Харалан Александров: Очаквам граждански подем през 2016 г.

/КРОСС/ - Точно преди година прогнозирахте, че през 2015 г. ще спим на гол под. Така ли се оказа? И каква година изпращаме?

- За голия под не познах - спахме на черга, макар и тънка и взета назаем. За жалост, се оказах прав, че ще прекараме годината в тревожна дрямка - проспахме доста възможности да се променим и да се преборим за по-добро място в променящия се свят. Надявам се да посрещнем събитията през следващата година малко по-будни.

- България излезе стабилна и спокойна държава между „Шарли ебдо", „Батаклан" и борбата с безмилостните погроми на „Ислямска държава", гръцките избори, бежанската вълна, собствения си местен вот. За вярване ли е?

- Това наистина е забележително постижение, което сме склонни да отдаваме на късмета. Всъщност ние като общност имаме много силен рефлекс да оцеляваме при кризи, като се нагаждаме към външните промени и се стремим да избегнем или поне да отложим трудните избори. Тази култура на оцеляване осигурява някаква стабилност, макар и на цената на тежки компромиси и забавено развитие.

- Не губим ли, следвайки такава линия?
- В сравнение с други страни ние понесохме по-малко загуби - разминахме се с терористични атаки, бежанският натиск върху България беше по-слаб и макар че мнозина прогнозират навлизане в дългова спирала, финансовите проблеми на България не може и да се сравняват с кризата в Гърция. Засега изглежда, че тази линия на снишаване е печеливша - поддържаме относителна стабилност, макар и доста крехка.

- Застрашена ли е?
- Разбира се. България е в периферията на два задълбочаващи се конфликта - в Украйна и в Сирия. Ние исторически сме свързани с двете големи евразийски империи - Руската и Османската, чиито наследници - Русия на Путин и Турция на Ердоган - са въвлечени в тези конфликти и при това са в режим на имперска реставрация. Основният стабилизиращ фактор - ЕС, е в криза, засилват се центробежните тежнения, национализмите са във възход, терористичният тумор на глобалната цивилизация местастазира в сърцето на Европа. Всичко това, наред с неумелите опити на САЩ да опазят разпадащия се световен ред, поставя страната под разнопосочен натиск и я изправя пред потенциални рискове.

- Само външни ли са рисковете за стабилността?
- Не, разбира се. Яростната съпротива срещу промяната от страна на статуквото постоянно генерира политическа нестабилност - ярък пример е кризата около съдебната реформа, през която правителството току-що премина. А блокирането на реформите ерозира и без това ниското доверие в институциите на държавата и обезсилва политическото лидерство, превръщайки го в заложник на дълбоко окопали се корпоративни и институционални интереси.

- Не е ли обаче гаранция за стабилност липсата на реформи?
- Това е опасна заблуда - статуквото е отровният двойник на стабилността. Остава пътят на постепенните промени, който минава през тежки преговори и взаимни отстъпки и очертава тесен, но все пак отворен маршрут за необходимите промени - един вид „пътна карта" на реформите. Струва ми се, че точно това се стреми да постигне премиерът Борисов. Под кръстосан обстрел той се опитва да удържа баланса между различните гледни точки и дневни редове с надеждата, че ще се споразумеят и ще постигнат минимален консенсус как да продължат напред. Този еволюционен подход обаче има политическа цена - обикновено никой не е напълно щастлив с постигнатия компромис. Всеки е загубил по нещо и никой не е спечелил всичко. Политическите лидери рискуват да се окажат изоставени от своите привърженици, които се радикализират, тъй като не виждат желаните промени да се случват достатъчно бързо и убедително.

- Това ли се случва с лидерите на Реформаторския блок?
- Да, и по-специално с лидерите на ДСБ, които са в най-трудно положение, защото са се врекли да реформират съдебната система, а тъкмо там съпротивата е най-свирепа. Мисля, че заслужават повече разбиране и подкрепа. Добре, че патриархът Иван Костов призова да не ги съдим прекалено строго, защото те нямат полезен ход - дневният ред на реформата е в малцинство.

- Изненада ли ви кризата в ДПС и смяната на неговия лидер Лютви Местан?
- Изненада ме, може би защото бях свикнал да мисля за ДПС като за силно централизирана, сплотена и предсказуема структура, бастион на стабилността в политическа система. Ще трябва да се разделим с тази представа - кризата застигна и ДПС, последната партия на прехода, която досега оцеляваше без особени сътресения.

- Знак за какво дава разцеплението в ДПС?
- За криза на лидерството, което вече не успява да удържа в едно несъвместимите дневни редове - политически, идеологически, социални, корпоративни - чиито изразител се опитва да бъде ДПС.

- Коя е опората на управлението?
- Плаващото мнозинство в парламента, сплотено около лидерството на Борисов и дневния ред на гъвкава и компромисна стабилност, която той успява да наложи. При всичките си кусури правителството продължава да строи и да трансформира пейзажа на страната. И тук е парадоксът на развитието - колкото повече се модернизира и европеизира материалната инфраструктура, толково по-изостанала и ретроградна започва да изглежда институционалната инфраструктура на държавата и съответно да се засилва вътрешният натиск за реформи.

- Пенсионната и здравната реформи и тези в социалното дело, в МВР, работят ли за хората?
- Рано е да се каже. В здравеопазването поне се намери сърцат политик, който да започне дълго отлаганите реформи, да се нагърби с отговорността и да понесе атаките. В социалната сфера наблюдавам отблизо мащабната реформа в грижите за деца, известна като деинституционализация. Започна я първото правителство на ГЕРБ, продължи я това на Орешарски и служебните кабинети, и има шанс да бъде завършена успешно. Тази приемственост дава надежда, че администрацията ни все пак е в състояние да провежда дългосрочни политики.

- Икономисти твърдят, че кризата е зад гърба ни, че заетостта, доходите и потреблението растат. Защо тогава пак сме сред последните по щастие сред 151 страни в света?
- Защото плащаме твърде висока човешка цена за икономическото развитие - задълбочаващи се неравенства, тягостно усещане за несправедливост, живот в постоянен стрес и несигурност. Оказахме се неподготвени за свръхконкурентния глобален капитализъм, който ежедневно генерира непредсказуемост и изисква постоянна мобилизация.

- Социализмът ни е разглезил?
- Да. Социализмът беше една дълга ваканция от неумолимия ход на историята, тласкан от свирепата логика на капитализма. Тази ваканция прекарахме в пионерски лагер, в който налагаха строги наказания на непослушните, но хранеха редовно и изобилно. Няколко поколения живяха в съмнителния комфорт на този лагер, преди отново да бъдат захвърлени във вихъра на историята. Затова въпреки относителното замогване промените се преживяват като загуба.

- 700 хиляди у нас живеят в дълбока бедност. Тази ли беше цената?
- Това не е никаква цена, а истинска трагедия. България е царството на бедността, в което дори богатите не се чувстват достатъчно сполучили, и затова не умеят да бъдат щедри. Истински богатите хора по света търсят начин да намалят социалното страдание и да направят света по-добро място за всички, а не само за себе си - поредният впечатляващ пример за филантропия е Марк Зукърбърг. Ако нашият бизнес елит не осъзнае това, нищо добро не го чака.

- Какви нововремски митове обориха статуята на Самуил и гигантската опашка в центъра на София за книгата на Емил Конрад?
- Статуята на Самуил изразява фантазиите на българите за властта. Навъсен владетел хвърля страховити погледи с фосфоресциращи, вампирски очи в спускащия се мрак - каква по-хубава метафора за властта в България? Що се отнася до опашките пред книжарниците, те опровергават мита, че българите масово опростяват Истината е, че все повече хора четат, и то смислена литература, в усилие да разберат какво се случва с тях, с техния живот и тяхната страна. Наместо да се затрият за радост на простаците, образованите българи започват да осъзнават мисията си и да се консолидират за гражданско действие.

- Какво очаквате от следващата година?
- Очаквам този процес на преосмисляне на националната и социална идентичност да продължи и да прерасне в културен и граждански подем.

Мила Гешакова

„24 часа"