• 17 Май 2021 |
  •  USD / BGN 1.6107
  •  GBP / BGN 2.2686
  •  CHF / BGN 1.7862
  • Радиация: София 0.11 (µSv/h)
  • Времето:  София 21°C

Война или мир?

Война или мир?

/КРОСС/ Ще спре ли огъня в Източна Украйна 7-точковият мирен план, предложен от руския президент Владимир Путин точно в навечерието на посягащата към нови войнствени доспехи среща на НАТО в Нюпорт? Ако всички замесени в украинската драма наистина искаха само мир, отговорът щеше да е оптимистичен. Само че същинската цел на някои доста влиятелни световни участници е поддържане на трайно огнище на напрежение досами руските граници, което да изправя Русия на нокти и да е пречка за икономическото й сътрудничество с Европа. Грижата на тези сили не е проевропейското бъдеще на Украйна. А проамериканското бъдеще на Европа.

Изобщо не става дума за президента на САЩ Барак Обама, който никак не иска да воюва нито с руснаци, нито с джихадисти и чиято главна грижа е да прекара с възможно най-малко щети своята Демократическа партия през цедката на наближаващите избори за Конгрес, а също и да доизбута по-безболезнено мандата си. Става дума за силите, които винаги са управлявали в САЩ - на големите пари и голямата геополитика. За тях отдавна е ясно, че трудното запазване на водещата роля на САЩ и на модела на транснационалния капитализъм в един свят на нововъзходящи икономики и алтернативни форми на обществено развитие минава през поне три глобални цели нееднократно досега очертавани от стратези като Збигнев Бжежински.

Едната е търсене на контролирано партньорство с незаобиколимия фактор Китай, като успоредно се полагат усилия да не се допусне военно-стратегическото му еманципиране чрез подклаждане на териториални и малцинствени дрязги по границите му и във вътрешността с цел да се държи във второстепенна, нестабилна и подчинена позиция в световните дела.

Другата посока е култивиране на „контролиран хаос" в обширната зона на прословутия Голям Среден изток, наричана също „дъгата на нестабилност на Бжежински", която преминава през арабските страни, Иран, Пакистан, Афганистан, бившите съветски средноазиатски републики с акцент върху мащабния Казахстан (член и на Митническия съюз) и стига пак до Китай. Въпросната „дъга" има задачата да пуска непрестанно високоволтово напрежение в териториите между недоузрелите гиганти Русия, Китай и Индия и да пречи на реализирането на геостратегически предизвикателства като идеята за Евразийски съюз или за алтернативен полюс на влияние като БРИКС, примерно.

Третият, но най-същественият вектор е притеглянето на солидната икономика на Европа в единен трансатлантически пазар, подплатен от цялостно политико-правно сливане на двата северни бряга на Атлантика - обединение, което има всички шансове да се превърне в мощна световна доминанта на западната иивилизаиия под предводителството на Вашингтон, разбира се.

Тези тектонични размествания са в основата и на украинския конфликт. Неслучаино той бе разпален съвсем целенасочено въз основата на едно изкуствено противопоставяне - дали Украйна да бъде притеглена към доминирания от Москва Митнически съюз, замислен да прерасне в амбициозния проект за Евразийски съюз, или пък постсъветската република да се асоциира с Европейския съюз. Струва си да се припомни, че при лансирането на самата идея за Евразийски съюз през есента на 2011 г. Путин чертаеше идилични картини на глобално обединение в името на социалния напредък и устойчивото развитие, в което да се влеят и сега съществуващият ЕС, и Русия, и Китай. Единствената световна сила, която изпадаше от този замисъл, бяха Съединените щати. И техните стратези бързо положиха необходимите усилия, за да сатанизират евразийските помисли и да наплашат европейците с неминуемото им асимилираме от руснаци и китайци. Успоредно, разбира се, бе форсирана старата идея за трансатлантически договор за свободна търговия между САЩ, Канада и ЕС като основа за цялостно обединение на Запада. Състезанието на проектите бързо премина в конфронтация и за терен на сблъсъка бе избрана голямата, но слаба, уязвима и разединена като държава Украйна. Онова, което наблюдаваме на неин терен вече почти година, е постоянно нагнетяване и ескалиране на напрежение, достигнало в крайна сметка и до кървава гражданска война. Една стресираща рана насред географска Европа и досами формалната границита на Русия - а всъщност в сърцето на Русия. Защото историята, емоциите и дори роднинските човешки връзки превръщат украинската драма и в руска. Това дори повече от чисто прагматичните съображения на Русия за нейната национална сигурност влияе драстично върху случващото се в Украйна. И няма как да не се разбира на Запад.

Ето защо е много трудно да се допусне, че украинската криза ей така от само себе си е „излязла от контрола" на нейните западни вдъхновители. Още по-абсурдно е да се слуша лексиката за „руска агресия", след като събитията наистина се разиграват пред очите ни и все още всички можем да си спомним кой именно най-агресивно подклаждаше истерията на зимния „Майдан" в Киев, откъдето тръгна този валяк на насилието, окървавяваш днес и Източна Украйна.

ЕС и САЩ налагат санкции след санкции на Русия, НАТО дрънка доспехи, изнася бази в Прибалтика, Полша и Румъния и формира сили за бързо реагиране за париране на „руската експанзия", ечат обвинения за руско нарушаване на европейски граници. В същото време кой знае защо никой не се сеща за други нарушения например, на Заключителния акт от Срещата за сигурност и сътрудничество в Европа, състояла се в Хелзинки през 1975 година. В този акт бе записана ненакьрнимостта на границите в Европа, сформирани след Втората световна война. Спомня ли си днес някой за него? Днес, след сливането на Германиите, след разпадането на Чехословакия, след ликвидирането на СССР, след разкъсването на Югославия... Хелзинкският акт не е отменян от никого. Той е част от международното право. И е редно поне да се анализират интересите и движещите сили, които го обезсмислиха и позволиха днешна Европа да се превърне от континент на сигурността в континент на „горещите точки".

Възможно ли е връщането на мира в Украйна? След толкова кръв и ожесточение? Путин подметна в едно от многобройните си изявления по темата напоследък, че разбирал „западните партньори". Според него те били наясно, че рано или късно трябва да се стигне до преговори за омиротворяване на Източна Украйна, но първо искали да оставят властите в Киев „да пострелят". Дали е дошъл моментът, в който са се „настреляли"? По-скоро идва есента, а с нея и загрижеността и на Европа, и на Русия за газовите доставки през Украйна. Най-вероятно наистина е дошъл сезонът за укротяване на страстите и за завой към опити за диалог. Няма никаква гаранция обаче, че тези опити ще имат конструктивно развитие. Хайде да си спомним - на 21 февруари т.г. тогавашният президент на Украйна Виктор Янукович и европейските посредници постигнаха споразумение, което трябваше да удовлетвори всички искания на „Майдана". Но какво стана? Площад ни радикали щурмуваха парламента в Киев и осуетиха приемането на споразумението, извършвайки де факто държавен преврат. Какво гарантира, че сегашният „Мински процес" (тръгнал от срещата между Путин и украинския му колега Петро Порошенко в Минск) ще проработи по-ефективно?
Мирният план, предложен от Путин, вече беше заклеймен от украинския премиер Арсений Яценюк, който настоя Украйна да се готви за присъединяване към НАТО. Вярно, на срещата на върха на алианса в Нюпорт генералният секретар Андерс фог Расмусен все пак приветства инициативата на Путин за спиране на огъня, но не пропусна да подчертае: „За съжаление ние все още виждаме, че Русия продължава да дестабилизира ситуацията в Източна Украйна".

В навечерието на тази среща своя принос за допълнителното нагнетяване даде и отиващият си председател на Еврокомисията Мануел Дурао Барозу, който разгласи свой телефонен разговор с Путин. Руският лидер му бил казал, че ако рече, може да превземе Киев „за два дни". Москва възнегодува, че думите, представени от шефа на ЕК като заплаха, са имали съвсем друг смисъл и са извадени от контекста. Руската страна предложи на Барозу да публикува целия разговор, на което от Брюксел отвърнаха, че е подобре въпросът да бъде уреден „по дипломатически канали".

Черният пиар обаче вече е завъртян. Барозу свърши още една работа за своите приятели американците. Да не забравяме, че като премиер на Португалия той бе домакин на онази прословута среща на Азорските острови в началото на 2003 г., на която се събраха ястребите Джордж Буш, Тони Блеър и Хосе Мария Аснар, оглавявщи тогава правителствата на САЩ, Великобритания и Испания. Именно там u тогава бе договорена войната в Ирак. Година no-кьсно съратникът Барозу бе възнаграден с поста председател на ЕК. А сега, казват, мечтата му е да заеме достойно кресло в структурите на усърдно и абсолютно непрозрачно прокарвания от него трансатлантически договор за свободна търговия.

Трудно някой би се усъмнил, че наследникът му начело на ЕК Жан-Клод Юнкер ще продължи същата линия. Така че и търканията на тектоничнитс плочи, чийто разлом очевидно сега минава през Украйна, ще продължат. Има обаче една интересна новост - за бъдещ председател на Европейския съвет за първи път бе номиниран източноевропеец, настоящият полски премиер Доналд Туск. Като поляк той единодушно бе класиран от повечето коментатори в антируския отбор на ястребите. В проруски симпатии пък бе заподозряна италианската външна министърка - соииалистката федерика Могерини, предложена за върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността. Нейните първи изяви след номинаиията й обаче са крайно критични и резки спрямо Русия. Както и трябваше да се очаква от всеки обективен наблююдател - европейските социалисти и социалдемократи никога не са се разбирали с Русия. Нито пък в доминиращата днес в Москва идеология има нещо социалистическо - тя е no-скоро „патриотична" или „националистическа" (според вкуса на съответния коментатор), но във всички случаи е по-близка до консерватизма, отколкото до либерализма. Неслучайно има и толкова симпатизанти сред европейските националисти, които в момента са във възход - включително във френския Национален фронт, чийто идеолог Емерик Шопрад е запален фен на евразийската идея.

Но да се върнем на Туск. Въпреки неизбежната риторика именно той може да се окаже разумният фактор за възстановяване на диалога между ЕС и Русия. Туск вече изигра такава роля на полско национално ниво, когато стана премиер и замести крайния си предшественик Ярослав Качински. Тогава той намери начин да нормализира отношенията с Москва в името на взаимния интерес. Сега, когато полските фермери са бесни от загубите, които търпят от ответното руско ембарго върху европейски селскостопански стоки, Тукс може наистина да е подходящият човек на подходящото място, за да се върне по-спокойният тон в комуникацията с Путин. Двамата имат и силно общо преживяване историческата им прегръдка в Смоленската гора след катастрофата с полския правителствен самолет през 2010 г., когато загина президентът Лех Качински. А и в първото си изявление след номнацията си начело на ЕС Туск каза съвсем ясно: „Длъжни сме да действаме смело, но разумно, съхранявайки здравия разсъдък."

Здравият разсъдък сега отново подсеща за вечната истина, че и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война.

 

Къдринка Къдринова

 

„Тема”

 

ВАШИЯТ FACEBOOK КОМЕНТАР
ВАШИЯТ КОМЕНТАР
Вашето име:
Коментар:
Публикувай
  • ПОСЛЕДНИ НОВИНИ
    БЪЛГАРИЯ
    ИКОНОМИКА
    ПОЛИТИКА
  • ОПЦИИ
    Запази Принтирай
    СПОДЕЛИ
    Twitter Facebook Svejo
    Вземи кратка връзка към тази страница

    копирайте маркирания текст

  • реклама

БЪЛГАРИЯ СВЯТ РУСИЯ ПОЛИТИКА ИКОНОМИКА КУЛТУРА ТЕХНОЛОГИИ СПОРТ ЛЮБОПИТНО КРОСС-ФОТО АНАЛИЗИ ИНТЕРВЮТА КОМЕНТАРИ ВАЛУТИ ХОРОСКОПИ ВРЕМЕТО НОВИНИ ОТ ДНЕС НОВИНИ ОТ ВЧЕРА ЦЪРКОВЕН КАЛЕНДАР ИСТОРИЯ НАУКА ШОУБИЗНЕС АВТОМОБИЛИ ЗДРАВЕ ТУРИЗЪМ РОЖДЕНИЦИТЕ ДНЕС ПРЕГЛЕД НА ПЕЧАТА ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ ТЕМИ И ГОСТИ В ЕФИРА ПРАВОСЛАВИЕ


Copyright © 2002 - 2021 CROSS Agency Ltd. Всички права запазени.
При използване на информация от Агенция "КРОСС" позоваването е задължително.
Агенция Кросс не носи отговорност за съдържанието на външни уебстраници.