Ириней Константинов: Опитвам се на добро да уча сърцето

/КРОСС/ В Международния ден на театъра - Ириней Константинов, директор на Театър „София"

„Аз и сега съм въпреки. Сутрин, когато ходя в гората да си тичам, се срещам с Лили Димкова /художничка, дъщеря на народния лечител Петър Димков - б.а./, която живее до нас и която винаги казва: премини днес през деня, премини деня с усмивка, дай добрата енергия от себе си. На един човек да се усмихнеш, на един човек да стане приятно, изненадан от това, на един човек да направи впечатление - свършил си работата си за деня. Това е достатъчно. И затова казвам, въпреки всичко това, което става, въпреки цялата тази агресия, лоша енергия и прочие, човек трябва да остане, да не се втурва в тази посока, да бъде искрен спрямо себе си. Когато бъде искрен спрямо себе си, е искрен и спрямо хората насреща", казва актьорът Ириней Константинов, директор на Театър „София".

„Тоест да не звучи много романтично. Ако Далчев в едно стихотворение казва: „Седя и непрестанно уча на зло беззлобното сърце", за да може да се оцелее. Както казва „горко на мекия днеска" - удивително стихотворение, този човек, когото обожавам като поет и като човек, и характер и начин на мислене, мъдрец, за да стигне до това, значи кой знае какво му е било на душата. Аз се опитвам обратното - опитвам се да мога на добро да уча сърцето", продължава Ириней.

Преди дни той навърши 65 години. Това не е възраст, която за един мъж е старост, според НОИ /става дума не за библейския Ной, а за Националния осигурителен институт/, особено когато се занимава с това, което обича. Но все пак е възраст, в която човек си прави равносметка за оставащото му време. Самият Ириней не си поставя някакви специални цели. „Ако човек почне да си поставя задачи в перспектива, времето те пресира. Ти не си сигурен, че ще успееш да ги направиш. И струва ми се, че човек трябва да си има някакво кредо, с което да минава през живота, но всяко едно нещо, което се появява, което е важно, според човека от позицията на възрастта, опита и годините, трябва да се опита да го направи. Всяка една допълнителна изненада е допълнение към несвършеното в живота. Ако се върна пак по пътя, пак ще свърша същото. Не мога да наваксвам", казва актьорът.

Опитва се да се самодисциплинира и по нов начин да препрочете, това което вече е чел. Лятото се занимавал с Фелини, препрочел книгата и гледал всичките му филми с това, което описва. Сега препрочита готическите романи. Трябвало му нещо за Франкенщайн и се върнал към тях. Маркес препрочел по същия начин и особено последната му книга „За любовта и други демони".

„Нямам несбъдната мечта да изиграя това или онова. Само преценявам дали има смисъл да се захващам за роля - с какво ще ме обогати, изненада, с какво аз ще изненадам себе си и публиката. Така залудо да се работи няма смисъл.

Може би прецизността е запазената марка

за една определена възраст. Прецизността, може би при мен. При други може да е друго. После, хванал съм се с тази работа, която ми става все по- натоварена и интересна. Не е нещо, което е като запазена стъпка в танца - две напред и две назад. Всеки ден, месец, всяко заглавие носи изненади, всеки сезон. Всяка проява навън във времето носи изненади. Това те кара бързо да реагираш. Вече взаимоотношенията са много по-различни. Това честната дума все повече нищо не значи. Във всеки момент този, с който си се уговорил може да каже - довиждане, аз имам друг ангажимент, по-интересен, не мога да се справя или разбалансиран съм... Всяко такова нещо може да бъде изненада", казва Ириней Константинов за своята административна работа.

„Но удоволствието да си адекватен, да си подредиш работата за една година напред, една година е много. Опитвам се на половин година да го правя. До Коледа и след Коледа. Опитвам се да не вземам неща на парче. Всичко това страшно ме ангажира и ме радва. Опитвам се да си представям как хората ще бъдат ангажирани вътре, как бих помогнал за тяхното развитие. Защото не е въпросът само да получават заплата. Работата е не само да получават удоволствие, но и с всяка роля да се качват с една стъпка по-нагоре. Е това ми е всекидневието", казва директорът на Театър „София". Това му е пета година на този пост. Той е самокритичен към себе си, но е и доволен. Не съжалява за нищо, отчита глупостите, които е направил, гледа да не ги повтаря. Радва се, че театърът има успехи, в салона има публика. Какво по-хубаво от това, пита Ириней Константинов.

Иначе, според него, обществото все повече се разпада. Думите стават все по-брутални.

Хората си удрят шамари с думите,

твърди актьорът. „Много е страшно това. Това го виждам всекидневно. Навсякъде. Опитвам се да разбирам хората, опитвам се да влизам в положението им, опитвам се да си анализирам защо става така. Опитвам се да вляза в нервите им, които изразходват за едно или друго нещо. Но нямам отговор. Като катализация някаква става, все по - брутално. Нямаме уважението си, нямаме уважението към хората", казва той. Ето как актьорът гледа на нашия преход към демокрация, активен участник на който беше и винаги е бил с надеждите си и оказва се с илюзиите. „Аз имах големи надежди, защото това беше нещо много чакано вътрешно. Това беше подготвено от моите родители, от моето семейство. Беше подготвено от 50-те години, когато пред едно радио се слушаше „Свободна Европа" от роднини и баща ми. И се казваше - свърши се, отиват си. Това беше 50-те години, аз съм бил много малък. Но помня как бяха облегнати и слушаха, и си казваха - има надежда. И сега пак така ще седим и ще чакаме и все повече се отдалечаваме", казва с горчивина Ириней.

Дали обаче театърът е спасение? „Тези, които работят вътре в театъра може да ги спаси. Ако работят истински, ако са откровени, ако са адекватни, ако са почтени към работата си, отнася ги, по-силна е работата, когато е интересна, когато навлезеш в нея, както трябва, неминуемо те отнася в друга посока. И те увлича и забравяш. И някак си това е остров на спасението. Защото всичко това, което ти се случва навън, ти гледаш да го изтласкаш от съзнанието си на заден план, за да си вървиш към това, което ти е любопитно, да видиш него как да го съградиш, него как да го извисиш, него как да го издигнеш. Ако това истински го предадеш на хората в залата по някакъв начин и за тях е някакво спасение, може би временно, може би в рамките на този час и половина - два часа, защото отдавна липсва катарзисът до в къщи да преживяваш това, което се е случила на сцената, няма защо да се заблуждаваме. Но поне за момента можеш да накараш хората да се замислят. Можеш емоционално да ги привлечеш към каузата. Разбира се и това става все по-трудно, защото все по-силна доминанта е, както имаше векът на любовта,

сега е векът на забавленията.

Всеки пита комедия ли е, колко е дълго, ще се смея ли. Това е най-лесното приобщаване през рампата на сцената между артисти и зала. Но то е толкова мимолетно, то е като дима, който се пуска на сцената като ефект, изчезва и край.  Доставя ти някакво удоволствие и после го няма", твърди Ириней.

Усещането му е, че има раздвижване в театъра. Би искал истинските представления да се оценяват. Някои от тях са подминавани. И всички не може да са оценени. Но нека поне да се случва да се отбелязват и други, че са направили добри представления, извън прожекторите за награждаване. Че са имали добри представления, че са се преборили по някакъв начин с пошлото. Те трябва да се поощрят, да се видят, твърди директорът на театър „София". И не случайно точно в неговия театър има много гостуващи спектакли от провинцията, не само по време на Софийския театрален салон, предхождащ връчването на наградите „Икар" на Съюза на артистите в България. Има смисъл от подобни гастроли, от срещи с публиката, твърди той. Ириней Константинов е много доволен от контакта си със Столична община. Може да прави всичко, което е намислил и е подкрепян във всичко. Театърът има постоянен бюджет, а приходите от билетите и други дейности - до 80% получават като допълнително материално стимулиране. Ако искаш да си обогатиш бюджета търсиш спонсори и приятелства. Не само в пари, но и с дрехи или друго нещо, споделя директорът.

Много иска да обърне в движение репертоара на театъра,

да го направи политически адекватен

на това, което става навън. И да присъства Бертолт Брехт. Не случайно поставят „Еснафска сватба" - „Сватбата на дребния буржоа". Режисьор е Петринел Гочев. В тази посока е и „Госпожа Министершата" по Нушич с режисьор Недялко Делчев, спектакъл, който се играе. Следващото театрално събитие е „Антигона" на Жан Ануи с режисьор Иван Добчев. С „Антигона" Празниците на изкуствата „Аполония" ще честват 30-годишнината си на 28 и 29 август в Созопол. Иначе ще има вечер на Берлин посветена на Бертолт Брехт в Театър „София", четири дни след премиерата на спектакъла на Петринел Гочев на 15 май. Ще има изложба - инсталация, филми, Константнин Илиев и Иван Добчев ще говорят. Според Константинов, Брехт е бил заобикалян през годините, сега има възможност да се направи. Той говори за неща, които кипят в социума. Социален е и въпреки, че е в известна степен плакатен, той се обръща към теб и дава възможност да изкоментираш срастването на мафията с властта, което ни заобикаля и днес. Това е написано с учудващо чувство за хумор за германец, казва Ириней. А констатацията му е, че човек не се учи от глупостите. Времето, според него е кръг, не е спирала, витрувианският човек е в кръг, може би затворен - началото и краят са в една точка и винаги се връщаме на изходна позиция. Тъжна констатация в Международния ден на театъра на 27 март, но поне наградите „Икар" ще отговорят на въпроса „#КОЙ" е в театъра, за разлика от скритите и премълчани отговори в обществото и политиката.

Източник: ВЪПРЕКИ.COM