Георги Каприев: Попадаме в една образователна перверзия

/КРОСС/ Проф. Георги Каприев пред ВЪПРЕКИ.COM

„В образованието ни има огромни дефекти. За съжаление, те не са преодолими чрез персонално усилие. То е важно, но не е решаващо. Ние имаме нещо генерално сбъркано в образователната си система - от отделенията и нагоре до университетите и докторантурите, където акцентът пада върху количеството, а не качеството. Критерият е количествен и ние попадаме в една образователна перверзия",  категорично заявява   философът проф. Георги Каприев, преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски".

„Напоследък нещо ме изпълва с ужас и това е от последните години, не от вчера. Така наречените свободно избираеми дисциплини в университета. Забелязва се един особен критерий от страна студентите, които ги записват. Това е достоверната информация от предния випуск, а и от по-предния - кой не пише двойки. Този, който пише шестици, той се радва на небивал успех. Ама какво им преподава, дали въобще им преподава - това няма абсолютно никакво значение за студентите. Слава Богу, не за всички студенти, но за масата от студентите. Това, обаче, не е нещо, което им е хрумнало вчера, а това е нещото, което им се внушава, откакто са тръгнали на училище, защото продължават да учат за диплома, а не за натрупване на умения, на навици, на способности. Това е огромен дефект и се боя, че много хора завършват университет буквално неграмотни. Най-простата работа - не могат да пишат на български и оттам се върви към още по-голям кошмар...". Това според проф. Каприев е част от диагнозата на обществото ни, но също приемано за норма и като че ли се въртим единствено в омагьосания кръг на посредствеността.

Проф. Каприев беше сред преподавателите на Софийския университет "Св. Климент Охридски", които протестираха в деня на Св. Климент пред парламента, заради нарушаването на академичната автономия от страна на полицията при първата студентска окупация на СУ

Той беше от преподавателите, които подкрепиха първата окупация на Софийския университет от студентите. Според него няма перманентна революция, освен в главата на Троцки. Твърди, че революциите винаги са били кратки и студентският протест не е бил революция в политическия смисъл на думата. „По-глупаво е, че анализаторите, а и част от участниците в този процес привиждаха протеста като политически. Когато правиш политически протест, ти си длъжен да кажеш: „Това не, но за сметка на еди-кое си - да, искам да го сменя с еди-какво си. Протестът, всички мрънкат, че той не е изпълнил тази задача, но той нямаше тази задача, за да я изпълни.

Това беше граждански процес,

протест, процес ми се изплъзна, но самите студенти смениха „протест" с „процес". Правилно, това е процес за изграждане на гражданското общество в България. Гражданското общество няма задачи да изгражда политиката, да реди партии и партийни програми, а да има контролна функция. Протестът е може би външно затихнал, но процесът по изграждане на гражданско общество съвсем не. Не сме щастливи с този министерски съвет, но такъв ни се е паднал, следващият просто трябва да внимава...", опитва се да гледа по-оптимистично на предстоящото проф. Каприев. Но като че сам се опровергава с мнението си, че обществото ни е болно и не отсега. „Няма антибиотици, с които да се лекува болестта на нашето общество. То има генетически повреди, които идват от последните 200 години. А това, че то не се лекува, а приема тази патология за норма, това е неговата диагноза. Да, болно е нашето общество", заявява проф. Каприев.

Георги Каприев е инициатор за издаването на номинираните пиеси от Академия "Аскеер" в отделни томове 

За него, сякаш, театърът остава любимото място без да излиза от обсега и на професионалните му занимания като преподавател по философия, главно на Средновековието, латинската линия, води курс по антична философия пред задочните студенти, курс при културолозите, още един курс „Византийска философия", който е свободно избираем за студентите по философия. Проф. Каприев е признат авторитет не само в България, но и в Западна Европа и предимно в Германия, където издава и книгите си, написани на немски език. Той се гордее с идеята си за издаването на номинираните пиеси за наградите на фондация „А' Аскеер" за драматургия. „Не смея да твърдя и би било невярно да се каже, че това е единственият източник за българска драматургия от последните 10 години, но това е един много основен източник - само с текстовете на номинираните пиеси, но са сериозна част от статистиката, която дължим на Никола Вандов /театровед, член на журито/, където е обобщено кои са пиесите,  къде са били поставени и различни съпоставки между тях. Действително много сериозен историко-културен и историко-литературен материал и аз съм много щастлив, че тази идея тръгна от мен", казва той. И коментира сегашната продукция, оценявана от журито, на което той е председател по преброяването на гласовете.

„Важно е какво разбираме като проблеми на обществото.

Ако проблемите са там, където ни ги поднасят от парламент, правителство - за радост трябва да кажем, че авторите бягат от това. Накъде отиват - те отиват към екзистенциалните проблеми, проблема на съществуването на персоналното присъствие в света и по-голямата част от пиесите се занимават със сегашното, с днешното време. Тези проблеми влизат някъде като фон, но те са фон на нещо по-съществено - това е въпросът за щастието. Бог знае какво значи щастие, но можем да кажем живота, който предпочитам да живея, който би ми се искал да живея. Това е обществен проблем в това отношение. Ние щастието го разбираме като моето щастие тук и сега, независимо от всичко и всички. Но такова щастие няма. Моето щастие е щастие само, когато е налице и твоето щастие, т.е. няма социален контекст, когато този по-добър живот не се програмира в личните програми. Това се отразява и в пиесите - дори на техническо ниво. Мнозина от авторите веднъж изстреляли добрата идея, която им е дала повод да започнат текста, буквално не знаят какво да я правят и я опраскват накрая с каквото им дойде. Така, че някак си заскучава, предполагам, че и на сцена се случва същото", обобщава професор Каприев и като философ, и като експерт и изследовател и на театъра. Номинираните за наградата са „Злият принц" от Георги Тенев, поставена в Народния театър „Иван Вазов", „Покана за вечеря" от Оля Стоянова в театър „София" и „Хората от Оз" на Яна Борисова в театър 199 „Валентин Стойчев" от 25 пиеси, поставени за първи път на професионална сцена в периода от 1 април 2013 г. до 31 март 2014 г. Конкурсът се провежда за 10-ти път, като всяка година фондация „А' Аскеер" издава книга с номинираните пиеси, които се подаряват при връчването на наградите по традиция на 23 май. Тази година заради изборите галаспектакълът в Театър „Българска армия" ще бъде на самия 24 май.

В зала „Максим" на театъра продължаваме разговора с проф. Каприев за драматургията, за равнището на съвременния ни театър, след края на представените номинирани пиеси. Според него един от важните въпроси, поставени по време на дискусията на журито е бил дали е възможно изобщо с един и същи критерий да се оценяват моноспектаклите /няма нито един номиниран/ и останалите спектакли. „Има няколко текста от моноспектаклите, които много ми харесват, но те стоят като много добре построен разказ в трето лице - супер. Но дали това е или не е драматургия решава режисьорът, актьорът. Ние не сме длъжни да ходим и да гледаме спектаклите и въобще не ни е работа. Така че, това е много сериозен въпрос - моноспектакълът е едно от най-високите места в театъра, но оценявайки с форматите на драматургията изведнъж започваш да се питаш това спектакъл ли е или не.

И за мое съжаление нито един моноспектакъл не влезе сред номинираните", 

допълни посоката на дебата професорът. Няма как разговорът ни да не премине и като цяло за състоянието на българския театър днес и сега в контекста на съвременния европейски театър. Според него, макар и с уговорката, че не познава цялата европейска драматургия, която се пише в момента, но това, което знае е, че тя е на едно добро ниво. А защо отсъства от българската сцена? „За мен проблемът, че не влизат такива текстове в българския театър е, че ние не работим с текстове от последните 5, 10 години, които се появяват на Запад, малко по-закъсняло ги рецептираме. От моя гледна точка от две посоки - едната е, че така да превеждаш, защото ти харесва текста е несериозно, когато говорим за драматургия, защото трябва да се съобразиш с режисьор, с актьор, на техния език да го преведеш. Другото и по-важно е ниският интерес, опитвам се деликатно да кажа. Ниският интерес на нашите режисьори и респективно театри към това, което става на Запад - освен духовна леност, причината е и незнанието на езици от самите режисьори, голямата част от тях. Защото, за да поръча да му се преведе, трябва предварително да знае за какво става дума. Много по-лесничко е да хване нещо, което е преведено или да хване нещо, което излиза при нас. С жив автор от една страна се работи трудно, но от друга страна може да има своите внушения към него. Най-великите образци на българската драматургия точно по този начин са се получили" - е неговата констатация.

Той разсъждава как биха звучали днес онези знакови пиеси, които наистина препълваха и взривяваха публиката сезони наред. Има своето обяснение като философ със собствен поглед към обществото.

„Има огромен проблем с онези пиеси, които бяха големите на 70-те и 80-те години.

Аз се притеснявам, защото един Станислав Стратиев, според мен, негова постановка трябва да се съпровожда от тълковен речник, но не на думите, а на ситуациите. Ние сме исторически много далеч от това, чрез което Стратиев правеше театър на абсурда, много сме далече от тази социална ситуация. Има прекрасни пиеси, които вече са непоставими, хайде да се върнем към Йордан Радичков, защото това е най-великият български автор за всички времена. А сега мисля, че пиесите на Йордан Радичков са непригодни за сцена, защото ние изгубихме контекста, в който можеше да се мисли заедно с Радичков, той беше малко по-дълбок контекст от този, който имаме в момента. И не мисля, че е възможно за някакъв масов интерес към Йордан Радичков, поставен като Йордан Радичков, а не...ремонтиран", убеден е професорът с известна носталгия към важни текстове и техните автори в българската драматургия.

За себе си Георги Каприев признава: „Хващам се от доста време вече - месеци, година, две как се оттеглям от социалния ни живот, включително в професионалните си кръгове. Емигрирам в себе си. Това не е хубаво, защото, ако беше само до мен, може да се отнесе до някакви възрастови и подобни характеристики. Наблюдавам, че това е масово явление и все повече към мен или по отношение на други хора се задава въпросът: „Бе, ти, в България ли си?", като срещнеш някого на улицата. Това не е добър знак, това е много лошо. Външно прилича на едно отминало време, но други са мотивите. Ако по социалистическо време вътрешната емиграция беше заради една идеологическа машина, цензура, натиск, бруталност на това, както го наричахме социалистическо общество, сега бягството е друго.

Бягството е по персонални причини - вътрешна неудовлетвореност.

Аз се срещам с удоволствие и разговарям с Илко Димитров - чудесен български поет. Чрез него и разказите му става ясно, че расте една страшна неудовлетвореност на българските автори-поети от това, че те не получават никакво признание. Под признание ние разбираме забелязване. Ти може да го обругаеш, но го виж. Това премълчаване е много характерно за българската култура от много отдавна. Аз тогава си дадох сметка, че аз като човек, който пише много на немски, нямам точно този проблем. Моята професионална общност или читатели не се ограничава само от хората, които могат да четат кирилица, на български. Аз обръщам по-малко на това внимание, защото имам по-широка общност. Затворените в българския език, това е метафора, в българската култура, там, където те се реализират, сигурно имат повече основание за депресия от мене".

На Георги Каприев не му е чужда и самоиронията. И продължава с идеята, че изходът е разтваряне, но това има две посоки -навън, към други езици, други култури, другата е вътре. Дава пример с добре познатата му Германия: „В немската култура излизат огромни количества книги годишно, преди няколко години бяха 400 000 заглавия за една година. Почти няма в Германия книга, за която да няма рецензия - една, две и повече. Съсипващи - да, но книгата е забелязана, същото важи и за спектаклите, и за всичко в културния живот на Германия. Така съществува културният живот, той съществува така артикулиращо чрез езика си. А когато мълчим и се правим на пън - културата я няма. Това е огромен проблем за нашата култура", казва проф. Каприев.