Нешка Робева: България изгуби системата на спортна подготовка

/КРОСС/ 31-вите летни олимпийски игри са вече история. От днес, образно казано, започва подготовката за следващите състезания. Преди това, обаче, равносметката. България спечели три медала. Националният ансамбъл по художествена гимнастика на България завоюва бронзов медал в многобоя на олимпиадата в Рио де Жанейро. И това, казва статистиката, е първото отличие за българския ансамбъл от олимпиада, след бронза в Атина през 2004 година.

Заслужена победа ли беше това, госпожо Робева?

- Абсолютно. Няма съмнение в тази победа.

Обикновено при оценките по художествена гимнастика има огорчение , че отборът е бил подценен, че другите са надценени. Реална ли беше оценката, която получиха нашите гимнастички?

- Тази гимнастика е доста различна от това, което хората са свикнали да гледат. Един правилник доста неразбираем за хората и до голяма степен много труден за самите съдии. Затова хората остават с впечатление, че някои са надценени, други са ощетени. Но тук би трябвало наистина горе-долу да завършиш висше образование, за да се ориентираш какво трябва да направиш, за какво ти отнемат точки, за какво ти дават и т.н. Но аз мисля, поне от това, което гледах, че медалът беше заслужен наистина.

 Вие имате почти 25 години треньорска работа и вашите възпитанички, четем пак статистиката, са спечелили 294 медала. Защо днес не успяваме да постигнем такива постижения, разбира се с цялото ни уважение към това, което направиха момичетата на тази олимпиада?

- Ами тук не става въпрос за художествената гимнастика. Те отново показаха, че са силни. Това е един спорт, който държи нивото си дори в най-тежките години на преходи, на отричане, на оклеветяване, на скандали и т.н., но нивото се държи. Тук става въпрос за общия спад на резултатите на българския спорт. Това е една доста обширна и болезнена тема, няма човек, който да не разбира, че спортът е това, което държавата го прави. Ние нямаме мотивирани млади хора. Погледнете децата ни - завършили, незавършили, една голяма част от тях гледат да избягат от България, а родителите им се хвалят с това. А големият спорт не е само пари. Големият спорт е една обществена ангажираност. Нашата общественост с какво е ангажирана? С риалити, с випбрадъровци, със силиконки, с бързо проспериране, бързо забогатяване и т.н. А спортът е тежка работа. Знам, че някои хора отричат спорта. Спортът трябва да бъде като един влекач за младите хора, да ги тегли нагоре, да ги тегли към върховете, да им създава идоли и те да се стремят да бъдат като тях. Да превъзмогват трудности, да превъзмогват нежелание, да превъзмогват съперничество и да имат наистина огромното желание да „изкачат Еверест", дето се казва, та макар и да останат завинаги там. Това е мотивацията, а не парите.

 Както казвате, ценностната система, която ни се предлага, е друга, различна от тази, която вие изредихте.

- Когато се предлагат някакви огромни награди, за хората това някак си е неприемливо - как така един спортист ще вземе такава награда за един медал. Но хората не знаят какво стои зад този медал, колко усилия, колко лишения, колко различен начин на живот от всички други млади хора, които се забавляват, които скитат по заведения, по плажове. Това е спортът.

Защо обаче, госпожо Робева, въпреки обстоятелствата, за които говорим - променената ценностна система, преходът, липсата на средства, липсата на държавна политика, ето че художествената гимнастика си има своите попълнения и „златни момичета" се оказват поколения момичета?

- Хубавото е, че една част от момичетата останаха в България. Амбициозни са, те самите са шампиони и искат да създават шампиони. Плюс това международната гимнастика много се измени. Правилниците до голяма степен опростиха в някои отношения гимнастиката, унифицираха я. Така че хем конкуренцията е много по-голяма отпреди, хем пък с много по-малко усилия можеш да постигнеш също нещо много голямо. Но това е в световен аспект.

Имаше ли спортове, в които България пропусна възможността на тази олимпиада да завоюва своите отличия?

- Вижте, спортът е спорт. Ако всичко беше предсказуемо, нямаше да бъде спорт. А особено един такъв форум, каквито са олимпийските игри - веднъж на 4 години. Олимпийските игри съвсем не са най-силните състезания, но те са най-престижните. Ние знаем, че световен шампион, да кажем с 2 метра и 5 става световен шампион, олимпийски шампион става с метър и 90 и нещо. Както и други постижения. Това е такава игра на нерви и напрежение, че много добри състезатели не успяват да потвърдят рекордите си. Това е олимпиадата. Няма защо да се сърдим на нашите спортисти, на тези, които са се подготвили, а всички са се подготвили за олимпиадата. Повярвайте, няма състезател, който ще отиде на олимпиада неподготвен.

Как гледате на допинг скандалите, в които за съжаление отново бяхме замесени? Възможно ли е спортист да бъде набеден? 

- Не знам. Честно да ви кажа, в нашия спорт, а пък аз самата съм била най-големия противник на всякакви медикаменти. Нашият спорт не предполага употребата нито на анаболи, нито на допинг. Може да бъде набеден, но там се взимат проби в присъствието на много хора. Трудно, трудно може да бъде набеден. Другото, което е - че много от спортистите, които употребяват, да се изразя малко по-меко, са пощадени. Тоест едни хващат, други не хващат. Ето това е най-лошото.

 Има ли елемент на незнание при дадени спортисти, които употребяват някакви вещества, но не допускат, че те могат да им изиграят лоша шега?

- Всичко зависи от ръководството. Аз например не мога да си представя, че някой може да излъже един спортист. Ако е така, самият спортист може да съди лекаря на отбора, или треньора, или този, който го е подмамил да вземе това. Но би трябвало всеки спортист да знае. За мен е твърде глупаво да се взима с мисълта, че няма да ги хванат ли? Ами те могат да хванат три години назад. Но, ако това се прави без знанието на спортиста, това е жестоко, защото тези деца, аз ги наричам деца, млади хора, с допинг или без допинг, те полагат изключителни усилия, те работят изключително много. И накрая, ако той или тя не е знаел, много е жестоко.

Всичко това задрасква техните усилия всъщност, елиминира ги.

- Да. Но не вярвам да не знаят.

Изкушавали ли сте се в последните години, госпожо Робева, да се върнете отново към треньорската си работа?

- Да се върна - не. Ние говорим на различни езици и имаме различни разбирания за това какъв трябва да бъде спортът, какъв трябва да бъде шампионът. Но да помагам се опитвам в „Левски" на моите момичета, които работят в клуба. Опитваме се по някакъв начин да запазим творчеството в този спорт, да запазят това, което е интересно, да не се увличат само в броенето на точки и запетайки, а наистина когато играят, да играят така, че да оставят спомен след себе си.

Вие знаете, че се чуха много гласове за това, че министърът на спорта трябва да подаде оставка след това представяне на България на последните олимпийски игри. Това ще реши ли въпроса и вие смятате ли, че в такава ситуация трябва да се подават оставки?
- Първо, искам да ви кажа, че имаше много по-големи гафове в държавата. Колко човека за всичките тези години са подали оставка? На пръсти се броят. Спортът изгражда личности, в по-голямата си степен, разбира се, със силно чувство за собствено достойнство. Спортът е една от малкото професии, където треньорите, когато претърпят провал, си подават оставката, една голяма част от тях. Ръководството почти никога не подава оставка. Та държавата, дали ще бъде този министър или друг министър, вие не обръщате ли внимание, че от 1988 година насам вървим все по-надолу и по-надолу. Така че тук вече става въпрос за държавна политика и наистина за това как държавата иска да възпитава своите млади хора, кои да бъдат кумирите на тези млади хора - тези дебеловратите ли кръчмарски герои, тези с бързите коли ли, които могат да влязат в насрещното, за да си играят с адреналина, или тези, които ден след ден, час след час, минута след минута се изграждат и преодоляват, най-вече преодоляват себе си и негативизма на едно общество, каквото в момента за съжаление е и нашето, и до голяма степен нашата цивилизация.
Когато говорим за проблеми най-често опираме до пари. Но в нашия разговор днес има нещо много, много по-тъжно от липсата на пари - липса на политика, стратегия?

- Вижте, пак ще кажа, когато един състезател е мотивиран, в смисъл, когато той става публична личност, когато той е обявен за национален герои, когато той знае, че след себе си води млади хора, не на първо място са парите. Но от друга страна големият спорт иска осигуряване на подготовка. Тази подготовка е свързана с пътуване, с високо квалифицирани кадри. За какво става въпрос? Нашите отбори нямат лекари. Разбирате ли? Да кажем, строим бази. Строим бази, защото се усвояват много пари и се краде на поразия. Но и това е необходимо, и бази са необходими. Но ние губим кадрите си, ние губим треньорите си, ние изгубихме системата си на подготовка, ние отричаме усилието. Ние искаме, ако можем, по най-лекия начин да спечелим медалите. Ние не искаме да внушим на младите хора, че големите резултати идват след големи усилия.

Може би това всъщност е големият проблем - че младите хора по-трудно се ангажират с активна спортна дейност днес.

- Ами така ги възпитават. То не е само в активна спортна дейност. Погледнете за какво става въпрос. Всички ние, по-възрастните, които вече почваме да посещаваме лекари, се замисляме кога е завършил лекарят, когато се купуваше дипломата или преди това, когато нямаше купуване на диплома, имаше сериозно учене, имахме добра медицина. И това във всички области. Във всички области нашите млади хора искат да получат и то веднага.

Отглеждаме консуматорското общество - за съжаление една голяма болезнена тема. Но се радваме на успеха, който постигна националният ни отбор по художествена гимнастика.

- И не само на националния отбор. И на другите две деца. Те - толкова симпатични, с такова чисто и хубаво излъчване.

Източник: Агенция "Фокус"