Кеворкян: Бъдете щастливи, ликвидатори - Господ да ви прости!

Когато Бойко се съешваше с „десните" /2014/ , нещата изглеждаха така: те се правеха, че са живи, а той се правеше, че им вярва. 

Беше абсурдно към онзи момент някой дори да си фантазира, че „десните" ще се доберат до Кокала/Властта.
И в политиката късметът понякога играе някаква роля, но в случая това изглеждаше малко вероятно. 
А „десните" - при всичките им левашки номера от 2001 година насам, взеха, че направо удариха джакпота.

Сякаш с пълна сила, макар и с известно закъснение, се прояви провидчеството на едно от най-остроумните изобщо предизборни послания, което се приписва на поета Минчо Минчев /"Зора"/: „Гласуваш за Бойко, получаваш Костов" - или поне хора от неговото котило.

***

Току-що състоялите се избори - извън всички останали мътни последици от тях - церемониално разлепиха и некролога на „дясното".

***

Бойко коварно насочи представителите на „дясното" към капаните на най-тежките ресори на властта - а ония балами охотно влязоха в тях, въпреки че не бяха подготвени за нищо сериозно.
Някои бяха и направо шантави.

***

Дали Бойко съзнателно не ги превърна в гръмоотводи, които да отвеждат обществения гняв далеч от него? 
Това трудно може да се прецени. 
Но е ясно друго: със сигурност той е разбирал, че властта бързо ще невротизира тия хора, непосилната ѝ тежест ще извади на показ цялата им кухост, а и ще ги тика към жестоки противоборства. 
Така и се случи.

***

Тъй нареченият „Реформаторски блок" ще бъде запомнен с панаирджийските изпълнения на лидерите му, с просташките им междуличностни нападки. 
Дори за дивата българска политика бе прекалено, партия да напуска „Блока", но да запазва своя министър във властта. 
Тия хора се държаха като дрогирани, ни по-малко. 
И всичко това ставаше все за сметка на „дясното" - колкото и фантомно да бе станало то, хората обаче все още помнеха силните му години, или поне времената на надежди. 
А тия съсипаха всичко.

***

Те не си даваха сметка, че заради собствената си маломерност дори унижаваха спомените на „десните" избиратели. 
Те изглеждаха като нищожества в сравнение с първосъздателите на СДС, като някакви кутрета, които се мотат в крачолите на късния Костов. 
Но и когато той се оттегли, те пак изглеждаха така - и трудно криеха радостта си, че вече не са под неговата сянка. 
Само дето не схващаха, че самите те са хора, които дори не хвърлят сянка.

***

А си бяха невъзможни типове. 
Костов нарече Кунева „кукувица", която снася в червен полог. Ами другите - те пък мътеха в миризливия полог на собствените си интереси, безразлични към всякакви идеи.

***

Бойко прие в правителството си хора, които по-рано невъздържано го бяха ругали и унижавали. 
Сетне ги натовари с непосилни за тях отговорности - и ги провали със садистична наслада. 
Превърна в посмешище недоразумението Христо Иванов, накара го да му целува за известно време подметките, дори го защитаваше, когато всички се бяха настроили срещу въпросния смотаняк. 
Защитаваше докрай и истеричния Москов, дори за Танев говореше умилително, за Ненчев пък се правеше на разсеян - макар че му бяха ясни всичките му дивотии и далавери.

Красив замисъл с още по-красив залез: навря случайниците във властта и окончателно ликвидира „дясната" фантазия.
Може да изглежда жестоко, но ония напълно си го заслужаваха. 
Господ да им прости - ако имат Господ, разбира се.

***

Не може 300 хиляди души все още да гласуват за „дясното" - а ония безбожници да разкъсват като чакали полумъртвото му тяло. 
Всеки го тегли към себе си, към хилавото си подобие на „политик".
Ръфат и ръфат, като невменяеми - и не само онова тяло, но и паметта на хората, надеждите им, илюзиите им.

***

От години личеше, че упадъкът на „дясното" е катастрофален, това беше най-продължителната политическа агония в близката ни история. 
Костов навреме се скри - и по този начин подсказа, че Великата Синя Хавра вече не може да бъде овладяна по никакъв начин, поне от настоящите си първенци. 
Приватизаторите на СДС, ДСБ и останалия сбириток просто не знаеха как да спрат разпада и се грижеха единствено да начесват собственото си его - а отстрани изглеждаха като кукли, проядени от корист и безволие.

Нямаха сили дори да развеят знамето на „дясното", което отдавна беше цялото в кръпки. 
Ненавиждаха се взаимно, но уж се събраха: обаче временно, и на най-неподходящото място - под полата на Великата Съглашателка Кунева, колкото да залъжат „електората" си.
И накрая всичко приключи.

***

„Дясно, Дясно - та Никакво".
Така озаглавих една своя дописка отпреди три години, която завършваше така: 
„И кой се влачи /все още/ след онова, другото знаме - старото, истинското, пръкнало се ненадейно след 89-а година? 
Какви хора са това? 
Какво представляват?

От какъв устойчив материал са направени, че след толкова празни думи, след толкова позорни и глупашки колаборации, след толкова омерзителни вътрешни атентати срещу святата за тях идея, които я превърнаха в нещо аморфно и незначително - след всичко това те продължават да следват знамето си, а дори вече и не него самото, а неговата сянка. 
Това ли заслужават - да следват една сянка или един спомен?

Какво ги движи тези хора - освен ненавистта към „врага"?
И колко щастливи трябва да са, след като въодушевлението им постепенно бе „реформирано" в една банална омраза - а тя няма нужда от идеи или лидери, за знамена да не говорим.

***

Източник: Кеворк Кеворкян, Фейсбук