„Нощ на крак” е дело на оказионни болшевики

/КРОСС/ Паскал Брюкнер анализира пред Figaro радикалните движения във Франция, въплътени в Нощ на крак", и ислямо-левичарското течение. Според френския философ и есеист, автор на „Мъдростта на парите" (La Sagesse de l'argent), фигурата на левия интелектуалец, който в продължение на 40 години доминираше в света на идеите, е на път да изчезне.

- Нарекохте движението „Нощ на крак" „депресирания Май 68-ма"...

- Първо, „Нощ на крак" е медийно-елисейска копродукция: видяхме, че президентът е доволен, че младежта се събира, обсъжда. Неговата надежда беше ясна: докато си бъбрят, те не чупят нищо. Докато пренаписват Конституцията, не мислят за закона за труда „Ел Хомри". Случи се точно обратното. Движението, което е свързано със социалните мрежи, реагира изключително силно на текущите събития и съпътства всички прояви на насилие.

- Вие ходихте ли?

- Няколко пъти. Напомня за „забавачница", в която „нощуващите на крак" преправят света, пазени от частите за борба с безредиците (CRS), срещу които ще се обърнат малко по-късно, след като са пили. Жестовете им приличат на онези в „Клуб Мед" или на хумористичното предаване Collaro Show. Всички са изключително сериозни. Колкото по-голямо е празнословието, толкова по-сериозен е тонът. Критикуват експертите, но Площадът на Републиката прелива от тях. Експерт по астрофизика, експерт по наказателно право, експерт по социология. Никакво веселие, никакво чувство за хумор няма в това събиране: краен песимизъм, поливан с бира. Единственото изобретение е заимствано от революционния календар: да се удължи месец март безкрайно. Това напомня за фразата на бившата маоистка Мария-Антониета Макиочи: „След Маркс април!". Цитирайте ми една-единствена интелигентна мисъл, излязла от този непрестанен монолог, какъвто е „Нощ на крак".

Ще добавя, че парижани, които са платили от джоба си възстановяването на Площада на Републиката, редовно виждат как това място е унищожавано, изгаряно, приватизирано от няколкостотин индивиди, които разбиват настилката, за да засадят семена! Можем да се утешим с надеждата, че „Нощ на крак" ще стане като Празника на музиката, като „Париж-Плажове" - запазена марка. Компанията "Франция" би могла да го предлага на останалата част от света и да изнася ноу-хау в сферата на стачките: как да се блокира една страна за няколко дни благодарение на едно малцинство?

- Там има много радикални речи...

- Майсторите на мисълта на „Нощ на крак" са оказионни болшевики, последователи на Че Гевара от нисък клас, чиято истинска страст не е свободата, а робството. Ако дойдат на власт, те ще започнат да затварят противниците си в лагери - нещо, което комунизмът успя да направи най-добре. Радикалността винаги е доказателство за безсилие. Те са огромно малцинство и не представляват никого.

- Тази радикална левица смята полицията за свой неприятел. Забравен ли е вече 11 януари?

- „Нощ на крак" е също така храчка в лицето на жертвите от януари и ноември 2015 година. Един от лидерите на движението обясни, че Площадът на Републиката е обитаван от тъжни страсти и те трябва да бъдат заменени от весело разрушение. Не се осмелиха да изтръгнат цветята и знаците за солидарност, но виждаме ясно, че това са два свята, които не се познават. Истината е, че за ултралевицата не е имало атентати: Франция е платила за войнолюбивата си и „ислямофобска" политика и си го е търсела. Трябва да се победи единственият враг: пазарната икономика, буржоазията и нейните лакеи - държавата и полицията.

- Какво мислите за тази омраза към полицията?

- За едно поколение, което не познава бащиния авторитет (преданият баща замести патриарха), убийството на полицай (или пребиването му) се превърна в посветителски ритуал. Нещо като уличен зрелостен изпит. Да замеряш с камъни полицаите или „да ги изпечеш като пилета", означава да станеш възрастен, „да убиеш бащата" в тесния смисъл на думата.

Нашето либерално общество поражда два типа бунт. Първо, джихадистът. Заблудени тийнейджъри, които ще потърсят при далечни и жестоки емири, които им заповядват да убиват и да бъдат убивани, една безупречна йерархия. Но също така радикалът, често син на баща си: тъй като обществото е престанало да бъде авторитарно, той вижда в полицията последния авторитет, който трябва да бъде унищожен. Колкото по-слаба е властта, колкото по-малък е редът, който въплъщава полицията, толкова по-непоносим става той.

- Под въпрос е поставена легитимността на властта?

- При всеки  ожесточен протест се поставя въпросът за легитимността на държавния глава. От 2012 г. насам властта изглежда празна. Оланд се оставя да го обиждат, да го тъпчат по време на Салона на земеделието, той позволи на една журналистка да му каже „Шегувате ли се, г-н Президент?", без да реагира, и зад всяко унижение самата Франция е унизена. Като капитанът на „Титаник" той танцува по време на корабокрушението, шептейки „чувствам се по-добре, чувствам се по-добре". Той не олицетворява своята длъжност. Тази несъстоятелност кара демонстрантите да вярват, че им е разрешено да удрят, да вандалстват, евентуално да убиват. Да добавим, че Министерството на вътрешните работи отказва да използва водни струи, чийто образ, изглежда, напомня за Чили при Пиночет. Тай предпочита да постави жандармеристите и частите за борба с безредиците в контакт с демонстрантите. Това е опасен хазарт: ако един полицай бъде убит, правителството би могло да осъди стачниците, които ще бъдат дискредитирани, и да възстанови реда. Не смея да повярвам, че властта си прави толкова цинична сметка. Вярно е, че Оланд никога не вирее така добре, както по време на бедствие.

- Как да бъдат овладени вандалите?

- Част от тези вандали, разгорещени от омразата и насърчавани от съдебната безнаказаност, могат да се изкушат да преминат към тероризъм. Ние трябва да се тревожим от евентуалното им свързване с фанатици. Можем да станем свидетели на възпроизвеждането на наша територия на онова, което се случи в края на `70-те г. в Германия с Фракция „Червена армия" или в Италия с „Червените бригади". Трябва ли тогава да се поставят тези радикали в категорията на терористите? Въпросът остава открит.

- Раздели ли ислямът левицата?

- От 1989 г. насам демократичната левица твърди, че се е приспособила към съвременната реалност, ако не по отношение на капитализма, най-малкото по отношение на тоталитаризма.

В действителност цялата ултралевица все още е обзета от тоталитарната мечта, от мечтата за тоталитарна революция. Губейки скорост, 25 години след падането на комунизма, години, през които тя преживяваше огорчението си, на 11 септември 2001 г. тя получи страхотен тласък. Най-накрая тя може да свърже своето негодувание с това на ислямизма. Тя загуби работническата класа, която се обуржоази, Третия свят, който прие капитализма, Китай, Индия, Бразилия, част от Африка. Остана само радикалният ислям. Бомбите, самоубийствените атентати се връзват със стратегията на бунтовническите движения.

Цялата ултралевица е очарована от вулканичната мощ на джихадизма. Този съюз бе теоретизиран от Социалистическата работническа партия (троцкисти) в Англия: при някои условия съюзът с мюсюлманите, дори ретроградните, е необхоим, за да бъде разтърсена капиталистическата крепост. Това, в което се провалиха с пролетариите, с Третия свят, те ще осъществяват в този жертвен монотеизъм, в който правоверните заместват пролетариите. Това се нарича ислямо-левичарство.

- Какво мислите за поканата към Блек Ем да пее във Вердюн?

- Не познавам този певец, за когото казват, че съжалявал за антисемитските си, хомофобски и сектантски думи. Но кой е бюрократът, на когото хрумна абсурдната идея да организира рап концерт във Вердюн? За големите страдания е нужна голяма музика. Това, което трябваше да се направи за стогодишнината на битката във Вердюн, бе онова, което Ростропович направи след рухването на Стената, където той изпълни една сюита на Бах, онова, което направиха руснаците в Палмира, където организираха прекрасен концерт след освобождението на града.

- „Всичко е култура" би казал обаче Жак Ланг...

- Една левица, загрижена за предаването и красотата в традицията на Жан Зей, на Леон Блум или на Жорес, не може да поставя на една и съща плоскост рап, поп, джаз и Бах. Защо не рейв парти в Хирошима или фрий парти в Дахау? Развлекателната индустрия не бива да си присвоява цялата ни история. Да си загрижен за културата означава да си загрижен за приемствеността, тоест да оценяваш, следователно да отхвърляш, да определяш приоритети. Не може да честваме битката във Вердюн, чието символично значение е огромно, с вариететна музика. Превръщането на трагичното в празнично е първородният грях на левицата от Митеран насам. Уви, това правителство е безчувствено. То не видя оскърблението, нанесено на френската памет, каквото е поканата към Блек Ем във Вердюн. И сякаш за да прибави глупост към слепотата, ето че то крещи за фашизъм заради отмяната на концерта.

- Може ли да се е поддало на Националния фронт?

- Жалко е, че левицата не бе първата, която се мобилизира срещу поканата към Блек Ем да пее във Вердюн, и остави легитимния протест на Националния фронт. Г-жа Азуле (френският министър на културата - бел. пр.), за която се чудим дали знае кой е Блек Ем, извика в отговор, че се връщаме към „един зловонен морален ред": това е отчайващо. Този антифашизъм е трагично глупав. Антифашизмът беше голямата стратегия на Коминтерна за дискредитирането на противниците му, но можем да се надяваме, че едно социалдемократическо правителство прави малко по-голямо разграничение. Слабостта на левицата е тревожна: тя се колебае между догматизъм и лекомислие, постоянната революция, от една страна, забавлението, от друга. Тя иска да е подривна и симпатична.

- Какво мислите за Еманюел Макрон?

- Голямата задача в близките години е да се помири левицата с интелигентността на традицията и дързостта на реформата. Някога левицата беше велика със своите завоевания и амбиции. Днес е затънала в идеологията на управлението, не е на висотата на своите големи исторически моменти.

Еманюел Макрон залага на онова, на което залагаше Гизо, както и аз самият: да помири французите с парите. Една Франция, в която всяко семейство, всяко домакинство може да живее прилично и да планира бъдещето, не е задължително да бъде „буржоазна" Франция. Левицата и просперитетът могат да вървят ръка за ръка. За съжаление доминиращата тенденция се състои в това да казват, че апетитът към богатство е пакт с проклетия капитализъм. Франция трябвало да навлезе в отрицателен растеж, да се подготви за форма на доброволно масово обедняване, в което нуждите на всеки ще бъдат сведени до жизнения минимум, за да се „спаси" планетата. Популярността на Макрон се дължи на това, че той се обръща към потенциалния либерализъм на французите от всички слоеве, към тяхното легитимно желание да подобрят положението си. Тази дума е табу, неприлична е, вдясно, както и вляво. Така че неговата задача ще бъде трудна. Да се надяваме, че той бързо ще изясни позициите си.

- Загуби ли левицата битката на идеите?

- Когато вестниците „Монд" и „Либерасион" се опитват да направят списък на „левите интелектуалци", те не могат да намерят или почти не намират такива. Празните колони заместват онези, които през `70-те г. преливаха от имена, защото двата термина бяха синоними. Събират намусени професори, второкласни теоретици, чийто единствен начин на мислене е анатемата: „Проклети да са онези, които си промениха мнението". Тази левица, която е на път да загуби авторитета си над мисълта, няма други средства, освен да определи отклонилите се за „реакционери". Но в техните очи реакционер е онзи, който има предвид сложността на нещата и отказва да сведе реалността само до една идея, до един лозунг. Тази обида трябва да стане повод за гордост. Аз пледирам за форма на „горд реакционер".

Левицата, която е в безнадеждна ситуация, би трябвало да улови историческата възможност да се реформира. Но тя остава неспособна да се раздели със суперегото на ултралевицата (което влияе и на част от десницата) и продължава да му се подчинява. Тя продължава да се отчита пред него. Тази идеологическа мярка замени Църквата и моралните авторитети. Докато социалдемокрацията продължава да е обзета от този мек болшевизъм, тя ще бъде неспособна да се промени. Левичарството се превърна в старческата болест на социализма.

Превод от френски: Галя Дачкова