Бюлетин
  • 23 Март 2017 |
  •  USD / BGN 1.8133
  •  GBP / BGN 2.2670
  •  CHF / BGN 1.8279
  • Радиация: София 0.11 (µSv/h)
  • Времето:  София 22°C

Интервюто като документ

/Мисли породени от новите книги на Емил Басат/

Емил Басат, Преводът - лица и маски. Портрети на български преводачи. Издателство „Райндал". София, 2007, 263 с.

Е. Басат, Преводът - лица и маски. Портрети на български преводачи. Книга втора, издателство „Панорама". София, 2010, 218 с.

Цочо Билярски Публикувано в Известия на държавните архиви, кн. 100. София, 2010, с. 239-243.

Искам още с първото изречение в този отзив да подчертая, че книгите, които представям са сензация не само в българската, но и в световната литературна история. В тези ми думи няма нищо гръмко и невярно, тъй като подобно издание, доколкото ми е известно на мен, а и на други произнесли се по въпроса, не е познато в литературата - наша и чужда. Не искам да кажа, че досега българските и чуждестранни преводачи не са говорили за този си вид дейност. Точно обратното - познати са ни от световната литература изявлени¬ята на такива имена като Иван Бунин, Борис Пастернак, Дейвид X. Лорънс, Константин Величков, Валери Петров и т.н. Но въпросите към тях са били преди всичко за собственото им литературно творчество, докато за превода е отбелязвано мимоходом, доста срамежливо и непрофесионално. След книгите на Басат нещата едва ли ще продължат в тази посока. Определено трябва да кажа, че българското преводаческо изкуство вече получи своята заслужена оценка, а книгите на видния литературен критик са оптимистично начало за реализацията на скромно прокрадващата се идея на акад. Петър Динеков за написване на история на българския превод. След излизането на тези два тома вече има база за стартирането на още по-сериозен проект под ръководството на Емил Басат. А Басат е известен и с това, че едва ли има нещо, с което да се е захванал и да не го е завършил, и то винаги на завидно ниво.
И до днес, когато влизаме в храма на българската и световната мисъл (както се казва по новому върху хартиен носител), първите неща, които по¬глеждаме, разгръщайки дадена книга са: кой е нейният автор и заглавието й, но успоредно с тях и името на преводача. Не че не уважаваме работата на българските преводачи, но определено трябва да се каже, че българското преводаческо изкуство (именно изкуство, а не само творчество!) има своите върхове и те са наистина познати, но има и своите несполуки. Та, ако не искаме да рискуваме и да се разочароваме, ние си избираме книга именно по тези три показателя - автор, заглавие, преводач. Не че нямаме и в българската литература преводи-анахронизми - например преразказаните драми на Шекспир, на Сервантесовия Дон Кихот, на Байроновия Дон Жуан, Даниел-Дефовия Робинзон Крузо, Раблевия Гаргантюа и Пантагрюел, Бокачовия Декамерон, Дикенсовите романи, та дори и Библията, а да не говорим за т. нар. адаптирани преводи за ученици. Напоследък, във времето на интернет, дори се появиха постижения от световната литература уж преведени и преразказани едва на няколко десетки страници (а оригиналите често са на стотици, а някои и на хиляди страници). Тук не искам да се спирам и на едно отвратително явление, което все още про-дължава, преводачът да превежда не от оригинала, а от руските преводи. Само ще припомня за книгите на Маркиз дьо Сад, Блез Сандр и др., а да не говорим за препревеждането на поезия, не от оригинала. Тези преводи много лесно се познават, по сухотата на езика и глада за думи, който изпитва преводачът, а и успява да ни го предаде. Да, за времето на Българското възраждане, когато да се снабдиш с оригинала е било наистина трудноразрешим проблем, това е било приемливо, но днес, когато, чрез интернет-пощата, можеш да закупиш всяка книга от всяка точка на земното кълбо, това е непростимо.
Преди да се спра на включените в книгите интервюта искам само да отбележа нещо, което вече безвъзвратно е изгубено. Това са разговорите с големите български преводачи, които не са вече между живите, а да не говорим за тези, които направиха от българската литература европейска, като започнем от Средновековието, Възраждането и в по-новото време след Освобождението. Много от преводачите и до днес са останали безименни и едва ли за това е бил виновен Законът за авторското право. Не можем да пропуснем имената на Григор Пърличев, Драган Цанков, П. Р. Славейков, Христо Ботев, Райко Жинзифов, Стоян Михайловски, Михаил Маджаров, Иван Вазов, Константин Величков, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Александър Балабанов, Харитон Генадиев, Драган Валтер, Георги Михайлов, Кирил Христов, Александър Милев, Константин Константинов, Атанас Далчев, Владимир Муратов, Владимир Мусаков, Сидер Флорин, Георги Жечев, Димитър Стоевски и стотици други. Да не говорим за преводачите на сензационната литература, благодарение на които имаме спомените на Джакомо Казанова, „Аферата Драйфус", „Мъртвите сибирски полета", „Скитникът евреин", „Цариградските потайности", „Софийските потайности", книгите за Наполеон и кралица Драга и т.н., но за да бъда по-убедителен ще цитирам една от Кирил-Христовите злобни епиграми - „запалени стрели", в която той по убийствен начин прави оценка на превода на 12-томния роман „Рокамбол":
„Няма ли още един литературен вол, да преведе „Рокамбол"?"
Незабравими са преводаческите престрелки, които дължим пак на Кирил Христов. Превежда Гьотевия „Фауст" и Дантевата „Преизподня", за да докаже, че той е най-добрият и да отхвърли направеното от Александър Балабанов и Константин Величков. А да не говорим за невероятното попадение дори със заглавието на Виктор-Юговите „Клетници" от Харитон Генадиев. И днес не можем да сме единодушни, когато става дума за преводите на Ничшевите „Тъй рече Заратустра" и „Залезът на боговете" и стиховете му, превеждани от Николай Райнов, Мара Белчева, Пенчо Славейков и Гео Милев, а напоследък излезе и нов превод от Жана Гълъбова. И интересното е, че Н. Райнов не превежда „Заратустра" от немския оригинал и въпреки това е постигнал невероятно ниво. Феномен за българското преводаческо изкуство са преводите на Едгар-Повият „Гарван", но и то е като надпревара с блестящия превод на Георги Михайлов. Тук бих искал да припомня думите на Богомил Райнов, който споделя как всички младежи, негови съвременници, през 30-те години се опитват да превеждат и надминат отново Георги-Михайловите преводи на „Прокълнатите поети". Едва ли са го надминали, но пък се родиха наистина невероятни постижения от подражателството.
Хубаво би било да си припомним и великолепните преводи в Игнатовите и Смрикаровите издания, а и в многобройните други поредици от съвременни романи и т.н., където преводачи са и успелите, в собственото си литературно творчество, български поети и писатели. Това ниво много от новите преводи не достигнаха, тъй като те самите не са литературни творци и преводите им са чисто технически. Като пример само ще посоча старите издания на преводите на съчиненията на Достоевски, Толстой и Мопасан. Върху приключенската литература не бих искал да се спирам, защото ще трябва да се върна много назад в младините си, но не мога да не отбележа десетките преводи на Робинзон Крузо, почти всички непълни, но все пак най-добрият все още е възрожденският превод на Стоян Дринов, а нашите издатели все още преиздават руския превод и преразказ на Корней Чуковски. Да не говорим и за това как могат да се превеждат книгите на Данте, Шарл дьо Костер, Рабле, Сервантес, Хашек и мн. др., както беше направено в поредицата „Световна класика", без великолепните илюстрации на Гюстав Доре, Йозеф Лада, а да не говорим за великолепния превод на Тил Уйленшпигел, но без илюстрациите на големия брой художници-илюстратори, на които посвещава книгата си Костер.
Но да се върна към стореното от Басат.
И двете книги на Басат започват с негов предговор и встъпителни думи, които представляват своеобразни изповеди на влюбения в изящната световна литература и заразения с този опасен читателски вирус. С тях той се приближава не само до читателя, но и дава изключително висока оценка на тези „общи работници на умствения труд", благодарение на които можем да се докоснем до световната човешка мисъл. С книгите си Басат ще накара много от слепците, приспиващи се с определени автори, да прогледнат и да потърсят и там долу, където се мъдрят имената на онези, които доближават автора до нас - преводачите. Не случайно Съюзът на преводачите в България му даде най-високата си награда. Подобно признание на техния труд никой досега в нашата обедняла духовно родина не е правил.
В двете книги той включва общо 23 интервюта-разговори със съвременни наши преводачи (Тодор Нейков, проф. Цеко Торбов, Валентина Топузова-Торбова, Петър Драгоев, Надежда Лекарска, Нели Гуревич-Бобева, Нели Доспевска, Лилия Сталева, Никола Иванов, Стефан Гечев, Кръстан Дянков, проф. Александър Шурбанов, Пенка Кънева, Жени Божилова, Лоте Маркова, Гергана Стратиева, Сергей Влахов, Венцеслав Константинов, Недялка Чакалова, Дани Чакалова, Петко Бочаров, Борис Мисирков, Теодора Джебарова). Въпреки това и след публикуваните интервюта още по-трудно може да се даде дефиниция на превода и на интервюто като жанр  дали принадлежи на историята, на белетристиката или на публицистиката. Нещо, което може твърдо да се каже, е че интервютата на Басат принадлежат определено и на документалистиката, тъй като те вече са безспорен документ не само на времето, но и на творчеството на определени личности. А сред тези преводачи има учени, поети, писатели, литературни критици, дипломати, журналисти и публицисти със свое оригинално творчество. Редица от тях споделят и колко са били повлияни в личното си творчество от работата си като преводачи, и колко усилия им е струвало да устояват собствен почерк и стил в личното си творчество.
Явно е, че Басат твърдо има предварително обмислени въпроси, които са гръбнакът на тези книги, но той е преди всичко и великолепен импровизатор и събеседник с дадения преводач. Той не отива на интервюто-разговор без да се е подготвил продължително време както върху работата на съответния преводач, така и върху творчеството на отделните автори. Читателят не може да не се възхити от дълбоките познания на Басат, който заедно с преводача често пъти прави напълно оригинални анализи върху писателя и неговия живот. И нещо друго, което е наистина принос за творческите биографии на преводачите - Басат успява да ги разговори и да стигне до редица много лични моменти от интимния им живот, но това като че ли само той го умее. Макар и да съм пристрастен към свършеното от Басат, мога да кажа, че винаги съм бил почитател на интервюто и съм сочил като най-добър интервюиращ Симеон Радев, но днес, след като прочетох на един дъх двете книги „Преводът - лица и маски", мога да се позамисля. Басат е вече едно друго ниво, по което трябва да равняват тези, които мислят да правят интервюта. Още повече, че той е равностоен събеседник с интервюираните преводачи.
Винаги съм обичал и предпочитал преводите на Александър Шурбанов, но след интервюто с него отново се върнах да препрочета Чосеровите „Кентърберийски разкази", Милтъновият „Изгубен рай", театърът на английския Ренесанс, Кристофър-Мърлоувите пиеси. Нели Доспевска ме накара да раз¬листя Дикенсоновите й преводи. Епохалното дело на Лидия Сталева ме върна към любимите книги на Марсел Пруст и Виктор Юго, а под влияние на Тодор Нейков прочетох и новопреведени работи на Ортега и Гасет, на Унамуно и раз¬гърнах отново великия Сервантес, включително и великолепните илюстрирани томчета, съвместен превод на бащата Петър Нейков и на младия тогава Тодор Нейков, излезли наскоро след 9.IX.1944 г. Винаги съм харесвал преводите на Кръстан Дянков и Жени Божилова и никога не съм се двоумил дали да прочета техни преводи, като съм се доверявал и на техния подбор и съставителство. Имената им винаги са били за мене марка за високо ниво. Тук бих искал да споделя и нещо лично, което направих след като прочетох прекрасната и дълбоко човечна изповед на Венцеслав Константинов. Веднага обиколих софийските книжарници и си купих неговите оригинални есета и етюди, повлияни от познаването на имената от световната литература - „Писатели за творчеството" и „Флейтата на съня", където преобладават редица от любимите ми немскоезични творци. Антологията, от немскоезичните автори „До границата на виреене", която съставя и досега стои на видно място в библиотеката ми. А ако обичам толкова немски автори, то определено мога да кажа, се дължи и на неговите великолепни преводи, а след като видях кой се крие зад това име очарованието ми е още по-голямо.
Италианската литература винаги е била близка до нас. Преди години мислех, че това се дължи и на великолепното италианско кино. Но сега като се връщам в детството си мога да кажа, че се дължи преди всичко на първите прочетени от мен книги на Карло Колоди, Джани Родари, Рафаело Джованьоли, Джузепе Лампедуза, Александро Мандзони, Алберто Моравия, Джовани Бокачо, Леонардо Шаша, Джузепе Марота и т.н. Италианската класическа, а и съвременна литература винаги съм обичал и чел с удоволствие. Оказва се пак заради великолепните преводи на Петър Драгоев и Никола Иванов, представили се и като блестящи литературни критици.
Преклонението ми пред великия Кант винаги е било свързано с преводи¬те на това невероятно семейство-интелектуалци - Цеко Торбов и Валентина Топузова - Торбова. Олимпиецът Цеко Торбов, ученикът на Леонард Нелсон и тук сбито и точно изнася една своя блестяща лекция върху философията на Имануел Кант, съпроводена и с личните впечатления и от учителите им и общата им любов и към ювелирния Рилке. За да допълни впечатленията си от професора философ, а и поет и правист, Басат цитира и откъси от собствения си дневник. Оказва се, че този симпатичен многознайко си е записвал стриктно и това, с което допълва и конкретизира магнетофонния запис. Ето още един силен документален момент в стореното от Басат. Не могат да се отминат с лека ръка и мимоходом пристрастията на Басат към приятеля по чашка и за раздумка, великолепния Кръстан Дянков, който ни поднесе най-хубавото от американската литература, мечтаейки да се докосне и на живо до тази велика страна, без да се „плаши от величието", както точно перифразира шекспировите думи любимия ми Пол Джонсън. Сладкодумецът Петко Бочаров също е един от любимите за Басат и не само преводач, а и творец и журналист, нещо, което се забелязва от всеки ред на интервюто. Басат е и един от неговите най-добри популяризатори, с което многократно ме е впечатлявал при нашите многобройни разговори. По такъв начин ме направи и читател и почитател на мемоарните творби на Бочаров и на неговите публицистични изяви.
Нещо, което едва ли би минало през съзнанието на който и да било, но Басат го прави. Той интервюира и авторите на речници и преводачите в ефир, които остават само краткия спомен сред слушателите си, а и познавачи на различни дялове от науката, спорта и съвременни енциклопедисти, което вече почти не се среща.
Не мога да пропусна накрая и да не изкажа и възхищението си от Петър Драгоев, Пенка Кънева, Борис Мисирков и Теодора Джебарова. Книгите с техните преводи и досега пълнят огромната ми библиотека и ни правят по-богати, донасяйки мисълта на бележити чужди творци и мислители до нас - бедните откъм езикови познания.
Отново искам да подчертая, че и досега не съм пропускал да погледна кой е преводачът на книгата, която разгръщам, но оттук нататък това няма да пропусна никога и ще очаквам с нетърпение и следващия том с разговорите-интервюта на Емил Басат, който с тези книги увековечи името си, а не бива да забравяме и прекрасната редакторска работа на съпругата му Елена Каменова, която има голям дял за великолепните томчета.

/КП/

реклама
ВАШИЯТ FACEBOOK КОМЕНТАР
ВАШИЯТ КОМЕНТАР
Вашето име:
Коментар:
Публикувай
  • ПОСЛЕДНИ НОВИНИ
    БЪЛГАРИЯ
    ИКОНОМИКА
    ПОЛИТИКА
  • реклама
  • ОПЦИИ
    Запази Принтирай
    СПОДЕЛИ
    Twitter Facebook Svejo
    Вземи кратка връзка към тази страница

    копирайте маркирания текст

  • реклама

БЪЛГАРИЯ СВЯТ РУСИЯ ПОЛИТИКА ИКОНОМИКА КУЛТУРА ТЕХНОЛОГИИ СПОРТ ЛЮБОПИТНО КРОСС-ФОТО АНАЛИЗИ ИНТЕРВЮТА КОМЕНТАРИ ВАЛУТИ ХОРОСКОПИ ВРЕМЕТО НОВИНИ ОТ ДНЕС НОВИНИ ОТ ВЧЕРА ЦЪРКОВЕН КАЛЕНДАР ИСТОРИЯ НАУКА ШОУБИЗНЕС АВТОМОБИЛИ ЗДРАВЕ ТУРИЗЪМ РОЖДЕНИЦИТЕ ДНЕС ПРЕГЛЕД НА ПЕЧАТА ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ ТЕМИ И ГОСТИ В ЕФИРА ПРАВОСЛАВИЕ ИНТЕРНЕТ РЕКЛАМА

Google+
Copyright © 2002 - 2011 CROSS Agency Ltd. Всички права запазени.
При използване на информация от Агенция "КРОСС" позоваването е задължително.
Агенция Кросс не носи отговорност за съдържанието на външни уебстраници.