Защо България не може да роди своя Толстой, своя Ганди?

/КРОСС/ Една мисъл не престава да се върти из главата ми. Един въпрос, всъщност. А именно: защо така става, че винаги в България нещата, които на други места по света придобиват огромен отзвук и се превръщат в знаме и източник на гордост, в пример за следване от страна на следващите поколения - както става в Чехия с Палах - та, защо става така, че в България те винаги се оказват някак нищожни, безсмислени, изпълнени със същия хаос и безсмислено отрицание, с което изглежда е изпълнено и цялото общество, поне в този момент от историята си? Защо така?

Въпросът задава Златко Енев, писател и издател на „Либерален преглед",  от Фейсбук дневника си след като е гледал "Burning Bush" - "поразителна история, откъдето и да я погледне човек - историята на Ян Палах, а всъщност на неговото семейство и общество, след смъртта му", както пише сам той. Мислих дълго дали да седна и да се опитам да напиша нещо, но после реших, че ще е по-добре, ако в случая се въздържам от прекалени словоизлияния (филмът си остава невероятно силен, между другото), признава в дългия си пост в мрежата писателят и издателят. 

Защо България не може да роди своя Толстой, своя Ганди? Защо в тази страна всеки, който се напъне да надрасне поне отмалко мижавия национален стандарт на дребосъчество, тозчас се оказва оплетен в невидима мрежа от нишки - изплетени не на последно място от собствената му суета и глупост - които в края на краищата осъждат всички на нищожност, вечната българска нищожност? - продължава с въпросите Енев и допълва:

И знаете ли кой е единственият отговор, до който успявам да достигна? Просто е: защото, както е казал поетът, „какво тук значи някаква си личност?" В тези дни на ярост и безвремие, когато е толкова лесно човек да намрази Русия или да се надсмива над Индия, е много лесно да се забрави, че всъщност гигантските личности не са нищо друго, освен плод на обкръжения, в които хората ОКОЛО тях са в състояние да надмогнат дребосъчеството си, да наведат глава в знак на признание и да прошепнат нещо малко по-различно от вечното „Още едно лайно, поредното, мамка му!"

И не ме задявайте с приказки, че може би самият аз си приказвам тия неща само за да получа възможността да обрисувам себе в позата на някакъв мъдрец, който се крие зад гигантски примери, за да продава на публиката собствената си разукрасена персона.

Или пък, ако наистина е така - то Господ да е на помощ на всинца ни! Защото, простете ми, то ще означава, че това просто е всичко, което сме успели да заслужим - и аз, и вие, и мястото, от което сме се пръкнали, завършва Златко Енев.