Ако у нас се роди Айнщайн, ще го изкарат посредствен

/КРОСС/Европа трябва да се събуди от глобалната си дрямка. Лицемерието е задължителна част от лъжливия патриотизъм. Университетите са в съревнование не за качество, а за оцеляване, казва в интервю за "Монитор" Валери Стефанов, доктор на филологическите науки, професор по история на българската литература, преподавател в СУ „Свети Климент Охридски"

- Проф. Стефанов, вие сте в инициативния комитет, който издигна номинацията на акад. Стефан Воденичаров за президент. Кое ви провокира?

- Провокира ме възможността да се направи нещо различно от сценариите, които отново ще ни предложат политическите партии. Хората трябва да избират бъдещето си по силата на лична преценка и мотивация. Те трябва да идат до урните по силата на изградена визия за това кой искат да ги представлява и управлява. Гражданите правят избори, електоратите пълнят изборните чували. България не е партийна карта, България все още е република на свободни хора. Затова е този жест, това предизвикателство с кандидатурата на академик Водени-чаров. Защото България все още съществува въпреки желанието на политиците да заменят националното знаме със собственото си политическо знаме. Бълга-рия все още е жива въпреки глобалистите мечтатели, които я привиждат като верен сателит, преживящ в режими на благодарност и заслепение.

- Защо се спряхте на тази кандидатура и каква изобщо е ролята на хората от академичната общност в обществото ни?

- Погледнете към досегашните президенти. Те са различни хора, с различни компетентности, но с ясни партийни ангажименти. Дори етимологически „партия" означава „част", не означава цяло. А президентът на България представлява целостта на нацията. Разли-ката между нацията и популацията е в това, че първата може да бъде символизирана, втората - не. Нацията съществува в хоризонта на споделеното бъдеще, популацията съществува в нищетата на индивидуалните оцелявания. Българската нация е сглобена трудно през деветнадесети век и не можем да позволим да бъде „разглобена" през двадесет и първи век.
Акад. Воденичаров е известен учен, патриот, човек с граждански позиции. Смятаме, че той ще представлява националните интереси по достоен и убедителен начин. Ще изпълнява основната задача на президентската институция - да символизира единството и достойнството на нацията. Щом все още пеем химна, който твърди, че науката е слънце, защо да не дадем шанс на умните и отговорните хора да променят нещо в сумрачното политическо всекидневие на прехождащата към нищото България. Част от реакциите, които видяхме по повод тази кандидатура, вече са показателни - никой граждански жест няма да бъде простен, нито позволен. Всички, които решат да кажат нещо различно и лично, ще са лоши и зли в страната на ангелите.

- Обезцени ли се образът на българския интелектуалец?

- Българският интелектуалец никога не е бил особено ценèн. А и той сам се е обезценявал чрез склонността си към слугуване и адмириране на силните на деня. Прехвалената грижа към интелигенцията в тоталитарната държава е грижа, прицелена в мълчанието и послушанието край „хранилките". Тази политика е ясно и цинично коментирана от Тодор Живков, самия идеолог на „хранилките". Съвременният интелектуалец също преживява край различни хранилки и съответно отстоява техните светогледни хоризонти. Хората също се страхуват, а интелектуалците се боят два пъти повече. Вероятно мислят, че имат кой знае какво да губят.

- Данните показват, че над 800 000 българи нито работят, нито учат. Като човек, близък до млади хора, притеснява ли ви това и изобщо накъде върви новото поколение?

- Статистиките, свързани с настоящето и бъдещето на България, са стряскащи и още по-стряскащи ще стават. Страната ни е с тежко разрушена човешка инфраструктура. Коментираната цифра е поредното доказателство за този факт. Когато една нация си позволява да пилее и без това бедния си ресурс по такъв начин, какво очаква да й се случи! Социалната перспектива пред младите хора в България е дълбоко неутешителна. За жалост те отказват да разпознаят родината си като място на своето бъдеще. Емиграцията създава друга България, която е сантиментална и носталгираща, но един ден и това ще премине. Един ден емигрантска България ще стане по-голяма от населението на България, която познаваме в днешните й граници. Точно това ще се случи, и то в обозримия хоризонт на половин век. Не си мислете, че разговаряте с мизантроп, просто следете логиката, динамиката и посоката на процесите.

- Оптимист ли сте, че образованието ще стане наистина приоритет след бурни дискусии около промените в тази сфера?

- Една част от промените, които се направиха в закона, са положителни, но тяхната реализация на практика е доста проблемна. Тя зависи от много неща, от различни конюнктури. Конюнктурите винаги съсипват принципите. Ако в България се роди новият Айнщайн, ще го пратят в емиграция или ще го убедят, че е пълен посредственик. Страната ни днес е райското място на конформистичната посредственост. Но и тази зависимост я има - колкото по-посредствен си, толкова повече се хвалиш. И се намира кой да те адмирира.

- А обезцени ли се висшето ни образование?

- Да имаш диплома в България днес, не означава, че имаш знания. Системата е конформизирана. Универ-ситетите са в съревнование не за качество, а за оцеляване. Хората са се превърнали в колекционери - събират дипломи, сертификати... А отвъд тях е все същата проблематична реализация. Децата ни не заслужават подобна съдба и не те са виновните. Причината е цялостната деградация на обществото, която обезцени знанието и възвиси вулгарността и цинизма.

- Отново се повдигна дебат за премахването на едни произведения и добавянето на други в учебните програми. Какъв е вашият коментар?

- Дебатите се водят спорадично и с необходимата патриотична разпаленост и приповдигнатост. Всички творби са ни скъпи, дори никога да не сме ги чели! Лицемерието и невежеството са задължителна част от санитарните пакети на лъжливия патриотизъм. Високомерието е задължителна част от манталитета на чиновниците арбитри. Знанието не опира до списъци, то се основава на мисловни перспективи, на критерии за ефективност. „Човекът е мислеща тръстика", е казал Паскал, а ние искаме да оставим човека да бъде само тръстика. По възможност автентична, българска. Що се отнася до програмите, не знам кой ги пише, нито знам защо го прави по този начин.  

- Трябва ли децата в училище да изучават съвременни автори?

- А дали е съвременен Шекспир, или е остарял? Дали като прочетат и изучат някой циничен роман на „съвременен" автор, ще разберат повече за света и за човека? Дали ще трябва да им обясним, че призракът на вулгарността е проникнал дълбоко в крехкия език на съвремието и че подобен призрак ни е скъп! Същест-вената задача е децата да се научат да мислят чрез литературата, да преоткриват себе си в света. Иначе ще преоткриват скуката и досадата и ще изгубят напразно ентусиазма на младостта си.

- Притеснява ли ви международната обстановка, случващото се с бежанската криза, атентатите в Париж... Към какво трябва да насочим усилията си като общество?

- Преди четвърт век Франсис Фукуяма обяви края на историята, защото демокрацията била победила в световен мащаб. Сигурно така са мислели и римляните в разцвета на империята си. Но после дошли варварите и им показали, че историята никак не е за подценяване. „Тежко на победените!", казал им назидателно галският вожд Брен. Някой ден и на Европа може да й кажат така. Фак-тът, че е „стара", не трябва да прави Европа слабоумна, старостта не е оправдание. Днес сме наясно, че приказките за последната и окончателна победа на доброто никак не са състоятелни. Човечеството няма да има последна победа, то ще има само последна загуба. Това, което се случва с напора на бежанците и с мащабите на терора, е повече от очаквано. Ако има изненадани, те са просто наивници или глупаци. Някой трябва да поеме отговорност за случващото се и това не са само радикалните ислямски терористи. Много е лесно да поканиш някого в дома си, човеците са сантиментални. Състраданието към нуждата е разбираемо, похвално е. Трудно е да изградиш и опазиш конвенциите на съвместния живот, за това са нужни повече неща. Протес-тантската етика, казва Макс Вебер, е създала духа на капитализма, а духът на капитализма и обществото на потреблението днес са основни дразнители. Мише-ни са на едно търсещо от-душници недоволство. Една друга „етика" се опитва да разруши сградата на критическата рационалност, като я замени с ирационалната ярост на фрустрацията и фанатизма. Европа има не само териториални граници, тя има културни граници, манталитетни граници... Личното ми мнение е, че те също трябва да бъдат охранявани, отстоявани. Защото те са онова, което наричаме „европейска идентичност". Когато някой разбира мултикултурализма като коктейл от невинна кръв, дали той може да бъде легитимен участник в либералния дебат за ценностите! Дали да не го поканим на масата, за да ни разясни възгледите си? Със сигурност ще го направи - с автомат „Калашников". Мега-структурите като Европа се атакуват със семпли идеи, с религиозен фанатизъм, с овехтели аргументи и със зверска жестокост. Трябва настоятелно да се питаме - коя е тази вяра, която превръща човека в звяр убиец, и каква е нейната легитимност? Каква е тази верска нетърпимост, която твърди, че величието е само едно, а всички останали вярващи в нещо друго човеци са нищожества! Затова трябва да бъдат заклани и масово разстреляни. Ордите на мрака, братчетата на Джон Джихадиста вече са в сърцето на Париж, на Брюксел, на Лондон... Може би са вече и в мъдрия и невинен град София. Европа трябва да се събуди от глобалната си дрямка, защото е на прага на битка с лишени от всякакви сантименти чудовища.