Стига с този БГ Лувър, хората да кажат какъв музей искат

/КРОСС/Да привършим с това название Лувър. То тръгна с глупави на шега названия, които се залепват за някакви събития и лошо въздействат. Ако не беше наречен Лувър, този проект може би щеше да има по-добър ПР, казва Яра Бубнова, изкуствовед, куратор със специален интерес към съвременното изкуство по повод на строящия се музей до паметника на Левски в центъра на София в сградата на бившето МЕИ.

Общественото мнение щеше да бъде по-различно, но винаги, когато става дума за българско еди-какво си или китайско еди-какво си, е унизително, казва с убеденост Бубнова, която в момента е и.д. директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство /НГЧИ/. В един момент може би НГЧИ ще стане едно цяло с музея за съвременно изкуство в квартал 500, като е сухото наименование на обекта, но все още нищо не е ясно. Още не се знае как ще се казва този музей, защото няма взето решение от страна на Министерство на културата за обединяване на двете колекции, на двете институции в една. Не знам какво ще бъде названието, сега е скучното Национален музеен комплекс, казва Яра Бубнова. Надява се, че няма да остане това, а според нея трябва да се поканят умни, интелигентни хора, които се занимават с брендинга да му и измислят хубаво име, което би се запомнило и би било привлекателно. За себе си не крие, без липса на самочувствие, че е поела да бъде и.д. директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство, защото наистина има голям мениджърски опит, натрупан и в неправителствена организация като Института за съвременно изкуство - София /ИСИ/, и в НГЧИ, където работи от 28 години.
Всъщност името БГ Лувър не беше измислено от изкуствоведи или музейни работници, а тръгна от журналистическата гилдия, която го прегърна на драго сърце. А по времето, когато проектът започна по времето на министъра на културата Емма Москова за БГ Лувър не ставаше дума. Говореше се за Национален музей на българското изобразително изкуство, но тогава проблемът беше със сградата и с архитектите, а не толкова с концепцията. Впоследствие при други министри проектът мина през идея за арт хотел до нещо, неясно какво, но с ПР въжделения. Яра Бубнова е категорична, че решението за т.н. БГ Лувър е било взето без сериозен анализ и без допитване до експертните групи, които все пак България притежава и хората, които работят в музеите имат някакъв опит, какъвто и да е. Този опит, може би е, недостатъчен като печелене на пари, но е достатъчен от гледна точка на всичко останало, с което се занимават музеите.

„Думата Лувър се прилепи така гадно

и защото всякаквите утопични изказвания за количеството туристи, за посещаемостта, за пари, които би трябвало да се оставят тук са едни благопожелания, с които обикновено едни не много опитни мениджъри продават своите проекти. Това е нерешаем проблем, бих сложила и думите: "По дяволите!", ако някой в България каже в момента какво е музей за изкуство.", казва изкуствоведката.

„От моя гледна точка щом правим сега съвременен или по-съвременен от наличните музеи би трябвало тези въпроси да стоят на преден план. Не просто въпросите за красотата на изкуството, ах колко то ни е важно, защото трябва да ходим някъде да се разтоварваме и да въздишаме дълбоко...А това защо в нашето общество това изкуство говори, какво ние пропускаме, защото историческата ни наука е някак си много странна и много трудно се съчетава с историческото знание в общественото пространство. И ето такъв музей може да помогне от една страна - какви сме били. От другата страна - какъв музей днес, разбира се това ще е музей на европейската традиция, но до каква степен днес сме европейци? Ние не сме съвсем европейци и именно това ни прави интересни, тук става дума и за историята на културата и особено на изкуството. Аз съм изкуствовед с консервативно образование, от соцшкола, с която наследих всички позитиви и негативи на изкуствоведската школа от Германия. Нас са ни учили да сме много прецизни и отговорни, което мен много ме измъчва. При тази музейна реформа за различни музеи - нито веднъж не се постави въпросът за музея, който би представял натрупването на културата на различни типове малцинства в обществото.
Няма никакъв музей на ромската културна традиция, на визуалната традиция, това, което ние винаги уж подозираме, че знаем, а практически не знаем. Турската част от населението, която е била навремето доминантна промени своя статус - никъде няма как да погледнем на тази история. Естествено и на еврейското изкуство, макар че през последните десетилетия има огромни количество възможности. Иначе България се бие в гърдите, че е спасила българските евреи - да направим нещо по този въпрос днес - да се проследят събитията и чрез някои индивиди, и чрез теми и чрез някакъв визуален специфичен език. Това е част от дейността на музеите - те трябва да събират, да колекционират, а не да се вайкат, че няма пари в нашата бедна държава и не можем да си купим Рафаел или някакъв супер скъп съвременен автор Джеф Кунс, например. Има достатъчно много неща, които ние пак не купуваме, но и не правим усилия да ги издирим, за да функционират тези музеи, наистина за цялото общество, а не само за тези 35 души колеги и роднини - тези, които и така взаимно се познаваме.

Музеите имат много нисък статус като производители на културна продукция.

По време на соца те са обслужвали прекалено прецизно идеологията и са се бюрюкратизирали в своята си същност по комуникацията. А при преход първото, което пострадва са културните институции, нещата се развиват супер микроскопично. Но има много натрупвания, има интересни неща, реставраторски изследвания. Например, ние тук се намираме още в частта, която е Галерията за чуждестранно изкуство. Толкова е любопитно от къде са дошли работите, какви са били вкусовете, по които са се избирали работите на тези чуждестранни художници, кои чуждестранни художници са идвали в България, с каква цел - екзотично любопитство или туристическо или някакво усещане за близост с християнско-православна територия в края на 19-ти век или към модернизираща се България. Различни хора са оставяли някакви различни следи. Да се проследяват тези неща, т.е. рефлексия. Музеят също е и огледалото на обществото - как сме се развивали.", задъхано изброява Яра Бубнова с идеята да бъде чута и не просто така да има нов мащабен музей на изобразителното изкуство, а своего рода храм на познанието.
„Все има някакви тайни, скрити неща, непроизнесени. И никой не може да ти обясни защо това не се казва.

Дискусиите и дебатите са много голяма рядкост -

обикновено те са някакво недоволство от министъра или за някакви пари, които са дадени или са спечелени. Това е проблем на стратегия - тя липсва през всичките тези години от промяната насам, но най-вече в сферата на културата. Всяка стратегия би ме устроила, но ако тя съществува" си остава едновременно нейна болка и недоволство от системата. Но е категорична и устоява избора си. „Музеите са най-класическите форми, които могат да повишат респекта към изкуството, защото са разпознаваеми. Музеите биха могли да положат усилия да бъдат по смели, отколкото са били десетилетия и да станат наистина агенти по производство на внимание към изкуството и неговото правене. Натрупаният ми опит точно в тази сфера би ми бил полезен и много жалко, ако не се приложи. А не да стоя настрани с моите си работи и да псувам как нещата не се правят, по-добре да съм аз - да псуват мене. Да видим до каква степен моята самонадеяност и амбиции могат да бъдат оправдани.", все пак си остава с надеждата, че може да промени нещо, а това съвсем не е малко.

„Гигантската грешка, която правим всеки ден и аз всеки ден се боря да я преодолея е, че ние не обсъждаме този проект в по-широко обществено пространство. Ние не го обсъждаме, защото не искаме да ни напсуват, като че ако не ни напсуват сега, няма да ни напсуват по-късно. Той е много скъп проект, но освен това ние в ИСИ имаме опит за мащабни дискусии, където всеки се изказва свободно. Да обсъждаме това и с представителите на частния бизнес. Както казваме, че няма колекционери в България, се оказва, че имаше и изложба в НХГ. Имат асоциация, харесва ли ни или не това са хора, които влагат пари и купуват изкуство. Пита ли ги някой тях дали имат отношение към това огромно комплексно нещо, което се прави тук. Такъв мащабен държавен проект в днешното общество трябва да се формулира непрекъснато в дискусии - академични, които задават високи маркери, популистки - какво искат хората да видят в музея, това са хората, за които се прави този музей.

Музеите по света имат огромен натрупан опит като великата „Мома" в Ню Йорк и другият опит, който аз ужасно харесвам на Националния музей в Дъблин. Не е богата колекцията, но така е организиран, че се посещава от десетки хиляди души, не защото е нов, а защото стратегията на взаимоотношения с тези хора се изгражда за тези хора, а не за хипотетичния посетител или за някакви там възрастови групи. През последните години много музеи са се построили по различни краища на света, огромно количество музейни конференции се правят, на част от тях и аз съм присъствала. „Новият музей в променящия се свят" е една много важна тема, към която България се отнесе много странно. България започна да строи музей без да взима отношение към този променящ се свят. На нас ще ни се наложи да наваксваме с много количество грешки. Всичко това, според мен, може да се прави от хора, които считат музея като неостарял формат на културна институция", казва Яра Бубнова.
„Аз като човек обвързан със съвременното изкуство, считам, че то никога не се е привиждало като откъснато от историческата традиция. И този смисъл обединението на двете галерии ще бъде добро за съвременния производител на съвременното изкуство, много се надявам.

Съвременното изкуство не може да бъде само национално, то борави със съвсем друг език на много по-широко пространство, отколкото едно национално пространство", опитва се да гледа Яра Бубнова напред. Но винаги, а и няма как се връща към проекта. И пак стига до темата за образованието, за образоваността. „Всичко е изпуснато на реално ниво, изпуснати са толкова важни елемента за изграждане на механизми, че просто е излишно да се говори на тази тема. Все едно ще се наложи да се наваксва, сградата е почти готова, има още несъвършенства в цялата сграда от музейна гледна точка - постоянен контрол, оповестяване, комуникационни неща. Тази част от музейното дело, която е невидима и се говори само, ако не дай си Боже се случи някакъв кошмар да изчезне нещо. Ние сме много малко хора, които работим тук, сведени сме до екзистенц минимума за една институция. Много печална е ситуацията с тези кадри, от които ние имаме нужда. Много малко специалисти особено в чуждестранното изкуство произвежда българското образование.", казва горчиво тя.

Източник: ВЪПРЕКИ.COM