Един петел коалиция не прави

/КРОСС/ Нито министрите се държат като коалиция, нито реформаторите като блок. И на двете места положението е като в текезесе. Първо имаме едно малко ТКЗС, в което няма председател, но пък има много бригадири и още повече звеноводи, всеки от които иска да добива колкото може повече от своята леха, но пет пари не дава за общата нива. Това малко ТКЗС (наречено Реформаторски блок) е кооперирано с едно много голямо ТКЗС (ГЕРБ), то пък - обратно, има си председател, който много внимателно следи кой колко отмъква от общата нива, така че да има за всички по малко, но за никого толкова много, че да си заделя парцели от нея.

Сега малкото ТКЗС е разбунено от лошото отношение на председателя на голямото ТКЗС към едни от петлите в малкото стопанство. „И без петел ще съмне!" - каза Бойко Борисов. Без кой петел, това е въпросът. Ами май без министър Христо Иванов. Не, бе, не, Радан Кънев имаше предвид. И пак гадаене: Христо Иванов ли, Радан ли, да не би пък да е говорел за образователния министър, щото, нали, и той е заподозрян в неправилни кукуригания...

А ставаше дума за съдебната реформа. За идеята да се променят нещата в правораздаването, за да изпита обществото чувство за справедливост. Но ние обикновено не говорим за идеи, говорим за личности. По-точно: против личности. Коалициите и блоковете се правят заради идея. Ние се обединяваме около личности. Проблемът е, че колкото сме уникални поотделно, толкова уникална лоша комбинация сме заедно.

Защо сме съчетаеми максимум до двама, третият е съмнителният, потенциалният предател. На третото число българите се разпадаме на части. Тримата братя никога няма да се спогодят, да се организират да отидат заедно до дървото, да убият със съвместни усилия триглавия змей, след което да си поделят златната ябълка. Ако бяха двама братя, може би щяха. Но трима ли са - никога! Ще се бият поединично и спечелилият ще е един. След това другият ще го прецака, ще му отнеме плячката и после ще трепери в очакване да бъде прецакан от третия. Българите сме прекрасни в хомеопатична доза - един, максимум двама. Ако бяхме подправка, щяхме да сме шафран (или куркума) и на опаковката ни щеше да пише, че трябва да бъдем употребявани на върха на ножа.

Поотделно много знаем, но заедно малко можем. Приличаме на мощна и умна машина, която може да свърши много работа, но е изключена от контакта и няма как да се задвижи. Нещо ни пречи, нещо не е наред. Има някакви наши особености, които правят живота ни по-труден, отколкото сушата и кишата, международното положение и световната криза - даваме ли си сметка кои са, какви са, защо са?

Ние сме хора на крайностите, не на нюансите. Родени сме силно да любим и мразим. И понеже доказваме подкрепата си за каузи и хора не толкова с дела, колкото с думи, шумотевицата от крайни думи е тъй силна, че можеш да я надвикаш само с още по-крайни. В последна сметка стигнахме дотам, че между всеки двама души в политиката са се натрупали барикади от думи, които вече не са лесни за прескачане. Като се прибави фактът, че честолюбието ни също не признава нюансите, а само крайностите, сдружаването става още по-трудно. То предполага среща по средата, до която страните да извървят пътя си от точката на своята крайност. Но ние не се отказваме лесно от своите крайности, защото те са нашият начин да се отличим, да бъдем забелязани, да изглеждаме принципни и да бъдем чути в шарения и креслив живот, който водим. Нюансите са за дъждовно-мъгливите територии на континента, на нашия полуостров животът се повдига на пръсти и се изказва в горно „до".

Ние обичаме страната си, държавата обаче не е наша. Тя е била най-често чужда, а в чужда и враждебна държава се оцелява самотно. Свиваш се на кълбо и подготвяш бодлите за нападение. Ние сме абразивни личности, търкаме се до ожулване, до рана, до белег, до осакатяване. Така се оцелява в територия, която е твоя, но се намира в държава, която не е твоя. Между страната и държавата - огромна пропаст. Страната трябва да се обича, държавата трябва да се надхитри, заобиколи, прецака. Колкото сме свързани със страната, толкова не сме с държавата. Защо да мислим, че ако държавата е добре и ние ще сме добре, след като държавата никога не е мислила, че ако ние сме добре, значи и тя ще е добре. Нашите институции, които съществуват, за да работят за нас, нито са наши, нито работят за нас.

В такава държава върховната цел не е общият напредък, надграждането, солидарното благосъстояние. А оцеляването. Сътрудничеството за постигането на тази цел се простира най-много до рамките на семейството. Пълната липса на доверие към институциите е заместена с предполагаемо доверие по кръв. „Ние" тук е равнозначно на „нашите хора". Авторитетът не се търси в институцията, в принципа, в закона, а в старшината на кръга от наши хора. В семейството - бащата, дядото. В по-големите групи някой, който може да бъде назован като тях - Тато, Командира, Царя, Бате Бойко.

Ние не търсим разрешаването на своите проблеми в бъдещето, ние ровим за аргументи един срещу друг в миналото. Миналото ни разделя, бъдещето няма как да ни обедини, защото не ни е важно - ние не правим планове как да градим, а как да разпределим. Когато нагласата на едно общество не е да произвежда и натрупва, а да преразпределя вече наличното, плячката, то нормалното е на водаческите места в групите за оцеляване да са силни хора. Нашите срещу вашите.

В навечерието на приемането на България в Европейския съюз беше проведена анкета, в която един от въпросите трябваше да установи каква част от населението вярва, че е възможно и двете страни да печелят при конфликт, сделка или каквото и да било друго положение, в което има две страни на противоположни мнения. Установи се, че 93 процента от анкетираните НЕ вярват, че формулата „аз печеля - ти печелиш" е възможна. Печелят или нашите, или вашите. Ако се съди по жегата в отношенията, този процент се е увеличил.

Общата цел на българските коалиции винаги е била само тази - да бъде регулирано преразпределянето. В българския си вариант думата коалиция означава: компромисно партниране за постигане на практикуването на властта. При такава представа за коалиция, за блок не е странно, че е позволено смесването на бизнеса с приятелството, замазването на неприятни истини, снизходителност към нашите хора, един аршин за нашите - друг за вашите, имитация на правораздаване и всички останали шуробаджанашки подробности. Истинските коалиции са съчетание от индивидуалности, текезесето е сбор от индивидуалисти. По-старите читатели помнят какво му беше единственото хубаво на текезесето - в него хората се препитаваха не от 80-те стотинки трудоден, а от това, което са успели да откраднат.

Веселина Седларска

„Редута"