А. Финкелкрот: Трябва да попречим на разрушаването на Франция

„Поколението „Батаклан" смяташе, че живее в световен мащаб. За него нацията беше отживелица. Сърфиращо в интернет, хранещо се на световната маса, с приятели, партньори, клиенти отвсякъде, неговите членове презираха границите и се опияняваха, че принадлежат към първото световно гражданско общество. Онези, които днес ги оплакват, се пробуждат от тази илюзия. Жителите на планетата брутално слизат на земята. Още повече че „Аз съм Шарли" от 11 януари, „Аз съм на терасата" след 13 ноември обявяват, че мишената бе една цивилизация: градската цивилизация на кафенетата и на смесицата", коментира френският философ Ален Финкелкрот, година след атентатите срещу „Шарли Ебдо" и близо два месеца след атентатите в Париж.

- В навечерието сме на годишнината от клането в „Шарли Ебдо". Година по-късно, вие все още ли сте Шарли?

- Както всички демонстранти от 11 януари 2015 г., аз бях Шарли, бях евреин, бях полицай, бях републиката. С този лозунг ние погребахме духа на 68-ма, на който „Шарли Ебдо" беше един от последните символи. Поради липсата на реален враг децата и внуците на 68-ма жизнерадостно удряха полицаи, критикуваха системата, изобличаваха репресията във всичките й форми, прославяха индивида срещу властта. Атентатите през януари затвориха омагьосаното отклонение на постисторията. Главата приключи: изправена пред страшен враг, републиката отново се превърна в нещо общо, а Франция - в любима родина.
Но докато народът масово излизаше на улицата, жителите на онова, което новоговорът нарича без да се мръщи, „народните квартали", си останаха у дома. За тях и дума не може да става да издигнат молива на свободата на изразяване и да кажат „Аз съм Шарли". Всъщност Шарли беше обидил Пророка. Разбира се, наказанието беше сурово, но журналистите и карикатуристите, екзекутирани от братята Куаши, са си го търсели, защото бяха богохулствали, а богохулството е престъпление. Това е големият парадокс от 11 януари. Този вълнуващ момент на националното единство разкри плашещата реалност на френското разцепление.

- След атентатите през ноември част от политическия елит си присвои символите на нацията под влиянието на президента на републиката и на министър-председателя. Дали най-накрая елитът отиде на среща с историята?
- Присвояването на националните символи е явление, което надхвърля политическата класа. Вече бе казано и биографичните бележки, публикувани в няколко вестника, го потвърждават - голямата част от жертвите на атентатите от 13 ноември бяха граждани на „боболенд" (бохемската буржоазия - бел. пр.). Ултрасвързаното поколение „Батаклан" смяташе, че живее в световен мащаб. За него нацията беше отживелица. Сърфиращо в интернет, хранещо се на световната маса, с приятели, партньори, клиенти отвсякъде, неговите членове презираха границите и се опияняваха, че принадлежат към първото световно гражданско общество. Онези, които днес ги оплакват, се пробуждат от тази илюзия. Жителите на планетата брутално слизат на земята. Още повече че „Аз съм Шарли" от 11 януари, „Аз съм на терасата" след 13 ноември обявяват, че мишената бе една цивилизация: градската цивилизация на кафенетата и на смесицата.
Изведнъж те се чувстват наследници на тази особена цивилизация, вписана в географията и в историята, което ги помирява с трицветното знаме и националния химн. Тази „Марсилеза", чиито кървави слова те бичуваха довчера, вече им се струва напълно подходяща за нашата ситуация. Защото не става дума да тръгнат с песен на уста да завладяват света, не става дума за мощ, нито дори за величие, става дума да се защитим от свирепите войници, които идват, за да избиват нашите жени и деца. „Можем да обичаме Франция заради славата, която, изглежда, й гарантира едно простиращо се във времето и пространството съществуване, или можем да я обичаме като нещо земно, което може да бъде разрушено и чиято цена е още по-голяма", пише Симон Вейл във „Вкореняването". На дневен ред са този втори патриотизъм, тази самота и тревога.

- Свикнахме да живеем с военни пред синагогите или на входа на църквите. Французи стреляха срещу французи. Заплашва ли ни гражданска война?
- Джихадистите искат тази гражданска война и те не са единствените. Текстовете на някои рапъри изрично подканят към нея. Например Салиф: „Поатие гори и този път не заради Шарл Мартел. Елиминираме ви, защото е твърде късно. Франция експлодира, надявам се, че схвана идеята". Министер Амер: „Бих искал да видя Панама да гори с напалм също като Виетнам... Имам желание да извадя нож срещу белите лица". Мосю Ер.: „Франция е кучка, не забравяй да я чукаш до изтощение, като мръсница трябва да я третираш, човече!"...
Тази крещяща франкофобия не трябва да се възприема повърхностно. Както каза Жорж Бенсусан, тя превръща загубените територии на републиката в загубени територии на нацията. За да предотврати гражданската война, държавата трябва да отвоюва тези територии.

- Какво мислите за отнемането на гражданство на французите с двойно гражданство, признати за виновни от правосъдието за терористични актове?
- Тези, които са скандализирани от проекта за отнемане на гражданство на лица с двойно гражданство, родени на френска територия, припомнят основния републикански принцип за правото на земя. Те забравят, че Jus solia е въведен във Франция не поради принципни съображения, а за да се отговори на изискванията на военната повинност. Срещу Франсоа Дени Тронше, който твърдеше, че „не можем да дадем на синовете на чужденци характер на французи, ако те не го приемат", Бонапарт смяташе, че въпросът трябва да се разглежда „по отношение на интереса на Франция". Той предлагаше да се обяви, че „всяко лице, родено във Франция, е французин", защото се нуждаеше от пушечно месо.
Нашите възмутени забравят също големия френско-германски спор за съдбата на Елзас и Лотарингия след войната от 1870 г. Тогава се противопоставиха една срещу друга две концепции за нацията: етническата концепция, защитавана от Щраус и Момзен, и политическата концепция за нацията, защитавана от Ренан и Фюстел дьо Куланж. „Нацията предполага минало, казваше Ренан, но тя се резюмира в настоящето в един осезаем факт, изразеното желание да продължи съвместния живот". В същия дух Фюстел дьо Куланж отговаряше на Момзен: „Страсбург не е наш, той е с нас... Хората усещат със сърцето си, че са един народ, когато имат общност от интереси, чувства, спомени и надежди, ето какво всъщност е родината".
Днес има французи, които отговарят на това „желание да живеят заедно и да се отстоява общото наследство" с точно обратния стремеж. Те не избират нацията, те искат нейната смърт и за да постигнат тази цел, те избират джихад. Трябва да вземем под внимание този ангажимент.

- Този въпрос разделя левицата. Отнемането на гражданство поставя ли под въпрос правото на земя?
- Расистът казва, че чужденците, които искат да станат французи, не могат да бъдат такива, докато обратното, републиканецът отчита делата на всеки един, защото се отнася към хората като към отговорни индивиди. Расистът удавя волята в съдбата, републиканецът утвърждава предимството на волята над расовия детерминизъм и всяка друга форма на автоматизъм. Расистът стигматизира нежеланите, републиканецът санкционира нежелаещите.
В момента, в който Франция се превръща отново в споделено преживяване, някои биха искали в името на равенството на всички граждани тя да бъде просто гумен печат, чисто административна реалност. В момента, в който врагът се разкрива, се появяват изявления и петиции, изобличаващи като расистка мярка юридическото различаване на приятеля и на врага. Все пак има една добра новина: общественото мнение отказва да бъде въвлечено в този делириум. Протестиращите се прикриват с морала, но техният морал се сблъсква със здравия разум и дори с благоприличието. Голямата буря, която отприщиха, духа много силно, но в чаша вода.

- По време на предизборната кампания Националният фронт отново стана основният враг и се появиха антифашистки лозунги. Уместни ли са аналогиите с `30-те години на ХХ век и Втората световна война?
- Ден след регионалните избори се говореше за кафява вълна и „бдителните" автори на уводни статии за пореден път прикриха смущаващата новост на нашата ситуация с големия стереотип за завръщането на `30-те години. Но избирателите на Националния фронт не искат Франция да бъде запазена за „французите по потекло". Те отказват да се примирят с това тя да стане факултативна, малцинство вътре в собствените си граници. Това, което ги тревожи, е евентуалното умножаване на френските Моленбек.
Не мога да ги виня, но не мога и да не гледам със страх на идването на власт на една партия, която на всички проблеми и политически дилеми отговаря злобно „трябва само" и се отдава на култ към бруталната сила, както показва възхищението на нейните лидери към Владимир Путин и дори към Башар ал Асад. Този сценарий ще може да бъде избегнат само ако другите политически партии престанат глупаво да подкрепят идването на постнационално общество и най-сетне осъзнаят, че ако парафразираме Камю, задачата на нашите поколения не е да направят отново Франция, а да попречат Франция да се разруши.

Превод от френски: Галя Дачкова/ „Гласове"