Ако Мартин Лутер беше българин

/КРОСС/ На 31 октомври 1517 г. Мартин Лутер полага началото на Реформацията, заковавайки списък с 95 тезиси на вратата на Дворцовата църква във Витенберг. Той се обявява срещу индулгенциите, отхвърля властта на папата над Чистилището, поставя под съмнение правото на клира да взема и да дава от името на Бог. В отговор папа Лъв X издава була, с която го отлъчва от Римокатолическата църква, а император Карл V го обявява извън закона. Въпреки това влиянието му в германските земи продължава да расте лавинообразно...

Няма съмнения, че Мартин Лутер е видял голям зор, докато прокара идеите си. Но пък я си представете какво щеше да се случи, ако беше българин с амбициите да проведе съдебна реформа:

След като Лутер месеци наред трамбова центъра на Витенберг с призиви за промяна на църковното устройство, императорът на Свещената Римска империя любезно го кани да стане министър, пряко отговарящ за Реформацията. Бъдещият реформатор смело се нагърбва с тежката отговорност, макар до вчера да е наричал Карл V „едно от лицата на мафията".

Процесът с писането доста се проточва, но пък в това време неговите съмишленици непрекъснато обикалят из Витенберг, за да разясняват на гражданството, че властта на папа Лъв Х трябва да бъде ограничена. След около три месеца е готова и 30-странична стратегия за реформа на Римокатолическата църква, а императорът доволно обявява, че това най-сетне ще доведе до реална Реформация.

Оттук нататък от Лутер се очаква да закове върху Дворцовата църква конкретни точки за изпълнението на стратегията. Хайде, не чак 95, но поне основните пет:

1. Предсрочно прекратяване на мандата на действащата Инквизиция.

2. Разделяне на инквизиторите на две колегии - обвинители и съдии.

3. Явно гласуване на решенията й.

4. По-голяма отчетност на папата пред Дворцовия съвет.

5. Въвеждане на възможност за „импийчмънт" на папата.

Във връзка с тези 5 точки обаче моментално бива съставена поредната комисия по Реформацията и Лутер зарязва чука и пироните. Така минават още три месеца, най-вече в диспути налага ли се свикването на Вселенски събор, който да обсъди предложенията. Едни викат, че въпросите могат да се решат и от обикновен съвет на кардиналите, но други опонират, че темата налага намесата на висшата папска колегия. Докато тече теологичният спор, приближени на папата направо написват нов проект за Реформация, като по този начин църквата предлага да се... самореформира.

Разбира се, всичко това лутераните наричат „исторически компромис." Тъй като те управляват според коалиционно споразумение, сключено лично с императора, не им стиска да напуснат в знак на протест. Напротив, един от тях даже разправя, че е оптимист за Реформацията, дори когато седмата или осмата комисия отхвърля и малкото оцелели идеи. Те не са смутени и от думите на императора, който междувременно казва: „Бях подведен, че много работа се е свършила, но се оказа, че през тези месеци само сме се информирали какво искаме да правим и добрите ни намерения, но повече се е политиканствало, без да се поставят сериозните аргументи на масата, за да може основните политически сили да ни подкрепят."

До деня Х, в който Реформацията следва да влезе за гласуване в Дворцовата зала, минават още два-три месеца. Страстите се нажежават, не минава и ден без жителите на Витенберг да слушат мнения по въпроса. Той или им бива представен като светая светих, или пък като опит противното статукво да бъде подменено с друго противно статукво. Витенбергци изобщо не могат да схванат и как така императорът е хем за Реформацията, хем пък разправя, че Лутер сам си клати стола, понеже непрекъснато влиза във войни...

Естествено, като човек, когото „три папи са галили по главата", Карл не иска да си причинява неприятности с Лъв. Още повече, че последният видимо започва да се изнервя от Лутер и сподвижниците му, наричайки ги „кръг хора, които само сменят имената на своите НПО-сдружения, комитети и институти, за да осъществяват мониторинги, пишат доклади и организират обсъждания." Дали това е така, един Господ знае, но поне за себе си папата е прав и е съвсем разбираемо да се бори като Лъв за позициите си.

В този ред на мисли резултатът е предизвестен - след още три-четири месеца са отхвърлени всякакви възможности папата да се отчита за постъпките си, камо ли да бъде сменян предсрочно. За да протакат още и още Реформацията, кардиналите за 18-ти път лансират и предложението за нов Латерански събор. „Ако искаме да правим по-дълбоки реформи в тази съдебна система, трябва да узреем за идеята за свикване на Велико Народно събрание."

Какво ще стане на събора, е известно - именно там през 1517 г. Лъв Х издава булата Pastor aeternus gregem, в която повтаря известния теократичен тезис за върховната папска власт, провъзгласен от Бонифаций VIII. Три години по-късно той огласява и булата Еxurge Domine, тържествено осъждаща Мартин Лутер и протестанството. А за капак Рафаело дори рисува негов портрет, който и досега е изложен в галерия Уфици във Флоренция...

Със самата Реформация пък изглежда ще се случи следното:

След като отпадат повечето от тезисите, успехът на поне един - разделянето на Светата инквизиция на две колегии, започва да се представя за исторически. Затова, вместо да се оттегли сред августинското братство в манастира в Ерфурт, където монашества и на млади години, след още два-три месеца Мартин започва да пише нова стратегия. Наброските по нея са толкова вдъхновяващи, че Карл V веднага му възлага да оглави комисия и ...всичко започва отначало.

Процесът с дописването отново се проточва. Четири месеца по-късно е готов първоначалният вариант. След осем е съставена десетата комисия, която да разгледа окончателния. Пак тръгват дискусии налага ли се свикването на Вселенски събор или да. Стига се до ред исторически компромиси и исторически постижения. И точно когато мандатите и на Карл, и на Лъв са на път да приключат, идва Второто пришествие, което най-сетне слага край на цялата тази нелепост.

Любослава Русева

„Редута"