Андрей Велков: След излизането на „Български психар" ме поздравяваха крими елементи

С жанровия си дебютен роман „Български психар"(2012) Андрей Велков светкавично се нареди сред най-обещаващите и интересни млади български писатели с все по-голяма почитателска база. Две години по-късно излиза втората част на книгата - „Хрониките на Звеното: Български психар II", която разширява историята хоризонтално и представя сюжета на първата книга през няколко различни гледни точки и персонажи. Огромният успех на първата книга със сигурност не е случаен - авторът успява да създаде оригинална история, с която оживяват най-страшните и тъмни години на Прехода, пречупени през умело боравене с най-добрите клишета на жанра. Пикантната подправка са типично балканските обрати, автентичният уличен език, абсурдните истински истории и тоновете черен хумор, които съпътстват дори най-кървавите сцени. Не е чудно, че интересът към продължението е огромен, а премиерата на книгата - екшън на живо, с домашна лаборатория на наркотици, бой, отвличане и пари, беше едно от най-оригиналните литературни събития у нас. Ето какво сподели и самият автор специално за Агенция КРОСС!

Защо жанрови романи? Имат ли нужда хората от „Българският Fight Club", „Български психар", или „Две димящи дула"...?

Определено смятам, че хората имат нужда и от свежи жанрови романи в този стил. Последните доста години ми прави впечатление, че в българската литература почти липсват хубави произведения с развлекателна цел, а фокусът бяга в други посоки, които понякога са твърде сериозни/мрачни/абстрактни/меланхолични/превзети/отнесени за читателите, които просто понякога искат, четейки не да се натоварват, а да се забавляват.

Разликата между Петър и Патрик Бейтмън e, че българският психар не е пълен психопат в медицинския смисъл на думата - лишен от морал, съвест и духовност. Но и в двете книги към края това е все по-реална опасност за него. Ако има продължение, натам ли вървят нещата?

Петър успява да се пребори с вътрешните си чудовища за разлика от Патрик, балканската закалка си казва думата. Трети Психар няма да има, а в пет от шест финала за Петър нещата завършват положително и за него, и за психарщината му.

Имаше ли класически жанров пиниз, който много ти се искаше да вкараш в първия Психар, но не си позволи? Защо?

Не съм мислил по въпроса, пишех по-скоро по интуиция без да мисля за жанрове, правила, пинизи, похвати и други етикети. Когато започнах да пиша, все едно освободих някаква стихия в мен, за чието съществуване не бях подозирал. През първите дни едва пишех по страница-две, на финала вече пишех цяла глава за няколко часа. Все едно бях освободил чудовище. Историята се пишеше сама, героите оживяваха, стана лудница!

Понякога художествената реалност е по-малко абсурдна и цветна от живота (особено когато става дума за българския Преход) - имаше ли брутална реална случка, която не включи в книгите си?

При мен вътрешната цензура никога не е била особено работеща и съответно не съм се ограничавал или спирал за нещо. Книгите ми обаче са художествена измислица и само наподобяват живота, случките също са измислени. Иначе съм бил свидетел на много брутални случки през годините. И не знам дали това е хубаво. Нали китайците се проклинат „Пожелавам ти да живееш в интересни времена". Е явно нас някой много здраво ни е проклел, защото твърде реалният преход от Абсурдистан към Катарзистан, в който пребиваваме, е по-абсурден от всяка художествена реалност.

Какво мислиш за постоянното художествено предъвкване на темата за Прехода и пораженията от Социализма - достатъчно ли са; едва сега ли започват, или вече им мина времето? Имаме ли нужда от тях?

С оглед почти пълната липса на историческа памет в българина, смятам, че не е лоша идея темите за „прехода" и соца да не бъдат забравяни и да не спират да се „предъвкват". Но това трябва да се прави добре.
Относно нуждата - да, имаме нужда - много кофти неща се случиха през това време. Трябва да ги осмислим, разберем и да не повтаряме същите грешки. Защото заради този „преход" сега ние живеем този „живот".

Основна теза в книгата е, че ситуацията в България през 90-те години е основната причина добрите и талантливите българи да минат от тъмната страна... или през граница. Вярваш ли, че е така?

Никой не бяга от хубаво. Никой не се забърква в неприятности от добро. Да, убеден съм в това. Главното послание и в двете ми книги е точно за похабените потенциали на тези талантливи българи. При едно друго развитие на нещата голям процент от тези хора сега щяха да са полезни за обществото ни.

Книгата има автентични столични лафове, схеми и персонажи - разкажи за раждането на някой такъв момент - вдъхновен от познат или случка?

Старал съм се да наподобя достоверно езика на Улицата, копирал съм някоя и друга реална схема. Персонажите ми по-скоро са събирателни образи, сглобени от различни улични елементи. Случката, когато в началото на първата книга главният психар е още граничар и пушейки марихуана небрежно пуска да минат група тъмнокожи нарушители на границата е вдъхновена от реална случка, която се е случила на един много близък мой човек.

Отдавна има подозрения, че България е дирижирана от хора от бившата ДС, като „кукловодите" в твоите книги. Вярваш ли, че е толкова осезаемо действието им и до днес, или олигарсите и техните пионки отдавна са основните играчи, обслужващи икономически интереси?

За това само мога да гадая, нямам достатъчно информация, но предполагам, че някъде в сенките продължава да има хора, които дърпат конците на куклите си. Олигарсите и пионките винаги са били основни играчи, но ще ми е интересно да разбера един ден кой ги насочва и какъв дългосрочен план се преследва с целия този театър.

Втората книга доразвива не толкова основните персонажи, отколкото шеметната история - защо реши, че има нужда от това? Кое беше първото, което написа?

Исках да видя историята през различни гледни точки и да запълня някои празноти в сюжета.
Това първоначално беше мотивирано от много фенове на първата книга, които ми писаха, че искат да знаят още за Звеното и че „не можело така да е толкова къса толкова хубава книга". Първо написах главата „За мечките и хората", в която развивам образите на тримата братя-гиганти, който Петър наема след срещата им под плантацията му с трева. Действието се развива през един техен най-обикновен работен ден - започва с епична битка в "оркската" махала, където трябва да респектират дилър на хероин, после показвам как мутантите прекарват свободното си време и за финал има сблъсък с момчетата от конкурентна групировка, която приключва бързо, но доста кърваво и драматично.

В кое би се справил по-добре - зомби апокалипсис или нашествие от извънземни? Защо?

Със зомбитата се справям и сега задоволително, само големият им брой не спира да ме смущава. По улиците е пълно с тях, буквално са навсякъде и за разлика от симпатичните създания от филмите, нашенските имат право да гласуват, което вече е наистина страшно.
С извънземните положението е по-сложно, но и там едва ли ще има проблеми, защото представете си драмата на извънземни, които са направили фаталната грешка от цяла планета да се нахакат точно при нас. На първия ден ще са нокаут от ракията, на втория корабът им ще замине на вторични суровини, а на третия вече ще са се кандидатирали за евродепутати.

Дай пример със своя лична история, която е основа за история в книгата.

Когато някога, края на 90те, след няколко часа висене на една огромна опашка в Университета, за да си платя таксата за семестъра с последните си кинти, успях да вляза при лелките и видях кутиите с пари на клетите студенти, ми минаха едни интересни мисли за момент. После си платих и си тръгнах, за да градя „светлото бъдеще". Може би тогава се роди и идеята за „Български психар".

Кой е най-абсурдният ти спомен от времето, в което се развива действието на книгата?

Може би най-абсурдното е, че тогава аз наистина вярвах, че ако си добро момче, учиш като хората и спазваш правилата, всичко в един момент се нарежда и може да имаш един нормален живот. Оказа се, че жестоко съм се объркал и че в нашенската касапница тези илюзии водят само до загуба на време.
Другият абсурд е, че след всичките простотии, които драгите политици, пълнейки гушите си, сътвориха през всички тези псевдодемократични години, не успяха да изтрепят хората. Явно сме много жилав народ!

Кой е най-странният коментар за книгата? Най-неочакваният? Най-смешният?

Леко се стреснах, когато някъде прочетох коментар, в който един младеж пишеше, че е научил по-малкия си брат да чете с моята книга. Това, нали се сещате, малко ме учуди. По-добре да беше започнал с „Портокал с механизъм" или „То". Някакъв крими елемент пък ми написа „Евала, бате, ти ни описа живота", доста хора ми изпратиха предложения за конкретни сюжети в следващи книги, сюжети, които са силно свързани с реални събития и личности...

Какви хора ти писаха след излизането на първата книга?

В един момент осъзнах, че очевидно съм достигнал до повече хора, отколкото очаквах. Пишеха ми тийнейджърки, хлапаци, но същевременни получавах и обратна връзка от зрели хора - мъже и жени, които работеха сериозни професии и явно книгата ми ги беше докоснала по някакъв начин, защото се вълнуваха, задаваха ми въпроси, подкрепяха ме и казваха да пиша още.

Повлия ли някой читателски коментар върху сюжета на втората?

Не. Сюжетите са моя работа.

Кой от четиримата персонажа ти е най-интересен и те изненадва, докато пишеш за него?

И четиримата са ми еднакво интересни. И четиримата ме изненадваха през цялото време докато пишех за тях. Стивън Кинг и Рей Бредбъри казват, че това оживяване на героите докато пишеш се случва, но не го вярвах преди да го преживея.

Петър твое алтер его от паралелна реалност ли е? Предполагам всеки си е представял в онези години себе си в ролята на рязко овластените престъпници...

Петър е онова момче, което обра касата на Университета. Тогава с него поехме в различни посоки.

Стана ми любопитно твърдението, че българите са най-бруталните наемни убийци - измисли ли си го, или е проверена легенда?

Надявам се за мен това никога да не стане проверена легенда. Иначе съм чувал, че някога, през Студената война, сме били доста популярни с уменията и подготовката на специалистите ни от тази област. За сега, по времето на Горещия мир, както отскоро го наричат, нямам представа.

Звеното са по-печени от всяка засада, която съдбата и противниците им устройват . Като че ли единственият страшен враг е генерално зле устроеният свят и вътрешните им демони...

Ако светът беше по-добре устроен, те нямаше да имат вътрешни демони, съответно нямаше да има и Звено. Загатнал съм едно различно развитие за момчетата в главата „Другата България".

Всяка глава от „Хрониките на Звеното" е заигравка с известно заглавие, още от първата книга правят впечатление и цитатите преди всяка глава, а двете книги имат постоянен саундтрак - защо реши да си толкова конкретен в референциите?

Музиката помага за по-силно и по-дълбоко съпреживяване. Със саундтрака (който ежедневно осъвременявам на страницата на книгата) помагам на читателите си за това.
Цитатите показват посоката, а с главите в „Хрониките..." реших да се позабавлявам.

И в двете книги съществува по един реалистичен, един фантастичен и един утопичен край - защо?

В началото книгата имаше само един финал, повечето ми читатели правилно са усетили кой, но след това реших да си задам любимия въпрос „ами ако" и ситуацията малко излезе от контрол. Реших да разиграя няколко сценария, резултатът ми допадна много и го приложих и в „Хрониките на Звеното". Обичам да гледам разклоненията на пътеките, по които се движи многовариантното бъдеще. Освен това с шест финала стана много по-интересно.

Интервю на Елена Пенева