Симеон Сакскобургготски: Защо отвръщаме глава от хората с увреждания?

София /КРОСС/ В България достъпната среда все още е рядкост. Повече намерение, но по-малко изпълнение. Без улици, транспорт и сгради, пригодени за хора с увреждания, няма достъп до здравни услуги, образование, равни права на труд и нормален живот. Това означава изолация, дискриминация, се казва в статия на бившия български премиер Симеон Сакскобургготски, посветена на проблемите на хората с увреждания. Материалът "Защо отвръщаме глава от хората с увреждания?" е публикуван на сайта на бившия министър-председател.

България има Закон за интеграция на хората с увреждания от 2005 г. В неговия чл. 4 е записано, че тя се осъществява чрез: медицинска и социална рехабилитация; образование и професионално обучение; трудова заетост; достъпна жизнена и архитектурна среда; социални услуги; социално-икономическа защита; достъпна информация.

Член 26 от Хартата за основните права на Европейския съюз гарантира правото на хората с увреждания да "се ползват от мерки, които осигуряват тяхната автономност, социалната и професионалната им интеграция и участието им в живота на общността".

Колкото и качествен да е обаче един закон, той губи смисъла си, ако доброто намерение в него е повече от доброто изпълнение. Ако отношението към хората с увреждания мине през ангажираността и сърцето на всеки един от нас, едва тогава може да се търси и обществен ефект.

В България достъпната среда все още е рядкост. Повече намерение, но по-малко изпълнение. Без улици, транспорт и сгради, пригодени за хора с увреждания, няма достъп до здравни услуги, образование, равни права на труд и нормален живот. Това означава изолация, дискриминация и множество дела на граждани срещу министерства, общини и институции, дори срещу Софийския университет. Някои от които вече са спечелени.

Да, от институциите зависи много. Не само скосените бордюри, рампите и другите задължителни улеснения, но и пълнокръвна политика, която не замита проблема. Зависи да има реална подкрепа за всички които наемат служители с физически дефицити. Данъчните облекчения за работодателите са една успешна крачка в тази посока, а защо да няма и данъчни облекчения за хората с увреждания, много от които едва оцеляват.

От държавата зависи програмата за лични асистенти да бъде жизнена и пълноценна. В годините, откакто правителството на НДСВ създаде тази практика, тя доказа здравия си смисъл и като помощ за хората, които се нуждаят, и като работа за отпадналите от пазара на труда. Пречи ли нещо личен асистент да стане една от професиите, регламентирани в трудовото ни законодателство? Дали не малко безработни хора не биха станали лични асистенти, ако има ясен регламент и условия да си изкарват почтено хляба? Испания е добър пример в тази посока. В условията на икономическа криза и висока безработица испанското правителство стартира програма за лични асистенти на хора с увреждания, възрастни и страдащи от Алцхаймер, която постига поне първоначално добри резултати.

Но не само от институциите зависи всичко, а и от всеки един от нас. Преди време Българската православна църква поде инициативата, но успя да изгради приспособления за достъп само в два храма - столичния катедрален храм "Св. Александър Невски" и варненската катедрала "Свето Успение Богородично".

Можем ли с подобни лични инициативи - без много пари, но със съпричастност, да подобрим средата за съседите си с увреждания или да използваме вече работещи модели за подкрепа. В някои страни собствениците на стари автомобили, вместо да ги предават за скрап, ги даряват на организации на увредени хора. Има начин тези коли да бъдат приспособени и да се използват и за това не е нужна намесата на държавата, а лично отношение и желание. Нека организациите, работещи в тази сфера да помислят за реализацията на една такава инициатива.

В България дори няма безспорни данни колко са хората с увреждания - 500 хиляди, 800 хиляди? Страната ни все още не е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Само 10% от тях в трудоспособна възраст около 250 хиляди все още не са се отчаяли и продължават да търсят работа. Това ли е личното отношение на държавата и на гражданите?

Длъжници сме на тези "невидими хора", чиито брой дори не знаем! Те са невидими, защото ние не ги виждаме, не защото ги няма. Принудени са да живеят в домашните си затвори, дискриминирани, уязвими, жертви на предразсъдъци и обществена безчувственост, без право на личен избор и контрол върху живота си. В САЩ към хората с увреждания се отнасят с голямо уважение. Може би едната причина за това е, че мнозина измежду тях са пострадали по време на военни сблъсъци. Ние, без да сме дали толкова жертви във войни, нямаме ли познати, съседи, близки, станали жертви на трудови злополуки, катастрофи, нещастни случаи, родени с увреждания...Трябва ли да отвърнем глава от тях?

Нека да помислим колко пъти сме помогнали на човек с увреждане на улицата. Колко пъти сме си дали сметка, че бордюрът, стъпалото на автобуса, подлезът - неща, които дори не забелязваме, за човека в инвалиден стол са непреодолима бариера?

Застраховани ли сме ние самите, че една сутрин няма да се събудим като тях - "невидими"?