Ивет Лалова: Бях пред отказване през зимата, но пренаредих пъзела

/КРОСС/ - Преди малко повече от 10 години гледах как правиш първата си стъпка в деня след операцията на счупения крак. Тогава, да си призная, не вярвах, че можеш да се върнеш. Ти вярваше ли?

- Не съм спирала да вярвам. Все пак заради тази вяра съм тук. Атлетиката е уникален спорт. Всеки сезон е едно ново начало. Започваш, тренираш, готвиш се. И започва всичко. Лошото е, че за мен остават прекалено малко нови начала. Не мога да крия, в края на кариерата си съм. Но виж какво се получи в Пекин. Това зарежда емоционално много. След полуфинала бях просто на седмото небе. Не очаквах такова бягане. Въпреки че бях готова за него. От години треньорът ми ме караше да се съсредоточа в него. Но аз съм малко инат - 100, та 100. Сега наистина трябва да поразмисля. Но моментът не е сега. Искам да се прибера и да отпразнувам този финал както трябва. Да се видя с родителите си, със семейството, с приятели. Всичко за тази година приключи. Стига толкова. Месец и половина подготовка за това световно наистина изтощават.

- Разбра ли какъв фурор предизвика в България?
- Леко понаучих. След полуфинала започнаха едни съобщения. Преди Световното три месеца спрях с атлетиката, в смисъл нито съм гледала, нито съм слушала или чела за атлетика. Всичко бе подчинено на Световното. И просто съм безкрайно щастлива, че изпълних една от мечтите си. Направих и финал на 200 метра.

- През тези 10 години имаше ли момент, в който си искала да спреш?
- Не. Може би един. Периодът между Европейското първенство на открито в Цюрих и това в зала в Прага бе изключително тежък в личен план. Много мислих дали да не захвърля всичко. Но успях да пренаредя пъзела и нещата си дойдоха на мястото. И когато всичко в личен план се нареди, останалото само се подрежда. Може би и заради това успях на Световното. Заради това казах, че се чувствам късметлийка и благословена. Защото ме пощадиха контузиите след онова счупване, за което трябва да благодаря на Симоне. Много хора не разбират, че един атлет не се различава по това, което тренира, от другите. 99% работим еднакво. 1% са тези, които разчитат на нещо друго и да не ги хванат. И сто че едни са тук. на световното, другите у дома. Самото класиране на такова първенство или олимпиада е изключителен успех, което малко хора го разбират, или пък се правят, че не го разбират нарочно. През последните месеци тренирахме заедно с Инна Ефтимова всеки ден. И всеки ден гледах как тя се бори за тези 2 стотни, които не й стигаха. И накрая добре, че решиха и тя да дойде с допълнителна квота. Много се зарадвах за нея. Зарадвах се и заради Габриела, която направи изключително състезание в тройния скок. Тя е изключителен талант и има да расте още.

- Сещам се една причина, заради която си била доста отчаяна.
- Ти се сещаш за скандала със Симоне. Наистина го преживях много тежко. Беше изключително гадно. Да обвиниш един човек, който е напълно невинен, и то след края на кариерата му, в нещо, което никога не е правил, е изключителна мерзост. Но през цялото време вярвах, че момчетата ще спечелят делото. Но тук трябва да добавя и смъртта на дядо. Тогава отново бе тежко. Това е човекът, който ми се обаждаше преди всеки старт и казваше - айде, Иве, аз живея за това световно, аз живея за тази олимпиада. Надявам се, че сега ме е гледал. Намерили са се с вашия колега Григор Христов и заедно са гледали финала на небето.

- Не съжаляваш ли, че избра атлетиката като спорт?
- Не. В нито един момент. Плюс това тя си ме избра семейно. Това е изключителен спорт. Сега ако кажа, че това е моят живот, всички ще си помислят, че използвам клишета. В атлетиката има неща, които не могат да се изживеят в нито един друг спорт. Заради това я обичам. Заради това не съм и мислила да я сменя. Треньорът ми Роберто Бономи винаги ми е казвал, че аз, ако съм американка, до момента щях да съм олимпийска и световна шампионка поне. С това тяхно самочувствие, че са върхът на света. Но съм българка и се радвам, че и като българка мога да покажа, че сме върхът на света.

- А помниш ли първата си тренировка?
- Разбира се. 1 март 1996 година. Закритата писта на „Дескрим". Аз и Коце Миланов, който ми показваше бегови упражнения. Това е началото. Виж, аз си спомням всеки един момент от кариерата. И хубавите, и лошите. Просто съм такъв човек. Така съм устроена.

- В Пекин май успяхте само тези, които направихте сериозна аклиматизация.
- Аз точно затова предприех този дълъг лагер тук. Защото исках всичко да е наред. Абсолютно всичко. Малко започнаха да ми се дърпат очите, но за сметка на това постигнахме сериозен успех.

- Успя ли да се научиш да готвиш?
- О, да. От една година аз готвя у дома. Италианска кухня, станала съм много добра. Там храната е изключителна. Пък и Симоне не е голям привърженик на българската.
Когато си в Италия и имаш толкова изкушения, няма как да мислиш за пълнени чушки или сарми

- На теб не ти ли липсват?
- Не. Вече свикнах. И съм станала невероятна в кухнята.

- Какво промени работата с Бономи у теб?
- Много неща. Лошото е, че започнах да разбирам някои от тях едва сега, когато съм към края на кариерата си. Разбирам защо ме е карал това или онова. Вече пет години работим заедно и нещата започнаха да се получават.

- Той ти е говорил вече и за 400 метра.
- Това засега няма как да се случи. По-вероятно е да се откажа от 100-те метра и да хвърля всичко на 200. 400 метра е изтезание. Не искам да се подлагам на това в края на кариерата си. Въпреки че Симоне е забелязал, че съм може би единствената на 200 м, която на правата не променя ритъма на бягане, което за 400 е направо убийствено. Аз имам и един друг проблем - нисък ми е хемоглобинът. А това за 400 м е от изключителна важност.

- Но това може да се преодолее.
- Да, с високопланинска подготовка. Може би и лятото ми помогна много за световното. Отдавна в Риети не е имало толкова топло лято. И всеки ден съм тренирала на Монте Терминило, което е на 2217 м надморска височина. Е, не сме спали там, но това ми помогна много.

- Какви са амбициите за догодина?
- Да направя една добра олимпиада. Да съм на финал в Рио. Отдавна имам и една друга мечта - да направим една силна щафета. Защото можем. Ще бъде изключително постижение, ако успеем.

Георги Банов

„24 часа"