Като че ли живеем в Жълторания

/КРОСС/ Александър Йорданов е роден на 13 февруари 1952 г. във Варна. Походът му през живота го прави журналист, литературен критик, политик и дипломат. Той е доктор в Института по литература на БАН, председател е на 36-ото народно събрание и на парламентарната група на СДС. Депутат в 3 парламента, бил е и шеф на Комисията по външна политика, както и на Радикалдемократическата партия. Посланик в Полша, Литва, Латвия, Естония, Македония. Главен редактор на вестниците "Век 21" и "Демокрация".

- Господин Йорданов, ще успеем ли някога да добутаме и нашия камък до върха?

- "Камъкът" на прехода бе влизането на България в НАТО и ЕС. Избутахме го до върха и това беше нашият успех през ХХ век. В момента си почиваме от "бутането" и още не можем да формулираме следващия връх, който ще превземем през ХХI век. Мисля си, че това трябва да бъдат европейските доходи за българските граждани. И европейските ценности и морал в управлението. И още - социалната справедливост и солидарност. Ако гражданите и политиците приемат този връх и тръгнат към него, не е далеч денят, в който ще изпитаме отново национална гордост.

- Вие сте били председател на парламента и дипломат, можете да погледнете на България отвисоко. Как ви се вижда тя днес?

- Никога не съм си и помислял, че мога да погледна България "отвисоко". Напротив. Казвал съм, казвам и днес, че България може без всеки от нас, но ние не можем без нея. И най-важното е да не гледаме на България през черни очила. България днес е там, където моето и по-възрастните поколения не са си и помисляли, че ще бъде. Друг е въпросът, че ние побългарихме прехода и показахме в него своята лошотия, всичко негативно, което съдържа народопсихологията ни.

- Защо нещата стигнаха до там, че децата не четат книги, а гледат "Под игото" на филм, защото е по-лесно за матурата?

- Има и деца, които четат, но като цяло картината е тъжна. Тук думата си казват модерните технологии и възможността набързо и накратко да се назобиш от интернет. Липсата на системни знания е забележима. Същевременно самочувствието на мнозина расте обратно пропорционално на знанията им.

- Защо залитнахме в тази непоправима посока - на бездуховност, тухли и бетон?

- В България има много талантливи хора, но тяхното слово не стига до радиото, телевизията, вестниците. И така ние се лишаваме от възможността умни личности да формират общественото мнение. Имам усещането, че живеем в някаква Жълторания, в която просташкото поведение и говорене дори носи облаги и привилегии.

У нас много често посредствеността е облечена във власт. Това е трагично състояние.

- Чии песни после ще се четат?

- Със сигурност много от дърдоренията на политиците няма да се четат. Те и сега не са за слушане, камо ли да стават за четене. Ще се четат и в бъдеще думите на българските поети, писатели, на творците. Малцина са политиците, които пишат интересно и увлекателно - анализи или мемоари. Възможно е и техни страници да се четат.

- Във Варшава се намира единствената българо-американска граница. Доколко сме зависими от чужди решения и политики?

- Наистина във Варшава само една невисока стена разделя българската от американската територия - нашите посолства са съседи. Докато бях посланик там, това носеше предимства. Диалогът ни бе непринуден, а съседството даваше възможност да говорим без дипломатически двусмислици. Тогава бе важно да разбера къде стои България в плановете на САЩ за разширение на НАТО. Разбрах и докладвах. Също така благодарение на този контакт достатъчно навреме научих, че е възможно в Либия да има проблеми с работещите чужденци.

- На коя от всичките лъжи, с които ни будалкаха в последните 25 години, бихте сложили край и коя бихте оставили да живурка?

- Голямата лъжа бе преди тези 25 години. Няма по-голяма лъжа от лъжата, че се строи комунизъм. И забележете, тези, които фамилно разпространяваха тази лъжа, днес фамилно са първи строители на капитализма. Но лъжи имаше и през последния четвърт век. Трябва да се сложи край на лъжата, че преходът продължава. Той приключи със смяната на собствеността и приемането на страната в ЕС. Това е очевидно. Страни, които не са осъществили преход, не ги приемат в ЕС.

Заслужава край и лъжата, че някой "ще ни оправи".Пробвахме и с царска особа - не става. Лъжа е и приказката, че ни пречат "другите" - американци, руснаци, съседи, чиновници в Брюксел, световни империализми и комунизми. Пречим си сами.

- Вярно ли е, че като минеш през политиката, е все едно да си минал през автомивка - чист отвън, но отвътре?

- Политиката те прави по-малко човек! Но завърнеш ли се към себе си, вече не ставаш за политик! Политиците и истината не живеят под един покрив. Лошото е, че у нас, за да вървиш напред в политиката, трябва да си затваряш добре очите.

- Как ви изглежда днешният българин: "Бездомен, безутешен и унил", "Живот без маска и без грим - озъбено, свирепо куче" или "Приятелю, за днеска свършихме, денят бе пълен с грижи пак, да пием по един коняк..."?

- Дебелянов, Вапцаров, Германов - поети, оценени посмъртно. Това е българската орис. Приживе ние не забелязваме истинските си личности, духовните си водачи. Правим метани на посредствеността - и не само в политиката.

Тъжно е да се живее в страна, в която хора страдат - от недоимък, от липса на перспектива, от безпаричие, от изгубена вяра. Но бих цитирал Пенчо Славейков: "Животът цел е и към цел е път!" Най-страшно е безцелното съществуване.

- Какво бихте променили, ако всичко зависеше от вас?

- Бих превърнал солидарността, моралът, стремежът към образование и култура в същност на националния ни живот. На талантливите бих подал ръка, а агресивната посредственост бих оставил далеч от управлението. България може бързо да се промени към добро и да тръгне към своя успех.

Автор: Димитър Генчев, в.Стандарт