Булат Окуджава: А миналото все по-ясно, ясно, ясно…

/КРОСС/ На 9 май популярният руски бард Булат Окуджава щеше да навърши 90 години. Цял живот той е писал за войната - цели цикли от стихотворения, песни по-окуджавски не гръмки и изпълнени със смисъл, повестта „Бъди здрав, школяр!", разказите му... Той ни остави в наследство около двеста авторски и естрадни песни, написани върху собствените му стихове. Някак собственият му живот е формирал у учителя и слушателя образа на лиричния герой, с тези невероятно дълбоки по смисъл произведения - на обикновен млад човек, по собствено желание озовал се на фронта, на войника-доброволец, общия работник на войната. Нека си спомним за този герой.

„Довиждане, момчета!"

„Пишете писмата си сами, аз не мога да направя това", казвал комисарят Качаров във военкомата, който бе сломен от ината на Булат и неговите приятели, които не били дораснали все още до възрастта на новобранеца, но всеки ден настоявали да бъдат изпратени на фронта.
Завършвайки 9-ти клас през май 1941 година, Окуджава трескаво напирал да стигне до фронтовата линия. Напуснал училище, работил в завод като чирак на стругар, извършвал „ровировка" на дулата на огнехвъргачките. По този повод той споделял: «И до днес не знам какво е това „ровировка". Работехме тежка работа по 14-16 часа без прекъсване, ден след ден, нощ след нощ. Но постоянно ходехме при Качаров. Най-накрая той не издържа и ни даде повиквателни, които ние сами си написахме.»

Булат Окуджава в средата

Булат Окуджава за себе си

«...Роден съм през 1924 година на 9 май, на улица Арбат в дома на Грауерман. Първият наш апартамент бе на номер 43, на четвъртия етаж. По комуналните мащаби - апартамент със средни размери с петима съседи. Преди нас тук е живял фабрикантът - непман Каневский. След времената НЕП-а е бил директор на собствената си фабрика, а след това е емигрирал във Франция заедно със семейството си.
Моят баща беше изпратен от Грузия да се учи в комунистическата академия. Предоставиха му на Арбат две малки стаички в същата тази комуналка. След моето раждане обаче, баща ми се върна в Грузия и продължи да работи като комисар в грузинска дивизия. А мама работеше в апарата на градския комитет на партията в Москва.
Когато трябваше да постъпя в първи клас ме изпратиха в Тбилиси. Това беше странен първи клас с изпити по руски език. За Пушкин не бяхме и чували, той не съществуваше, Лермонтов не съществуваше, Толстой също. Те бяха помещици.
Баща ми вече беше секретар на Тбилиския градски комитет на партията. Той имаше сериозни разногласия с Берия. Стигна се дотам, че баща ми замина за Крим при Серго Орджоникидзе и го помоли да го изпрати на работа в Русия, защото му е невъзможно да работи в Грузия. И Серго реши да го изпрати на Урал като пратеник на ЦК на строящия се там вагоностроителен завод. През 1932 година баща ми замина за Урал - там все още беше дива тайга и няколко бараки. Ние с мама също заминахме и живяхме там до ареста му през февруари 1937 година.
Ние с мама се върнахме в Москва, пак в същите две стаички. Разбира се, майка ми веднага беше изключена от партията и си намери работа като касиерка. В свободното си време търсеше начини да се срещне с Берия. Това търсене на връзка с Берия продължи до нейния арест през една тъмна нощ. Аз и роденият ми през 1934 година брат останахме само с баба си. Живеехме зле, гладувахме и аз се учех лошо.»

Чувствахте ли се син на врагове на народа?

«Постоянно изпитвах върху себе си това, но смятах, че е грешка. Аз бях „правилно" политически ориентирано дете. Знаех, че родителите ми са истински комунисти и че е станала грешка, а когато тази грешка стигне до Сталин, той всичко ще оправи. Семейство Окуджава пострада от терора през 30-те години. Но въпреки това, у детето и след това у юношата Булат се раждат жаждата за добро и надеждата. Тава е била Божията милост, разбира се, незабележима и неосъзната. Бог действа в света и във всеки човек, когато е посеял у него жаждата за добро и състрадание.»
С какви средства живеехте?
«В края на 1940 година леля ми реши да ме прибере, защото аз бях почти пропаднал, не исках да уча, не исках да работя. Пристигнах в Тбилиси малко преди началото на войната. Веднага след 22 юни започнах да бомбардирам военкомата. С приятелите ми искахме да ни вземат в армията. Ухажвахме някой си капитан Качаров. Той отначало ни гонеше, но после свикна и за да се отърве от нас ни възложи да разнасяме повиквателните. Обикаляхме града, понякога ни биеха, с тези повиквателни носехме мъка по къщите на хората.»

Булат Окуджава с майка си

Трудно е да се пише за песенното творчество на Булат Шалвович Окуджава. Той всичко сам е написал. За неговото творчество не са нужни тълкуватели, преводачи, критици. Никога не е казвал клишето - «...в това произведение съм искал да изобразя...». Каквото е искал - той е изобразил. Каквото е възнамерявал да каже, го е казал. Неговите концерти завършваха с бурни аплодисменти, той беше нужен на хората и хората му бяха нужни. Там, на тези негови концерти възникваше онова единство между поета и аудиторията, която знаеше наизуст всичките му песни и му поръчваше да изпее тази или онази песен. Окуджава никога не пишеше за елита. Той пишеше сантиментални стихове, напомняйки на слушателите, «представете си колко много доброта в мълчанието има»...

Той обичаше да се иронизира и никога не се сърдеше, когато някой от приятелите му го иронизираше. Самоиронията му никога не замлъкна. Спомняйки сам себе си, към края на 1950-те той написал: „Ах, война, какво си направила, подла си. Станали са тихи дворовете ни, а момчетата главите си надигнали..." А момчетата, надигнали глави, започнали бързо да си отиват от този живот. Не успял още да свикне с миризмата на барута в дивизионното, редиците започнали да редеят: от 13 приятели на Булат, в първите месеци на войната загинали първите четирима, така до края на войната оцелели само Булат и негов приятел Сергей. Самата песен за войната разделяща хората „Довиждане, момчета!", я сполетя нелека съдба. Когато през 1961 година художественият съвет във Всесъюзната студия за грамофонни плочи започнала записите на песните на Окуджава: „Песничка за веселия барабанист" „Комсомолската богиня" и „Песничката за Ленка Корольова", чийто запис бе одобрен единодушно, комисията начело с поета Щипачов отхвърлила песента „Довиждане, момчета!". Вероятно причината за това са били думите в песента: „Нека дрънкат, че нямаме вяра във нищо, че отиваме да воюваме на сляпо..."

Фазил Искандер за Булат Окуджава:

„Окуджава беше наш утешител. Преди Булат Окуджава с усилията на нашето официално изкуство частният живот на човека се разглеждаше като нещо дребно и даже доста неприлично. И изведнъж дойде един обикновен човек, който със своите песни доказа, че всичко това, за което хората си говорят в кухните, в тесен кръг или си мислят в безсънните нощи е наистина най-важното. На неговите песни е присъща такава истинска лирическа интимност, че даже когато той ги изпълнява в препълнена зала ти се струва, че пее единствено и само за теб.
Достоевски някъде е казал, че човек винаги трябва да има дом, където да може да се прибере. В най-безнадеждните времена такъв дом за нас бяха песните на Булат. Тъгата в изкуството, която разбира и отразява нашата жизнена тъга, е ободряваща тъга. В този смисъл Булат Окуджава е нашият велик общонароден утешител. Крайната цел на всяко изкуство е утехата."
Първите дни на войната Окуджава са описани в «Бъди здрав, Школяр!». Там той разказва, как от недоспиване и глад в главата на новобранеца цари пълен хаос: еднообразно военно ежедневие, интерес към свързочницата, огорчение от изгубената лъжица и досада от това, че още не воювал, а вече си ранен. Редникът Окуджава, както и неговият лиричен герой, дори не разбрали, как това се е случило: - Добре че в крака, а не в главата с «Рама», казал му новобранецът Коля. Със същата тази «Рама», с която немският пилот-разузнавач кръжал и стрелял за развлечение над позициите на войничетата, Окуджава е бил ранен, а с това и спасен. За това Булат разказал на сина си в «Разговор със сина»:
"Когда на земле бушевала война
и были убийства в цене,
он раной одной откупился сполна
от смерти на этой войне."

Булат Окуджава е въплъщение на скъпите на целия свят демократични и интернационални традиции на руската интелигенция. Знаменателно е, че през 1993 година в Швеция на тържествената церемония по връчването на Нобеловите награди, от Русия са поканени само Дмитрий Лихачов и Булат Окуджава.

«Молитва»

Интересна е историята с покръстването на Булат Окуджава. Преди много години съпругата му - Олга посещавала Псково-Печорския манастир при отец Йоан (Крестянкин). В разговор с йеромонаха тя обсъдила темата за равнодушието на Булат Шалвович към въпросите на вярата, той не бил кръстен и изобщо не смятал да се го прави. Всичко това силно тревожело дълбоко вярващата Олга. В отговор на нейните притеснения отец Йоан спокойно отбелязал: «Не се вълнувай, ти самата ще го покръстиш». Олга се учудила: как така тя - обикновен човек, при това жена ще кръщава съпруга си! «Точно така ти ще го кръстиш!» - загадъчно отговорил отецът. Олга едва успяла да попита от вълнение: «А с какво име ще го кръстя? Все пак Булат е неправославно име?» А отец Йоан казал: «Ще го кръстиш като мен - Иван» - и бързо се отдалечил по своите си дела.

Този странен разговор Олга си спомнила след много години в Париж - и даже не в дните, когато съпругът и умирал, а едва след смъртта му. Вълненията и скръбта, свързани с кончината на Окуджава не й позволили да си спомни за този разговор. Чак после, когато се успокоила и подредила мислите си, се поразила колко прозорлив е бил отец Йоан.

А ето какво се случило: на смъртния си одър Булат Шалвович споделил пред жена си желанието си да бъде кръстен. Окуджава вече бил съвсем зле и да се вика свещеник е било твърде късно. Олга знаела, че в подобни особени случаи църквата признава тайнството кръщение за действително, даже когато е извършено от мирянин или жена мирянка - главното е да е налице искрена и гореща Вяра. Именно такава е била ситуацията в Париж. В отговор на въпроса на жена си, какво име избира при кръщението, Булат Шалвович тихо прошепнал: «Иван!»...

Със съпругата си Олга