Как САЩ почти пратиха хора до Венера

/КРОСС/ Възможностите, предоставени от Saturn V били големи и още от средата на 60-те години американците започнали да обмислят как да бъдат оползотворени те. Била създадена програмата Apollo Applications Program, в която шефовете в НАСА трябвали да направят своите предложения, които по късно да бъдат представени на политиците. Оформили се няколко основни концепции.

Една от опциите включвала изграждането на малка база на Луната, в която хората можели да останат над 100 дни или дори половин година.

Другата основна концепция била свързана с изпращането на екип от 3-ма човека в орбита около Венера.

Идеята била доста интересна, като изстрелването било предвидено за 31 октомври 1973 г., Венера щяла да бъде достигната на 3 март 1974 г., а екипажът трябвало да се завърне на Земята на 1 декември 1974 г.

За целта, в резервоара на третата степен на Saturn V щели да бъдат включени интериорни решения, които да не заемат много място, но на практика да позволят живот в резервоара. Тези уреди и "мебели" щели да бъдат потопени в гориво, след като резервоарът се напълнел, но при излитането то щяло да се изхаби, а екипажът  да използва свободното пространство.

НАСА преценила, че останалия в резервоара течен водород можел лесно да се изхвърли в космическия вакум, като единственото, което трябвало да се отчете било дали течният водород би повредил потопената в него екипировка.

Друга особеност на мисията била, че над резервоара щяло да има адаптер, но космическият кораб Apollo щял да е разположен с лице, а не с гръб към този адаптер.

Това било необходимо, за да може конструкция на космическия кораб да има двигатели и в долния, и в горния край, което щяло да улесни позиционирането или спасяването при авария или отказ на един от двигателите.

Мисията и съставящите я техническите елементи били изпипани от НАСА, като освен важна пропагандна победа - първите хора в орбита около друга планета, астронавтите на борда на космическия кораб щели да направят множество наблюдения и снимки на най-близката до нас планета.

Космическият кораб щял да прекара 2 седмици в орбита около Венера и да измери подробно състава на нейната атмосфера и повърхност. Освен това точно по това време Меркурий щял да е близо до Венера и астронавтите щели да направят наблюдения и над най-близката до Слънцето планета.

От значение за НАСА било и изпробването в живи условия на космически кораб, придвижващ се в междупланетното пространство.

След като Нийл Армстронг стъпил на Луната през 1969 г., а САЩ подсигурили сериозно количество престиж и пропагандно надмощие, интересът към полетите извън земната орбита започнал да намалява.

В следствие на това бюджетът на НАСА започнал да се свива, а агенцията трябвало да се откаже от всичките планувани след 1973 г. полети на свръх-тежката ракета Saturn V. Тъй като били необходими поне две изстрелвания на ракетата, за да могат да се проведат тестове на конфигурацията на космическия кораб, то НАСА зачеркнала проекта.

Последният полет на Saturn V бил използван за изстрелване на космическата станция Skylab, а след това средствата били прехвърлени към разработването на космическата совалка.

За разлика от Saturn V тя можела да се използва много по-активно, а военното и приложение - предимно в разполагането на секретни сателити, било незаменимо за САЩ.

За жалост, крайните сметки показват, че разработването, създаването и изстрелването на флотилията от совалки излязло твърде скъпо. Совалките не можели да осъществяват полети до други планети или до Луната, а предвид двете фатални катастрофи - те се оказали най-смъртоносният космически апарат, създаван някога. Днес мнозина анализатори посочват, че проектът за американска совалка е една от причините днес все още да не сме посетили Марс или да нямаме бази на Луната.