политическата воля на българските граждани – и тези, които отидоха до урните, и тези, които ги бойкотираха - потвърди трипартийния модел, който съществува вече повече от десетилетие - една голяма дясна партия (ГЕРБ), една голяма лява партия (БСП) и политически център (ДПС). Около тази конструкция се навъртат динамично няколко малки партии, които ту изплуват, ту пак слизат под чертата, появяват се и изчезват. Както и една електорална прослойка, която не се интересува от политика, няма идеология, но е срещу всички и от време на време излъчва парламентарно представителство – в тези избори партията на Слави Трифонов.

Второ, ГЕРБ препотвърди за пореден път своя статус на най-голяма политическа сила. При това, увеличи преднината си пред БСП – ако през 2017 г. разликата между тях беше 5.46% в полза на ГЕРБ, сега ще бъде поне с 4-5 пункта повече. Въпреки гороломните заклинания на политически играчи и коментатори от всякакъв калибър, че партията на Борисов си отивала, обществените реалности и волята на избирателите са диаметрално противоположни. Те успяха да привлекат десния център чрез отваряне на партията през официална коалиция със СДС и включване на персонални знаци в листите към различни обществени групи, които са извън техния твърд електорат. Целият въпрос е дали това първо място ще им е достатъчно, за да сформират правителствена коалиция. Дори и да успеят, много е вероятно Бойко Борисов да не е премиер.

Трето, БСП отново се провали. И проблемът съвсем не е ситуационен, нито е свързан с вътрешното разцепление и електоралния теч, който захрани формацията на Мая Манолова. Дори и без този теч, “Позитано” 20 щеше да си остане втора политическа сила. Проблемът на БСП е фундаментален - липса на кадри, остър дефицит на работещи идеи, а поради всичко това – неспособност да привлече общественото мнозинство извън твърдочервения електорат. Отрицателната кадрова селекция в БСП се дължи на апаратното начало, което е превърнало партията и партийната работа в начин на препитание за основната част от червената върхушка.

Цели поколения в БСП, в т.ч. от по-новите, са хора, които нямат професионална кариера и поприще, извън партийния пост и партийното назначение във властта. Когато прехраната и социалният статус на един човек зависи от положението му в партията, тогава идеите отстъпват място на инстинкта за оцеляване. Тъкмо поради това, хората на Нинова не успяха да привлекат левия център. И тъкмо поради това БСП състави листи на апаратно-роднински принцип, не включи нито една личност, която има обществена стойност извън червените избиратели и по време на цялата кампания си говореше сама със себе си. Физиономията на червените листи демонстрира на обществото, че тази партия няма необходимия потенциал за сериозна промяна, че нищо старо не е забравила и нищо ново не е научила. И българските избиратели дадоха съответната оценка на това.

Четвърто, неполитическият, анти-всичко вот, който традиционно съществува в българското общество в параметрите от 7-8 до 15%, и често пробива в парламента през различни кратковременни играчи, този път намери свое представителство в партията на Слави Трифонов. По правило от подобни формации никога не зависи нищо. Тяхната роля се изчерпва с това просто да запушват определена част от парламентарното пространство, като някой политически тромб. Те са или безполезни в парламента, или бързо се разпадат, или и двете заедно. Това е и най-вероятната съдба на “Има такъв народ”.

Пето, либерално-прогресисткият вот този път се консолидира, но само за да покаже, че неговият политически изразител - “Демократична България”, е просто една от многото малки партии, които не са в състояние да застрашат или разчупят трипартийния модел. Малки партии големи реформи не могат да правят поради липса на обществено доверие и кадрови потенциал.

Оттук насетне ключовият въпрос е за сформирането на правителствено мнозинство в новоизбраното Народно събрание. За целта трябва да се изчака окончателното разпределение на депутатските мандати, защото парламентарната аритметика може да опре до 1-2 гласа. Но все пак, може ли да се очаква сформирането на правителство около ГЕРБ или около БСП, което да провежда нова политика, която по-адекватно да посреща социалните, икономически и геополитически предизвикателства пред България? Силно скептичен съм. ГЕРБ е показал какво може. БСП няма какво ново да покаже. Да се разчита, че малките партии да съставят солиден кабинет, макар и с рамо от някоя от големите, е нереалистично.

В подобна патова ситуация рязко се покачват “акциите” на варианта “експертно, надпартийно” правителство, базирано на по-широка подкрепа. Резултатите дават основание да се мисли за коалиция на системните партии, за да се изгради бент пред непредсказуемите и лишени от ясна идейно-политическа основа формации в новия парламент. При неуспех и на такава формула, конституционната процедура ни запраща към служебно правителство, назначено от президента и предсрочни избори. Най-вероятно ще преживеем цикъл на политическа нестабилност – т.е. това, от което най-малко се нуждаем в условията на криза. Защото всеки нестабилен кабинет с малък хоризонт, независимо дали е излъчен от крехко парламентарно мнозинство или е назначен от държавния глава, ще е лишен от време, инструментариум, а най-вероятно и от политическа воля за сериозни и дълбоки реформи.

Въобще, новият парламент изглежда ще създаде много повече проблеми, отколкото ще успее да реши. А при изостряне на кризисните процеси, предизвикани от коронакризата, е напълно възможно, в средносрочен план да се стигне и до истинско сътресение и преподреждане на партийния модел около основния идеологически разлом на нашето съвремие – не ляво-дясно, а глобалисти срещу патриоти. Нещо, което се случи вече в редица държави – от Италия и Франция, до Унгария и Полша.

Източник: Труд