Мартин Минков: Въпреки споразумението за името на Македония, регионът остава проблемен

/КРОСС/ Балканската новина от седмицата – постигнатата договореност между премиерите на Македония и Гърция за името на Македония, сякаш отново нажежи страстите на полуострова. Обявената крачка напред и името Република Северна Македония бяха приветствани от лидерите на ЕС, НАТО, САЩ и Русия. България също изказа подкрепа, макар и да настоява за политически гаранции, че новото име няма да бъде интерпретирано като основание за евентуална промяна на съществуващите граници или претенции към съседите относно език, култура, история и идентичност.

И макар новината да има положителен характер, в самите договарящи се страни се разрази истинска политическа буря.Гръцкият премиер е заплашен от вот на недоверие, а президент и премиер в Македония си размениха остри реплики.

Не станаха ли прекалено много вълненията на Балканите, още преди да е подписано окончателно това споразумение?

Вълненията се очакваха, коментира Мартин Минков, дългогодишен кореспондент на БНР в Скопие. Аз не бих казал, че те са на Балканите. Те, разбира се, са в региона, доколкото засягат двете пряко ангажирани в този процес страни – Македония и Гърция. В тях наистина вътрешнополитическата ситуация се изостри до краен предел. Обсъжда се вот на недоверие в гръцкия парламент, поискан от основната опозиционна партия „Неа Демократиа“. Макар и не многобройни, дни наред има протести на по-крайно националистически кръгове пред сградата на парламента в Македония. Напрежение има.

Мартин Минков окачестви като „драстично“ поведението на македонския президент Георге Иванов, който на практика отказа разговор с министър-председателя Зоран Заев и министъра на външните работи Никола Димитров, които отидоха да го запознаят с постигнатите проекто-договорености с Гърция.

Драстично беше поведението на г-н Иванов, който сведе срещата до 120 секунди, което намирам за безпрецедентно, заявявайки че няма да положи подписа си като държавен глава под този документ, за да започне процеса на негова ратификация. Излиза, че той отказва да го подпише преди дори да го е прочел. По-изненадващо, вероятно не само за мен, беше решението на Георге Иванов, часове след тази среща в Скопие, да дойде в София и да потърси легитимация на собствената си позиция.

Но не я получи. Българският президент Румен Радев окачестви разговора с македонския си колега като труден.

В този разговор Радев декларира ясно и недвусмислено подкрепата на България за евроатлантическата перспектива на Македония. На дипломатически език беше казано на Георге Иванов, че не се споделя неговата позиция, тъй като блокиране от негова страна на бъдещото споразумение оставя Македония в капсулата, в която беше държана в изолация от бившите управляващи ВМРО-ДПМНЕ. В допълнение на това, българският министър- председател Бойко Борисов отклони среща с македонския президент с много ясна аргументация – такава би вкарала България в остър вътрешнополитически спор, който е проблем на македонското общество. Подобно нещо би се изтълкувало като вътрешнополитическа намеса на България, още повече, че в момента тя председателства Съвета на ЕС, който категорично подкрепя постигането на споразумение с Гърция.

Така че ако има някакъв гаф, по мое мнение, той е във факта, че макар и предварително планирано, посещението на Георге Иванов изобщо се състоя. При тази изключително деликатна и напрегната ситуация както в Скопие, така и в Атина, Георге Иванов имаше пълно основание да помоли за отлагане на предварително планираното посещение в България. Но той не го направи, напротив, опита се да получи легитимация тук.

На срещата в София между двамата президенти Румен Радев е настоял България да получи гаранции, че новото име няма да засегне нейните интереси.

Евентуалното ново име – Северна Македония, не е най-доброто от българска гледна точка, но то е достатъчно компромисно, а в един компромис никой не може да бъде напълно задоволен. Този компромис би спомогнал за нещо, което е приоритет за България – начало на реален евроинтееграционен процес за Македония.

Гаранции – да. Гаранции ние трябва да имаме, независимо че в договора – аз четох текста му, който беше декласифициран снощи от македонското правителство, има клауза, която казва, че договорът в никаква степен не засяга отношенията на двете високодоговарящи се страни с трети държави.

Това е международен стандарт, но така или иначе съдържа известни гаранции. По-важно е при промяна на името на Република Македония, със съответен анекс към нашия договор за приятелство и добросъседство, да се уточни, че двете страни нямат и не могат да допуснат каквито и да било претенции по отношение на език, идентичност, история и т. н. Не е лесно да се постигне тази клауза, но не бива да се преувеличава негативното донякъде за нас звучене на името Северна Македония. В днешно време това име само по себе си не може да бъде основание за претенции от страна на която и да било власт в Скопие към пиринската част на географската област.

Кой е реалистичният сценарий за развитие на ситуацията и приключване на сагата с името на Македония?

Големият актив за България в рамките на нейното европредседателство е поставянето в дневния ред на ЕС на проблемите на Западните Балкани и настояването народите в този регион да не бъдат лишавани от европейска перспектива. Но събитията от последните дни, изключително трудно постигнатият компромис между Скопие и Атина по отношение на новото име и много острите реакции на крайни националистически, но и на по-широки обществени кръгове както в Скопие, така и в Атина, показват, че регионът остава доста проблемен.

В този регион има твърде много история, твърде много емоции. От тази гледна точка всякакво изненадващо развитие продължава да бъде възможно. Аз лично все още съм 50 на 50 ще се постигне ли докрай компромис между Атина и Скопие, т. е. ще се реализира ли заложеното в договора, което отваря пътя на Македония към НАТО и ЕС. Не по-малко реална обаче е перспективата процесът да бъде блокиран.

Дали сега, с евентуално сваляне на правителството на Ципрас – тогава споразумението няма да бъде подписано, но смятам че няма да се стигне до това, или при изключително затрудняване на процеса по ратификация и влизане в сила на споразумението, което на практика би го обезсмислило. Реални са и двата варианта от гледна точка на днешния ден.